По време на терапия и разговори с клиенти често става ясно, че само говоренето, промяната в автоматизираните програми на мислене и поведение, когнитивното рестуктуриране на вътрешния диалог, както и отработването на емоционални травми от миналото НЕ са достатъчни.
Вътрешната работа е безценна и безкрайно нужна и важна по пътя към вътрешен мир и хармония, но не всичко е само вътрешна работа с емоциите и травмите ни, ние не живеем в социална изолация, сами със себе си, в някой далечен ашрам или изолирана пещера.
Ние сме социални същества и сме се развили биологично еволюционно да функционираме в социум – в социална структура, в племе, в общност, в семейство, в близки интеракции с роднини и др.
Много често има нужда да се направи външна промяна в заобикалящата ни среда – промяна в режима на живот, вкарване на спорт, медитация, релаксация, дихателни упражнения – изобщо някаква ЛИЧНА ПРАКТИКА, преразглеждане на взаимоотношенията с партньора и семейството, начина на комуникация, както и още едно много важно и ключово действие – ДЕЛЕГИРАНЕ!!!

Делегирането на задачи, ангажименти, битовизми и дейности, които трябва да бъдат направени, е изключително важно умение за научаване и прилагане, особено при някои от 5-те основни типа характери, с които може да се запознаете ТУК. .
Аз често повтарям това като мантра – делегиране, делегиране, делегиране!

В съвременния ни ултра хипер забързан начин на живот ние често се опитваме да функционираме на 200% от капацитета си – да бъдем навсякъде, да отговаряме за и да правим всичко, да контролираме всичко, да работим, да бъдем домашни прислужници, готвачи, загрижени родители, емпатични приятели, отговорни деца на собствените си родители, любящи партньори, сексуални любовници…
Това, което се опитваме да правим е да въплътим много роли едновременно и да ги отиграем по възможно най-перфектния начин, да сме високо ефективни, неправещи компромис с нищо и да прилагаме високо ниво на КОНТРОЛ спрямо всеки един аспект от живота.

Е, искам да ви уведомя, че този подход на свръхнатоварване и свръхотговорност и свръхизискване от себе си води единствено до следните резултати:

⦿ Прегаряне (т.нар. burnout) – състояние на емоционално, психично и физическо изтощение, причинено от прекалено силен и продължителен стрес, от прекалено преработване. Получава се, когато се чувстваме претрупани и не можем да се справим с постоянните изисквания към себе си и работата си. Докато стреса продължава, ние влизаме в хронична умора, апатия, меланхолия, дори депресия и започваме да губим интерес и мотивация за изпълнение на своите задължения.
Започват симптоми като нарушения на щитовидната жлеза, нарушения на съня и на естествения циркаден ритъм, постоянно главоболие, тревожност в стомаха, умора в цялото тяло, липса на инициативност, радост, ентусиазъм.

⦿ Хронична умора и апатия – сега ще обясня механизма на надбъбречна умора и висок кортизол, който се явява хормона на стреса.
Надбъбречните жлези отделят хормони като кортизол и адреналин, които оказват влияние върху много важни функции в тялото: сред тях толерантността към стреса и настроението.
В случаите на хроничен стрес, безкрайното присъствие на стресови, но не животозастрашаващи ситуации, може да доведе до постоянно активиране на стресовата реакция борба/бягство в тялото (отговорна и за паник атаките).
За да смогне на производството на кортизол, тялото ви ще намали производството на други хормони, които обикновено се произвеждат от надбъбречните жлези, като прогестерон и тестостерон.
С достатъчно хроничен стрес, тялото се претоварва и десенсибилизира към обичайната верига за обратна връзка и спира да изпраща съобщения до надбъбречните жлези, за да произвежда повече хормони или по-малко хормони, независимо какво се случва. Това се нарича надбъбречна умора.

⦿ Хващане в капана на перфекционизма – перфекционизмът е личностен стил на поведение, който се стреми към безпогрешност, към съвършеност. Зад него се крие едно много дълбоко ядро на вътрешна недостатъчност, на тревожност, на страх от провал, осмиване и критика. Някой някога в нашия живот (най-вероятно свръхкритичен и изискващ родител) е поставял много висока летва спрямо нас, непосилни изисквания, вярвал е, че ни мотивира чрез критика, обиди, сърдене или свръхконтрол. Това с течение на порастването се е превърнало в нашия собствен вътрешен глас и е създало в нас непосилния стремеж да сме повече, да се стремим към постигане на още и още, усещане, че сме недостатъчни, счупени, повредени, лоши и е нужно постоянно да се доказваме, да се напъваме, да се изявяваме чрез външни постижения или действия, да КОНТРОЛИРАМЕ… Без наличие на вътрешен мир, хармония и усещане, че сме достатъчни точно такива, каквито сме. Без доверие в потока на живота!
Тук може да прочетете статия на моята колежка Инес Райчева за Перфекционизма.

⦿ Чувство на его-превъзходство – Искам да обърна внимание на един вътрешно-психичен феномен, който е трудно човек да улови в самия себе си и в поведението си, освен ако няма високо ниво на себекритичност и себерефлексия (все много важни качества за развиване!). А именно усещането: „САМО АЗ МОГА ДА СЕ СПРАВЯ С ТОВА“ и „НИКОЙ ДРУГ НЕ МОЖЕ ДА ГО НАПРАВИ ТОЛКОВА ДОБРЕ“.
Този тип мислене е много типичен за садо-мазохистичния характер – един от 5те основни типа характери, описани ТУК.
Това води до нагърбване с хиляда задачи, ангажимента, отговорности, усещане за свръхотговорност и свръхумора, изтощение, изнервяне, потиснат гняв, прояви на автоагресия, но също така и до едно много дълбоко усещане за собствена важност и значимост и незаменимост. –> „Аз съм повече от останалите, мога по-добре, по-умен съм, по-съобразителен, по-справящ се, по-по-по-…..“

И хванати в този капан на перфекционизъм, преработване, хроничен стрес и постоянна умора, усещане, че не ставаме и не струваме, че трябва да правим още и още, да постигаме още и още, да се доказваме все повече (смятаме, че се доказваме на себе си, доказвайки се на другите, но всъщност все още се доказваме на мама или на тати от детството си!), да контролираме все повече фактори в живота си, да сме винаги нащрек за всичко, да не пускаме нищо от всичко, с което сме се нагърбили… време за нас самите просто не остава!

Време за тишина, за спокойствие, за ПОЧИВКА, за зануляване, за притихване и прибиране навътре, за свързване със себе си, за нищо-правене, за ДОВЕРИЕ.
Загубваме себе си в тичане, бързане, ангажименти и разкъсване между 10 различни роли. И… Така просто не става в дългосрочен план. Няма как да продължаваме с този ритъм на живот и да очакваме да сме психически балансирани, вътрешно-центрирани, спокойни и здрави на физическо ниво.

Нужно е да има и външна обективна промяна, а не само вътрешна субективна и емоционална такава. Нужно е да се ОТКАЖЕМ от нещо от всичките си милион ангажимента, които сме поели на плещите си и е нужно да ДЕЛЕГИРАМЕ задачи и отговорности на други хора около нас.
• Да пуснем контрола и да гласуваме доверие.
• Да спрем постепенно да имаме свръхочаквания към себе си и свръхизисквания към всички останали.
• Да намалим височината на летвата, която сме поставили относно всичко в живота си някъде в небесата.
• Да се научим как се спира и как се диша дълбоко и как се почива ефективно.
(Може да прочетете статията ми „Грижата за себе си – какво реално представлява?“)
• Да дръпнем ръчната спирачка на въртележката, в която неусетно сме се вкарали.
• Да отделим време да се свържем отново със себе си, с нуждите си, с душата си, да чуем от какво имаме нужда и да си го позволим.
• Да започнем да практикуваме медитация.
• Да поставим себе си ако не на първо място (което е най-желателно), то поне някъде на едно от по-предните места в приоритетите си.
(Може да прочетете статията ми „За здравословния егоизъм и любовта към себе си“)
• Да пуснем илюзията, че без нас светът ще се срине и семейството ще спре да функционира.
• Да се научим да започнем да мислим за себе си като заменяеми в ролята си и не чак толкова велики и неотменими.
(Често казвам на мои клиенти, за да ги шокирам: „Представи си, че утре те блъска камион. Какво ще се случи със семейството след това? С децата? Със сметките? С ипотеката? Ще продължи ли живота? Направи така нещата, преструктурирай така взаимоотношенията си, че утре всичко да може да продължи нормално без теб, без да се срине всичко, защото теб те няма“)
• Да осъзнаем, че светът НЕ се върти благодарение на нас, дори и нашият мъничък семеен битов свят. Ние не сме в центъра на всичко и не би трябвало да се стремим да бъдем.
• Да се научим на ДОВЕРИЕ към близките си, да им гласуваме доверие, да им прехвърляме отговорности и задачки, да се научим да ГОВОРИМ спокойно и открито с тях, да се научим да получаваме и да даваме обратна връзка и да се научим да бъдем ЕКИП с близките си, а не индивидуален соло играч.
(Може да прочетете статията ми „Техники за ясна и директна комуникация“)
• Да помислим върху качеството на взаимоотношенията си и да помислим дали човекът до нас реално се крие от поемане на отговорност, от действие, дали отказва да поеме своята част от задълженията, дали отказва да заеме равноправно мястото си до нас и дали пък ние несъзнателно не подхранваме вторичната му печалба с това, че не му делегираме отговорности.

Без това научаване на делегиране, пускане и почивка влизането в състояние на психически, физически и емоционален бърнаут (прегаряне) ни е в кърпа вързано рано или късно.
И за да не се стигне до там, има нужда от реални външни промени, а не само от вътрешна промяна в нагласата.
Защото ние сме ПРОСТО ХОРА, а денят все още има само 24 часа.
А промяната се случва чрез ДЕЙСТВИЕ.
Пак и пак и пак чрез действане, прилагане на реални промени, тестване кое работи и кое не работи за нас, проверка на кой какво можем да възложим и делегираме, проверка от какво можем да се освободим, повторение на новото ни поведение, което искаме да усвоим, за да затвърдим нови невронни пътеки в мозъка си, за да затвърдим изграждането на нов навик и това да се превърне в новото ни Аз.

Ако статията ви е харесала и я намирате за полезна, моля споделете я, за да достигне информацията до повече хора. Благодаря!
Добре дошли сте да оставяте коментари, размисли и лични споделяния по темата отдолу под статията в сайта.

• – СТЕФИ БОЖИЛОВА –