Проблемите с доверието, свръхконтрола и ревността като травматичен отговор от миналото

Иска ми се да попиша по една много специфична тема свързана с връзки, взаимоотношения и ДОВЕРИЕ.
В днешния свят, без да го съдим и етикетираме – такъв какъвто е в момента, темата с разделите е огромна и по последна статистика над 50% от официалните бракове завършват с развод. Като тук говорим само за браковете, а не за всички съжителства на семейни начала, които никога не са били официализирани.
Защо това е така, дали е „добро“ или „лошо“, дали е „правилно“ или „грешно“, аз няма да адресирам, нито виждам смисъл и добавена полза да се занимавам с анализ на причините и следствията, нито намирам полза от осъждането и размахването на пръст. Вярвам, че можем да излезем от тази лична его-позиция и просто да приемем, че нещата са такива каквито са и зад всичко си има смисъл.
Иска ми се тук да поговоря за доверието.

За огромна част от хората проблемът с доверието стои в основата на разпада на взаимоотношенията им.
Ние всички в огромен процент от случаите се свързваме с другите през травмите си и влизаме в нова връзка силно обусловени от минали преживявания, травми, болка, отхвърляне.
Ние всички в огромен процент от случаите се опитваме (несъзнавано) да свръхкомпенсираме в сегашните си взаимоотношения за провали и „грешки“, които сме имали и които сме допускали в минали свои взаимоотношения.
Накратко казано: Не сме съответни на това, което се случва тук и сега, не реагираме адекватно и реципрочно, не чуваме и не виждаме човека срещу нас, не усещаме интуитивно през тялото си ситуацията, не виждаме реално какво се случва, а или стоим в стари травми или проектираме страхове и очаквания за бъдещето.

Ето текстът на тази картинка идеално обяснява какво имам предвид.
„Хайде да бъдем честни, много хора нямат проблеми с доверието, а имат „Виждал съм то това преди, този модел на поведение и няма да премина през същия ужас отново“.
И колкото е така, толкова и не е така. Да стоим обусловени от миналото не ни помага по никакъв начин и ни затвърждава ролята на жертва, която всячески се опитва да не стана отново жертва, но това цялото е през жертвеническата енергия. Да бъдем отворени, любопитни, изследващи, будни и наблюдаващи е много по-работеща стратегия. И да имаме доверие в себе си, че щом нещо не ни се получава или не ни харесва, можем на момента да изберем да си тръгнем и да понесем тъгата и фрустрацията без да се разпаднем и после да продължим напред.

Чета по групи за връзки и психология потресаващи публикации и коментари за следене, за контрол, за ограничения, за вменяване на вина, за наблюдаване под лупа на всяко едно действие на партньора, за едно свръх-очакване другият човек да е винаги на 100% вперил поглед и внимание и желание само и единствено в нас и да няма никакви други потребности извън нас. Нереалистично и твърде идеализирано очакване, което винаги ни изиграва много лоша услуга в едни взаимоотношения.

Но какво стои под този страх от загуба на доверие?
Стои страхът от отхвърляне.

Да не бъда ОТНОВО отритнат, използван, да не се усетя ОТНОВО като счупен, дефектен, недостатъчен, нестойностен. Да не би някой друг да се окаже нещо повече от мен, нещо по-добро, по-красиво, по-забавно, по-интелигентно, по-разкрепостено, по-душевно и да ми открадне партньора…
И тук умишлено пиша с големи букви думата „Отново“, защото никой от нас не се ражда изначално със силен страх от отхвърляне. Това се придобива в някаква възраст, на някакъв етап след като сме обичали и сме се свързали и бъдем неочаквано отхвърлени, наранени, измамени, излъгани, изоставени.
Ето това създава силна фрустрация, която, ако не бъде отработена на момента и подходящо, се превръща впоследствие в травматично преживяване, което започва да ни обуславя и да диктува бъдещото ни поведение.
Ставаме мнителни, контролиращи, обсебващи, задушаващи, стискащи отсрещния човек до болка и до лудост понякога, за да не ни се изплъзне, да не ни го „вземат“.

–> Статия „Отработване на емоционални травми от миналото“

И се влиза в една кръгова въртележка, която с годините се влошава.
Тази въртележка изглежда по следния начин:

Искам връзка –> много ме е страх от предателство и от използване –> много ме е страх да не се почувствам отново неставащ –> започвам да следя, да ревнувам, да изисквам, да притискам, да преследвам –> също така паралелно с това не се откривам, не се доверявам, не се отпускам, не се инвестирам на 100% емоционално => това води до разочарование в другия човек и до разпад на взаимоотношенията, а първият си казва „Ей, прав бях, добре че не се инвестирах!“ и си затвърждава базовото вярване, че „Жените са кучки“ или че „Мъжете се боклуци“ или че „Добре че не се открих и не свалих гарда, защото ето че и този човек си тръгна“.

Много пъти съм чувала и от мъже и от жени в кабинета да ми споделят:
„Ще дам на другия от себе си и ще (се) инвестирам в тази връзка, когато видя 100%-ва заявка от другата страна, че аз съм Човекът! Когато получа такива и такива потвърждения или действия или обещания, които ми гарантират, че това ще е ЗАВИНАГИ. И тогава ще покажа какво мога да дам, какъв мога да бъда, колко грижовен, колко щедър, колко добър, колко търпелив. Дотогава го наблюдавам и следя и не се отпускам и го тествам и разбира се, винаги се издънват накрая.“

И така пак и пак и пак.
Поставяме, метафорично казано, каруцата пред коня и очакваме да видим плодовете на едно дълбоко инвестиране във взаимоотношенията, преди да се е дало това инвестиране, за да сме сигурни, че то няма да е останало напразно.
Също така да сме сигурни, че няма да сме „прецакани“ или „прекарани“ или „използвани“ или да сме се усетили „отдолу“ като нещо по-малко от другия човек.
Power game – това е властова игра на контрол, его и манипулация и тя не води до никакво оголване, до никакво свързване през уязвимостта, до никакви истински дълбоки и сурово автентични взаимоотношения.

И ето че пак опираме до огромната нужда да БЪДЕМ В ЦЕНТЪРА СИ.
Да сме имали някаква реална преживелищна практика по това да се срещнем със себе си, да сме се видяли, усетили, спомнили, опознали, позволили, приели….
Да сме спокойни с това, което сме, точно такива каквито сме, точно тук където сме в този етап на живота си. Да знаем кой съм аз, къде съм, какви нужди имам в момента, какво мога да бъда и да дам, без това изобщо да зависи от валидацията на човека до мен. От неговото одобрение, обожание, отхвърляне или поведение.

–> Статия за „Петте П-та в психотерапията – Признаване, Позволяване, Прегръщане, Преработване, Приемане“.

Да бъдеш в центъра си обаче не е нещо, което се получава с четене и разбиране. Не се случва на когнитивно ниво.
Случва се с много практика, често години наред практика. Преживелищна. Под практика аз разбирам всякакви техники, които ни изкарват извън зоната ни на комфорт през тялото и които ни сблъскват със Сянката ни, с демоните ни, с всичко онова, от което бягаме неистово, защото не искаме да го посрещнем, видим, приемем и интегрираме.
Практика е медитация, дишане, йога, релаксация, пътуване по света, посещение на психотерапия и психотерапевтични групи или пък ходене по международни обмени с непознати хора, пак и пак и пак сблъскване със и преодоляване на социалната тревожност. Излизане от социално желателните роли и лустросаните маски, които носим и оголването ни пред другите, пред себе си, пред света. И приемането ни точно такива каквито сме, без нужда да се перфекционизираме, да се „оправяме“ постоянно, да се подобряваме чрез напън и зор отвън, да режем парчета от себе си, да потискаме, да премахваме, да се коригираме.

–> Статия „Ползата от преживелищна психотелесна работа в психотерапията“

Разгръщането на потенциала ни е нещо чудесно, когато идва от точка на вътрешно приемане и спокойствие и хармония и искрен импулс към развитие. Да се „оправяме“ постоянно в опит да прикрием вече наличното и „дефектното“ и от точка на болен перфекционизъм и чувство на дълбока недостатъчност е съвсем друго обаче и е изключително важно да се наблюдаваме, да развиваме себерефлексия и да хващаме разликата между двете. Едното носи вдъхновение, усещане за подем и разширяване, а другото носи фрустрация, напрежение и усещане за изтощаване и прегаряне.

Когато достигнем до тази така бленувана и ефимерна точка на вътрешно приемане, ставаме и автоматично много силно свързани с интуицията си и спираме да бъдем толкова фиксирани върху другия човек и неговите действия/бездействия, конкретни думи, качества и заявки. Спираме да търсим нон стоп червени „флагчета“, заради които да си валидираме страхът от свързване и желанието да избягаме.
Тогава просто усещаме дали с този човек бихме скочили в неизвестното, бихме се открили, доверили, инвестирали, заявили.
Това всъщност е нагласата на едно детско любопитство – „Не знам какво ще стане, не знам дали ще ни се получи, но чувствам силен импулс, искам го, скачам в това, ще изследвам, ще видя, ще чувствам.

И ако той/тя ни отхвърли – чудесно, това е учебно и ценно и понякога неизбежно!
И не значи, че сме се прецакали, не значи, че сме излъгани, не значи, че не ставаме, защото някой, който сме искали, не е искал нас. Значи просто, че това е Животът – в него има събирания, раздели, разминавания, напасвания, в него има много неочакваности и много непредвидени фактори и това е съвсем съвсем ОК.
И продължаваме напред. И не сме ощетени, защото сме се инвестирали, тъй като вътрешният извор на това, което сме и което тече през нас е непрестанен.
Това, което даваме през свързването, то не пресъхва, то не свършва. Точно обратното – то ни разширява, то ни учи, то ни израства. Даването и свързването не ни изхабяват.
Не може да бъде пресушен нашият вътрешен център и идентичност, когато сме свързани със себе си. Няма край.
И е толкова вълнуващо да го живеем този живот отворени към неизвестното, развивайки ДОВЕРИЕ и ПРИЕМАНЕ и към събитията, от които ни боли, счупвайки илюзията си за перфектност, за вечност, за това, че някой с нещо ни е длъжен на този свят.

И къде е мястото за вкопчване, следене, свръхконтрол и ревност тук?
Няма, никога няма място за тях, никога не са подходящи и адекватни отговори на случващото се. Адекватно е да бъдем будни, отворени, наблюдаващи и усещащи интуитивно какво се случва между нас и партньора, между нас и приятелите.
Адекватно е да поставяме личните си граници и да не влизаме в болен, жертвен, изтощителен мазохизъм.
Адекватно е да останем, когато чувстваме свързване, любов, уважение, взаимопомощ, желание.
Адекватно е да повдигнем въпроса и да поговорим зряло и центрирано през Техниките за ясна и директна комуникация, когато усетим разминаване с партньора, когато имаме съмнения или се почувстваме нечути, невидяни, неразбрани, неподкрепени.
Адекватно е да бъдем отворени към другия, за да го попитаме и да го изслушаме и да си кажем ние самите какво ни е.
И е адекватно да си тръгнем ако реално сме били предадени, излъгани, използвани за користни или нечисти подбуди, ако виждаме и усещаме, че няма равнопоставеност и уважение във взаимоотношенията ни. Адекватно е да си тръгнем.
По този начин заставаме зад себе си, подкрепяме себе си, изграждаме връзка с усещанията си и си валидираме това, което се случва отвътре.
Никого не променяме, никого не задушаваме, никого не заплашваме, никого не поставяме в своя живот на пиедестал като свръхценност.
Ревността, болестното обсебване, задушаването, следенето на партньора никога не са адекватна реакция на каквито и да било обстоятелства. Те са повод да потърсим психотерапевтична помощ и да се погрижим за себе си.

Поставям още две допълнителни статии за четене и осмисляне:
–> „Връзки и взаимоотношения – начални етапи на развитие – Матю Хъси“
–> „Здравословния егоизъм и Любовта към себе си – „Трите въпроса“ от Хорхе Букай“

Ако тази статия ви е харесала и я смятате за ценна, моля споделете я, за да достигне до повече хора. Благодаря! Ако имате нужда да изразите мнението си или своята лична гледна точка, моля оставете коментар под статията!

  • Стефи Божилова

1 thought on “Проблемите с доверието, свръхконтрола и ревността като травматичен отговор от миналото

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.