Родителите не са приятели на децата си, тяхната роля е друга

Позволявам си да засегна и да отворя една щекотлива и пикантна тема, която съм сигурна, че ще създаде дебат и поляризирани реакции, тъй като цари едно всеобщо неразбиране по този толкова важен въпрос – Родителите редно ли е да бъдат най-добри приятели на детето си? И нужно ли е изобщо да се стремят към това?
Докъде стига родителстването и откъде започва приятелството?
Къде е нужно да поставим здравословната граница?
Как да бъдем добър авторитет за децата си?
Рядко качвам статии на тема родители и деца, но други две много важни и ключови статии, които може да прочетете в сайта, са: „Как да говорим с децата за смъртта?“ и „Как да говорим с децата за раздялата?“
Тази статия ще бъде дълга и в нея ще засегнем и процеса на индивидуация по време на юношеството и какво точно значи това и защо е толкова важно.

Емоционалната роля на родителя във връзката с детето е неоспорима и тя е изградена върху любов, обич, подкрепа, приемане и уважение.
Това е съществена част от това да бъдеш родител и е красиво нещо за гледане и за съпреживяване (бидейки и от двете страни, и в двете роли – и на родителя, и на детето).
Но ролята ви на родител не е само емоционална. И детето ви не е ваш приятел.

Всъщност голяма част от родителската роля е функционална и регулираща и предпазваща.
За бебето това означава хранене, смяна на пелени, къпане и като цяло осигуряване на здравето и безопасността на детето, наред с това да присъстваш с него в неговите емоции и фрустрация и да бъдеш наличен като усещане за присъственост и задоволяване на потребностите.
За осемгодишно дете това означава да се гарантира, че домашната работа е свършена, зъбите са измити, да се постави рамка, да се спазват едни правила, да има и емоционална подкрепа на детето да преминава спокойно през периодите, през които се налага да преминава.
А за петнадесетгодишен тийнейджър това означава определяне и прилагане на отговорен „полицейски“ час, поставяне на една здрава и ясна граница на приемливото и неприемливото поведение, на отговорностите, на очакванията, едновременно съвместяване на пускане на ненужния контрол и прилагане на нужния и здрав такъв и прилагане на удържане от страна на родителя чрез себерегулация на емоциите и чрез техниките за ясна и директна комуникация.

Разберете, че ако майката обича детето си силно емоционално, но пренебрегва така важната си функционална и регулираща роля, това дете е изложено на риск да не узрее в отговорен адекватен и от своя страна себерегулиращ си емоциите възрастен индивид.
Всъщност емоционалните и функционални родителски роли вървят ръка за ръка.
Не е здравословно да се набляга на едното за сметка на другото. Трябват и двете и да, разбира се, балансът често ни бяга.

Родителите също трябва да разберат, че количеството емоционални спрямо функционални изисквания във възпитанието се променя с времето.
Когато детето порасне, родителят трябва да поеме повече функционална роля и по-малко емоционално обвързваща, защото целта на развитието и на естествения ход на порастването е децата да узреят във все по-независими човечета, които в един момент да заживеят извън семейното гнездо и извън прегръдките на мама и най-важното – да се чувстват добре от този факт, а не дълбоко фрустрирани.

Важно е тук да си припомняме регулярно, че НЯМА ДЕЦА БЕЗ ТРАВМИ, че децата ни на 100% ще имат някакви травми от нас, това е абсолютно неизбежно и естествено заложено в човешкото психическо развитие. Визирам едни здравословни, бих ги нарекла, травми, а не онези чупещите, които са следствие на вербално, емоционално, физическо или сексуално насилие!
За травмите от детството, за родителстките стилове на възпитание и за това какъв характер залагат те в нас и до какво водят в нас говоря обширно и дълбинно в тази своя статия – „5-те типа характерови структури и тяхната преработка„.

– ДЕТЕТО ВИ МОЖЕ ДА НЕ ХАРЕСВА ВАШАТА ФУНКЦИОНАЛНА РЕГУЛИРАЩА РОЛЯ –

Родителят може да иска да се чувства емоционално привързан (или обвързан или обвързващ?…) към вече по-голямото си дете, но в същото време родителят е нужно да прави функционални неща, които детето може да не харесва. И най-вероятно няма да харесва и ще се бунтува срещу тях. Например родителите трябва да поставят ограничения на детето си относно най-разнообразни неща и теми и детето ви може да не харесва това и може силно да ви се съпротивлява, когато поставяте тези толкова нужни граници. Дисциплината не е била приятна и за нас, но е била нужна.

Независимо от тази естествена съпротива, поставянето на граници е здравословна функция и е изключително важна част в изграждането на характера на детето и е нужно да го правите в името на адекватността и зрялостта на детето си.
Ефективното родителство е това родителство, което учи децата да бъдат отговорни за действията си и създава у тях вътрешна локация на контрола – усещането, че ти си си виновен и за хубавото, и за лошото, и за неволите, и за късмета, и не те е страх да поемеш отговорност за действията си и да застанеш зад името си и да си понесеш последствията.

Да научим по уважителен начин децата си, че в този свят и в този социум ИМА правила, има рамки, има ограничения, има закони, които е нужно да се спазват, има други хора, с които е нужно да се съобразяват, да ги научим да понасят фрустрацията на разочарованието от неизпълнените желания и капризи и прищевки… и да удържаме през собствения си център и стабилност тяхната фрустрация, за да им покажем как практически се случва удържането на емоциите, на импулса, на гнева, на разочарованието… това е повече от безценно!

Ограниченията oтвън и поставянето на граници са начинът, по който децата се научават да разбират кое е безопасно и кое не.
Кое е подходящо и кое не.
Кое е редно и кое не е в този свят.
Кое поведение се толерира и кое е неприемливо.
Важно е да направим това разграничение и ние самите да разберем, а след това да научим и децата си, че всякакви емоции вътре в нас са позволени, всякакво разочарование е позволено, всичко вътрешно е добре дошло да бъде изговорено, преживяно, почувствано, изплакано… но НЕ всякакво поведение е приемливо и добре дошло в света и има социални, културни и морални рамки, с които всеки човек е нужно да се съобразява.

Вие сте авторитетът на вашето дете – това е вашата роля и отговорност като родител.
Имате ли емоционална връзка с детето си? Да и тя е много важна, тя е като една нишка, която не трябва да се прекъсва. Но ако се опитате да бъдете приятели с детето си, ако границите се нарушат, ако се влезе в едно всепозволение, прекалена либералност, ако детето изгуби погледа си „нагоре“ към вас към една позиция на ролеви модел, то това идва с цената на вашия авторитет и подкопава ролята ви на родител и тежестта, която думите ви имат.

На практика детето ви може да намери друг приятел и много други приятели в живота си, но детето ви не може да намери друг родител и друга ролева фигура в живота си. Вие и само вие можете да бъдете родител на детето си и затова трябва да сте родител, а не приятел.
А ако вие като родител имате нужда от приятел, от довереник, от дълбока емоционална връзка, от валидация, от приемане до степен на сливане и съзависимост, предлагам ви да потърсите другаде (в партньора, в терапевт, в други зрели хора като вас) и да не очаквате детето ви да бъде ваш приятел, успокоител и довереник. Това не е неговата роля в този живот.

Родителите често правят грешката да правят детето си свой довереник.
Така че, когато казват: „Искам да бъда негов приятел и искам той да ми бъде приятел“, това, което казват, е: „Искам да бъда негов довереник и да си споделяме всичко и да нямаме никакви тайни един от друг“. И това просто не отговаря на функционалната роля на родител и на авторитет.
Това е много добронамерен капан, в който попадат родителите. Те искат да споделят с детето какво чувстват към баба си например или към партньора си. Или как се чувстват към съседа си. Или как се чувстват към шефа си.
Но това е неефективно, защото детето не е морално, емоционално и интелектуално подготвено да играе тази роля за родителя си, това го кара да съзрява преждевременно и го поставя, образно и енергийно казано, наравно или над родителя, а не под него. Пак повтарям – говоря за енергийни архетипни структури, а не за авторитарен властови стил на възпритание.
Енергийно детето е под родителя, а родителя е над него.
От родителя се очаква да решава проблемите, да поставя граници, да удържа фрустрацията, да държи наложените правила и рамки да се спазват, да бъде емоционално зрял и спокоен и центриран, а не да възлага отговорността за всичко това на детето си, което енергийно поставя детето в ролята на родител на родителя си.

Ако сте на четиридесет години и искате довереник и съратник и кошче за емоционален товар, намерете друг четиридесетгодишен. Или петдесетгодишен. Или тридесетгодишен. Просто знайте, че вашето петнадесет или десетгодишно дете не може да бъде ваш довереник и това би го натоварило и променило до степен, която изобщо не е здравословна и психически стабилна за него.

Когато правите детето си свой довереник, вие казвате, че вие и детето вземате съвместни решения за живота му. Но вие и вашето дете не вземате съвместни решения по никакъв реалистичен начин. Децата могат да ви предложат своето мнение. Те могат да ви кажат какво харесват и какво не харесват. Те имат право на избор в рамките, които сте поставили, Но някои решения – особено важните такива, големите такива – трябва да се вземат от вас, родителят.
И това всъщност дава едно дълбоко спокойствие на детето – знанието, че родителят има смелостта, силата, способността, мъдростта, спокойствието и увереността да взима важните решения, да се справя емоционално с последствията от тях, да се погрижи, да защити, да наложи, да удържи…
И това снема свръх-отговорността от плещите на децата, свръх-отговорността за неща, които изобщо не трябва да са в тяхното поле на избор.

В края на деня децата трябва да разберат, че семейството действа като единица и възрастните са отговорни за решенията, които се взимат вкъщи.

– НЕ СПОДЕЛЯЙТЕ ПРЕКАЛЕНО ЛИЧНИ НЕЩА С ДЕТЕТО СИ –

Разбира се, че можем да споделим някои неща с детето си, без да го превръщаме в свой довереник. Но трябва да внимаваме.
Едно от нещата, които можете да споделите с дете, е твърдението: „Не можем да си позволим това“. Това е фактическо изложение, което обяснява финансовите ограничения, при които трябва да живеете и това е поставяне на финансова рамка, която е особено важна и нужна в днешния презадоволен материален свят, в който отглеждаме децата си.

Но това, което НЕ трябва да споделяте с детето, е: „Не знам как ще платя наема този месец“. Това е нещо, за което детето ви не е подготвено емоционално.
Това го кара да се тревожи за нещо, върху което няма контрол.
Това е нездравословно за него и създава вътрешно напрежение, фрустрация, несигурност, посява страхове.
Това го кара да мисли в посока „Какво мога да направя АЗ, за да помогна да платим наема?“ или пък води до емоционално потискане – „Нямам право да съм гневен, тревожен, тъжен, нямам право да преживявам това, което преживявам, защото това е нищо и несравнимо спрямо тази тегоба, която ни грози, че можем да останем без дом.“

Децата имат достатъчно собствени страхове и безпокойства, за да се нагърбват и да се опитват да се справят и с нашите. Нашите страхове, притеснения и затруднения са си само и единствено наши, на възрастните. Не използвайте детето си като довереник, за да споделяте проблемите си. Вместо това използвайте своя съпруг или възрастен приятел или психотерапевт. Това е много по-ефективно и подходящо.

Възрастните и децата имат съвсем различни представи за живота и по различен начин преживяват живота.
Ако сте склонни да третирате детето си като „приятел“, трябва да разберете това за приятелството: приятелите са група хора, които имат сходни възгледи и представи за живота. Това не сте вие ​​и вашето дете – as simple as that.

Истината е, че децата и възрастните имат доста различни представи за това, което трябва да правят в живота си. Те имат различни представи за правилно и грешно. И те имат съвсем различни приоритети. Това е разбираемо и може да се очаква, разбира се, децата не са и не бива да бъдат превръщани в наши копия или проекции. Но това не е рецепта за приятелство. И ако се опитате да го превърнете в приятелство, това причинява ненужен конфликт, вътрешно безпокойство и носене на свръх-отговорност.

Оставете личната си история извън вашето родителство!
Родителите често свръхкомпенсират проблемите, които си спомнят, че са имали в собственото си детство. Например, ако сте били диви и извън контрол, може да сте прекалено строги с детето си, защото не искате детето ви да поема същите рискове и да прави същите грешки, които сте правили вие.
Или пък ако вие сте чувствали, че родителите ви са деспотични и прекалено контролиращи, може да имате склонност да залитнете към едно прекалено либерално възпитание, непоставящо никакви граници и отглеждащо нарцистично-разглезени деца с чувство на безнаказаност и превъзходство над останалите.
По същия начин, ако сте отгледани в прекалено строго домакинство с много твърди ригидни и фиксирани граници, може да сте прекалено снизходителни към детето си и да не поставяте никакви рамки и норми вкъщи.
И още един пример – ако имате травма от отхвърляне и неприемане и невписване и ако това ви е чувствителен вътрешен бутон, може да се тресете от страх, че детето ви ще ви се разгневи, обиди, ядоса или отхвърли и заради този си свой страх, да не поставяте никакви граници, да се съгласявате на всяко желание и да не заемате ролята си на авторитет.

Тази свръхкомпенсация се нарича формиране на реакция в психологията. В отговор на това как сте били настроени спрямо родителите си като дете, вие формирате начин на родителство, който не е здравословен за вашето дете и което не се съобразява с неговите реални нужди и заложби, а е изцяло свръхкомпенсаторен за вас самите следствие на вашите собствени травми и неотработни модели.

Например, ако вашите емоционални нужди от внимание, признание, интимно свързване или емоционална подкрепа не са задоволени в момента в живота ви, ако нямате дълбинно качествено партньорство с партньора си, може да свръхкомпенсирате като се опитвате да бъдете приятел на детето си и като го задушавате с внимание и обич и като подклаждате емоционална съзависимост между вас. И това може да има вредни и много непредвидени последици.

Всъщност може да мислите, че детето ви ще ви хареса повече, ако сте му приятел. Може да мислите, че той ще ви вярва повече. Може да мислите, че трябва да сте изцяло бели и добри в неговите очи. Може да сте решили, че винаги ще бъдете обичащи и меки, но никога твърди и налагащи се. Но точно тук е проблемът.
В резултат на това детето може да не уважава вашия авторитет.
То може да не слуша с уважение като му говорите, да не се съобразява изобщо с думата „не“, защото никога не сте я използвали с него или не сте го научили как да се справя с вътрешната фрустрация и гняв, които идват следствие на нея.
Може дори да не ви иска като приятел.
Когато бях тийнейджърка, а аз имах много буйно тийнейджърство, със сигурност не исках да излизам с родителите си, да им споделям дивотиите си, тайните си, изцепките си, емоционалните си преживявания с момчета и това всъщност е много добре.
Това е процесът на индивидуация по време на съзряването, процес на отделяне от мама и тати, на късане на пъпната връв, период на бунт и той е изключително важен и нужен за бъдещото съзряване на един независим и самостоятелен възрастен.
В следващия абзац от статията ще поговоря повече за това.

– ИНДИВИДУАЦИЯТА – Процесът на съзряване и отделяне на детето от родителите –

Нека запомним нещо много важно! А именно: Целта на юношеството е децата да се отделят от родителите си по един здрав и интегриран начин.
В психологията ние наричаме това индивидуация.
Индивидуацията се отнася до процеса, чрез който човек постига чувство за индивидуалност, отделно от идентичността на другите.

Индивидуалността е здрава, цялостна, отделна. Това означава, че вашето дете тийнейджър ще иска да има живот отделен от вас, възгледи, принципи, ценности, действия РАЗЛИЧНИ от вашите.
Така той/тя ще стане цялостна завършена личност. И в резултат на това той/тя може да не иска да споделя живота си с вас по начина, по който го правеше в миналото.

Разберете, че детето ви трябва да се отдели от вас, за да стане независимо.
И това отделяне често е турбулентно, буйно, болезнено, чупещо старото, късащо пъпната връв, дръзко и смело.
Може далеч не винаги да одобрявате приятелите и ценностите на детето си, но работата на детето ви е да се справи именно с това неодобрение и да продължи да отстоява себе си и да върви по своя път.
Хората, които не успяват да се отделят от родителите си, завършват със сериозни емоционални и социални проблеми. И често не напускат дома си и поддържат една болна съзависимост.
И тук идва най-основният въпрос – вие имате ли живот извън детето си, имате ли здрав вътрешен център, имате ли свои приятели, имате ли подкрепа от партньора, имате ли ясна и директна комуникация с партньора си, получавате ли подкрепа и свързаност, имате ли живот извън децата, извън дома, имате ли призвание?….

Кой си ТИ когато не си в ролята на родител?…

Много родители виждат тази индивидуция да се случва в техните подрастващи деца и се чувстват изоставени от детето си, предадени, наранени, разочатовани, до степен на подведени едва ли не. Това си е за тяхната терапия и за тяхно лично отработване.
Често не се усещат как започват да манипулират децата си чрез жертвеност и чувство на вина. Токсични фрази, които могат да бъдат казани са:
– „Ти не беше такова дете!“
– „Кой си ти? Аз не те познавам вече!“
– „Толкова много вложих в теб, а ти в какво се превръщаш?“
– „Така ли ми се отблагодаряваш за всички години на жертви, лишения и любов?“
– „Ако продължиш по този път, ти вече не си мое дете!“
– „Превръщаш се в егоист, който гледа само себе си!“
– „Ние с баща ти сме дали живота си за теб, а ти съсипваш себе си!“ (това ми е „любимото“….)

Това чувство у родителите на изоставяне, предателство, някакъв огромен дълг, който не е платен от детето спрямо тях под формата на съобразяване и послушание, е особено вярно, когато те са били родители твърде много в емоционалната роля и в съзависимостта си и са действали повече като приятел на детето си, отколкото като авторитет.
Те изпитват забележително силно чувство на загуба на нещо „тяхно“ и често го компенсират, като обвиняват детето чрез използване на вина и дълг.
Излишно е да казвам колко съсипващо е това за психиката на едно подрастващо дете, превръщащо се в млад мъж или млада жена.

Тук много държа да оставя линк към това видео, това кратко филмче, което брилянтно онагледява до какво води непрекъсването на пъпната връв между родители и деца….
Гледайте го! –> https://www.youtube.com/watch?v=Cc0fS3fwL8E

– КАК ДА СПРЕТЕ ДА БЪДЕТЕ ЕМОЦИОНАЛЕН ДОВЕРЕНИК НА ДЕТЕТО СИ –

Ако сте споделяли твърде много с детето си и не сте задали нужните рамки и ограничения, всичко това в името на това да бъдете приятел на детето си, да бъдете харесван и добър на всяка цена, можете да промените постепенно динамиката между вас, за да станете по-ефективен родител. Започва се като обяснявате на детето си за какво ще говорите оттук нататък. Можете да кажете:

„Реших, че има някои неща, за които трябва да говоря с други възрастни оттук нататък. Така че повече няма да говоря по тези теми с теб, защото мисля, че това наранява връзката ни на родител и дете.“

Не е нужно да сте конкретни по темата защо взимате сега това решение да поставите граници там където ги е нямало преди, не е нужно да влизате в оправдания и дълбинни психологически обяснения. Просто бъдете ясни.
Може да използвате техниките за ясна и директна комуникация, които съм описала в тази статия.

След това трябва да се научите как да реагирате различно пред детето си, различно от начина, по който сте реагирали досега. Например, ако вие и вашето дете от седмици говорите какъв тъпак е даден учител и детето повдига тази тема отново, тогава кажете на детето си:

– „Знаеш ли, мислех си, че не ти помага да наречеш учителя си идиот. Това те кара да се чувстваш нещо повече от него, а той е учителя и той е твой авторитет. Нека да помислим как можещ да се справиш успешно с тази ситуация.“

Нормално е приятелите да седят и да критикуват учителите си. Да се бунтуват срещу авторитетите. Нормално е приятелите да правят коалиция срещу „лошия“ в историята – това може да е учител, или груб баща, или дребнава баба, или избухливият друг родител – това е, което правят приятелите, обединяват се срещу авторитета или срещу човека във властова или силова позиция.
Но отговорният родител ще помогне на детето си да реши проблема, който има с учителя или с другия родител по един уважителен начин, спазвайки възрастовата рамка и спазвайки правилата на добър тон, уважение, съобразяване, компромис. И това е, което трябва да направите от позицията си на родител и авторитет на децата си.

Разбира се, сигурна съм, че има още много какво да бъде казано и написано по темата, има гледни точки и аспекти, на които вероятно съм пропуснала да обърна внимание. Затова ще ви поканя и окуража да споделяте коментари под статията, да напишете вашата гледна точка, да не се съгласите с мен и да дадете и вашите „пет стотинки“ по темата. Това е ценно и е важно!

За основа на тази статия беше използвана тази, върху която надградих:
https://www.empoweringparents.com/article/your-child-is-not-your-friend/

Ако статията ви е харесала и я намирате за полезна, моля споделете я, за да достигне информацията до повече хора. Благодаря!

  • – СТЕФИ БОЖИЛОВА –

1 thought on “Родителите не са приятели на децата си, тяхната роля е друга

  1. Статията е чудесна. Повдига много въпроси.
    Какво се прави обаче, в случай, при който дядото преминава границите, държи се като приятел на детето, говори му лоши работи за майката и бащата.
    В случая става въпрос за моя баща, гневен от моите избори за създаване на семейство. Научих за това след смъртта на дядото. Връзката между детето и родителите е прекъсната.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.