„Вярвам, че докато човек не открие своя най-положителен и здравословен егойзъм, той не може да прояви най-доброто от себе си. Докато не осъзнае, че той е центърът на своето съществуване, ще продължава да блуждае около външни неща и животът му ще е лишен от фокус.
Подобен егоизъм не изключва необходимостта или желанието да споделяме; точно обратното – акцентира върху това желание и го подлага на нова преценка. В личния ни свят съществуват измерения, на които можем да се наслаждаваме само когато ги споделим с някого: ти и аз можем да разговаряме, да постигаме съгласие, да спорим; можем да изградим пространства в общия си свят и да им се наслаждаваме в споделената си компания. И все пак, ако някой ден решиш да си тръгнеш, ще отнесеш своя свят със себе си, а аз – за добро или за лошо – ще остана с моя.
Откажа ли се да бъда центърът на моя свят, нещо или някой ще заеме това място. Ако под претекста на Любовта ми към теб или значението ти в моя живот реша да кръжа около теб, ставам зависим от всичко, което казваш и правиш, живея както ми разрешиш, завися от това, което ми даваш, усвоявам уроците, на които ме учиш, виждам само каквото ми покажеш и пренебрегвам – все едно не съществува – онова, което криеш от мен…
Същото или почти същото се случва с мен, когато осъзная, че за другия аз съм център на неговия свят. Измъчвам се, изморявам се, загнивам, започвам да се задушавам и искам да побягна…
Моята представа за положителна и здравословна връзка е тази, при която двама центрирани в себе си индивиди споделят пътя си, без да се отказват да бъдат тези, които са.
Ако не съм намерил собствения си фокус, все едно не съществувам.
Ако не зная кой съм, ако не съм отговорил на този първи въпрос, как мога да отговоря на следващите? Как мога да те срещна по пътя си?
Все пак подобна идея за Любовта е трудна за възприемане, най-вече защото противоречи на всичко, което са ни учили. Обществото разполага с много начини – някои скрити, други явни – да ни дресира така, че да даваме предимство на ближния. Така например научаваме, че когато сме заедно с някого, всяко нещо (всяко!), което е важно за другия, трябва да бъде важно и за нас.
Ще проумеем тази идея за срещата между двама души само ако имаме смелостта да сме главните герои на живота си. Защото, ако отстъпим това място другиму, няма да има филм.
Ти може да си много важен в живота ми. Тъй като те обичам толкова силно, съм готов да отстъпя мъничко, защото – освен себе си – обичам и теб, но не искам да ме принуждаваш да избирам между двамата.
С цялото си сърце залагам на нас!
Но ако ме принудиш да избирам между теб и мен, ще избера… себе си!
Противно на всичко, на което са ни учили, човек може да бъде егоист и да има силно желание да споделя. Винаги казвам, че изпитвам такова удоволствие да доставям радост на любимите си хора, че егоизмът не ми позволява да се лиша от него… Наричам го „солидарен егоизъм“.
Не искам да се лиша от възможността да зарадвам приятел, да му помогна или да предизвикам усмивка върху лицето му. Но не го правя за него, а за себе си.
Това е много различно.
Ако го правех за теб, това би означавало, че обръщам гръб на самозависимостта. Поведението ми би се определяло не от мен, а от твоите потребности, свързани с мен. И тогава… може би… малко по малко… без да осъзнавам, изпадам в зависимост. Тази зависимост настъпва, когато престана да правя нещо, защото смятам, че не го одобряваш; или пък правя друго със съзнанието, че го очакваш от мен. Ако съм изпаднал в зависимост заради желанието си да ти доставя удоволствие, ще има все повече неща, които няма да си позволявам. А такава Любов едва ли би донесла нещо хубаво на когото и да било.
Любовта към другите се поражда и подхранва. Нещо повече – започва от Любовта към самите нас, защото тя има много общо с възможността да се оглеждаме в другия. Колкото повече се радвам на собствения си живот, колкото по-голямо удоволствие мога да изпитвам, толкова по-развита е способността ми да обичам себе си, а заедно с нея – способността ми да обичам другите.
Когато става дума за Любов, никой никога не остава празен заради това, че обича. Лъжа е, че ако даваме твърде много, можем да останем без нищо. Лъжа е, че за да раздаваме Любов, трябва да я имаме в излишък.
Няма да изгубим възможността да обичаме другите, ако обичаме себе си.
Истината е, че можем да раздаваме безкрайно от това, което притежаваме, и ведрото винаги ще остава пълно, защото така работи сърцето ни, така работи духът ни, така работи същността на всеки от нас.“
Стефи,
невероятна статия! Пишейки я, ти изказа моята житейска философия, това което следвам години наред и се опитвам да обясня на голяма част от приятелките си, че трябва да имат своя живот, а не да са проекция на половинката си. Когато правиш, това което харесваш се чувстваш добре, обичаш себе си и така радваш хората около себе си.
Поздравления!!!! 🙂
Хубав и успешен ден!
Благодаря, Теди, но нали знаеш, че статията не е писана от мен, това е глава от книгата на Хорхе Букай „Трите въпроса“, която горещо горещо те съветвам да прочетеш. На мен ми промени живота и ме вдъхнови и ми даде сили да изляза от връзка, която ме сриваше и обсебваше и в която бях един много зависим човек. Книгата е невероятна! Прекрасна седмица на теб!
Прочетох, че е от книгата, която не съм чела и мисля тези дни да разлистя. А иначе исках да ти кажа, че харесах статията от гледна точка на поставен житейски проблем, с които се борят много хора в живота си.
Ще те послушам и ще прочета книгата – ако е като „Нека ти разкажа“ – мисля, че ще ми хаеса 🙂 Хубава седмица и на теб!
В интерес на истината мислех, че само отделни изречения са цитати от книгата.Не съм я чела и с удоволстие ще я прочета и след това ще ти споделя впечатленията си 🙂 Блатодаря за отговора и хубава седмица и от мен!
<3
Много ми хареса статията, но една съществена част ме озадачи и е в конфликт с моето разбиране относно – приемането и отдаването.
„Не искам да се лиша от възможността да зарадвам приятел, да му помогна или да предизвикам усмивка върху лицето му. Но не го правя за него, а за себе си.
Това е много различно.
Ако го правех за теб, това би означавало, че обръщам гръб на самозависимостта. Поведението ми би се определяло не от мен, а от твоите потребности, свързани с мен. И тогава… може би… малко по малко… без да осъзнавам, изпадам в зависимост. “
Правейки нещо за някой ти отдаваш частица от себе си, не мислейки за себе. Единствено и само, когато забравиш за себе си в момента на „отдаване“ ти можеш да помогнеш безкористно. Корист и любов не могат да вървят ръка за ръка. Като това безусловно-безкористно отдаване в никакъв случай не те поставя в зависимост, обезличаване и т.н. Това може да се случи само ако ти не си намерил своя „център“ и не обичаш себе си т.е. слагайки себе си на „олтара“ с едничката надежда, да бъдеш обичан – само така можеш да станеш зависим от човека на когото отдаваш частици от себе си, било то изразено чрез действия или чувства. А, когато човек обича себе си, когато е намерил своя епицентър и знае своя път в живота, той дава/отдава без очаквания – той не е зависим от отговора на другия.
Но истината е че не винаги е лесно, леко и безболезнено да помагаш на другите и да обичаш.
Според мен здравословният-истинският егоизъм се състои в любовта към себе(своята същност) – веднъж решиш ли този проблем, нищо и никой не може да те обезличи и да те постави в зависимост. Тогава със сигурност всички кантари и теглилки , които неволно или волно използваме в общуването с другите ще изчезнат.
Благодаря за споделеното, Елена 🙂
Pingback: „Как да се освободим от страховете си”- из книгата на Михаил Лежепеков | Стефи Божилова
Pingback: Техники за ясна комуникация | Стефи Божилова
Pingback: ОБОБЩЕНИЕ – след 3 месеца на сокове | Стефи Божилова
Според мен, ако се чувстваш сякаш „трябва“ да направиш нещо за другия, това значи че си изпаднал в зависимост. Въпросът е, че още не мога да разбера, как да не изпадам.
Е да де, то това е трудната част 🙂 Да разберем как да не изпадаме. Защото в нашето общество зависимостта се толерира.
Написаното е от човек с добре отгледано ЕГО. Когато правим сметка какво вземаме и какво даваме и колко сме зависими …за каква Любов говорим? Когато я има ние сме ѝ до толкова подвластни, че ЕГОТО ни се блокира.
Какво е любовта? Да прощаваш на някого повече, отколкото заслужава.
Йохан Волфганг фон Гьоте
Здравей Боби 🙂
Ние хората в днешно време много обичаме да говорим и да спекулираме с Егото – какво е, какво не е, как се проявява.
Аз въпреки това смятам, че ние говорим от позицията на самото ни Его – то е нашият АЗ и чрез него ние функционираме в света, имаме различни проявления на характера си, предпочитания, вкусове и прочие.
Така че да отричаме Егото не ни върши много работа. 🙂 Според мен единственото, което можем да направим е да го осъзнаем и да се опитаме да вземем превес над него – да не ни бъде то господар, а ние на самите себе си. Да ни бъде служител.
Поне на мен това ми е мнението.
Относно колко добре е отгледано Егото на Хорхе Букай аз няма как да знам, нито пък ти. Защото не го познаваме лично като човек, не сме седяли на една маса с него, не сме споделяли, не сме се смяли заедно. Съдим за човек по нещо, което е написал. Но за мен това е погрешно – аз не мога да си позволя да съдя за някой по негов коментар по дадена тема. Той не изразява душата на човек в цялата ѝ пълнота. Затова си позволявам да харесвам или да не харесвам, да се съгласявам или не само с изразеното мнение, без да коментирам личността зад това.
Pingback: Среднощни размисли за Любовта и промяната…. | Стефи Божилова
Много хубава статия! Всъщност, аз разбирам, че трябва да обичаме себе си на първо място, че трябва да уважаваме себе си и да сме щастливи, тъй като макар че звучи егоистично да мислим за собственото си щастие, чрез него ние даваме щастие и на другите, чрез положителната енергия, която излъчваме, и в крайна сметка ние даряваме щастие на другите, а не сме егоисти.
Това, което не ми е ясно е – как може да обичаме даден човек с цялото си сърце и в същото време да поставяме граници, такива че да не обичаме себе си по-малко, и да поставяме себе си на първо място? Ако съответния човек иска раздяла с нас, ако ние обичаме себе си, то няма да изпитваме тъга. Но как може да няма тъга, когато трябва да приемеш обстоятелствата и да кажеш на сърцето си „спри да обичаш този човек, защото ти си по-важен и ако си наранен, то ти си го допуснал“. Не можеш да кажеш на сърцето си „спри да обичаш“.
Благодаря!
Според мен раздялата с един човек не означава непременно да спрем да го обичаме завинаги и отведнъж. Няма нищо лошо да го носим в сърцето си и занапред в живота си. Разделяйки се с него, си даваме свободата един на друг да последваме нуждата от любов на всеки един от нас към себе си, а не от задължение да дарим другия с любов и да пренебрегваме себе си, което би довело до изпадането в зависимост към другия. Защото за да стигнем до раздяла, явно сме стигнали до момент поне единият от двамата да е наложил другия да избира нуждите на другия пред своите и да ги разпознае като свои, пренебрегвайки своите, което, както е описано в статията, крие сериозна опасност от залитане към зависимост, ако другият се поддаде. А зависимостта вече не е любов.
Благодаря Ви за този коментар, идеално обяснено, напълно резонирам с казаното. 🙂