След статията „Как да говорим с децата за смъртта?“, която беше приета изключително добре и споделена няколко хиляди пъти (за което благодаря!) идва ред на още една статия, свързана с децата по изключително важна и наболяла тема за съвремието ни, а именно КАК ДА ГОВОРИМ С ДЕЦАТА ЗА РАЗДЯЛАТА НА РОДИТЕЛИТЕ.

Първо, нека си кажем няколко неща за раздялата и за развода.
Изключително важно е да разберем, че раздялата, точно както и смъртта, са естествени събития от човешкия живот и ако едното ни изглежда неволно и недоброволно, а другото ни изглежда инициирано по собствена воля, то е важно да разберем, че има безброй много ситуации, при които раздялата е най-препоръчителното и следващо естествения ход на взаимоотношенията събитие и би било най-разумното що се отнася до психиката на децата.
Нищо не трае завинаги и нищо не би трябвало да бъде на всяка цена.

Колкото повече предразсъдъци, вътрешно осъждане и критика имаме към себе си, към партньора си или към хората, които предприемат раздяла, толкова по-трудно и мъчително и вменяващо вина го правим това събитие за всички участници, най-вече за децата, замесени в една раздяла.

Преди да пристъпим към същинската част на статията, много искам да напиша още нещо, за което често си говоря с моите клиенти и което намирам за много важно относно вътрешното ни отношение към раздялата. А именно, че хората като биологичен вид Хомо Сапиенс не са сексуално моногамни както много птици, например, са. Моногамията при хората е полезна за устоите на обществото и се е развила вследствие на социокултурни и религиозни фактори, както и от чисто еволюционна гледна точка, защото увеличава шансовете за успешно отглеждане на потомство, но всъщност е много рядка при бозайниците – по-малко от 10 % от видовете бозайници са моногамни, в сравнение с 90 % от видовете птици.
(Научна статия тук за моногамията при хората от BBC Science)

Никога в по-скорошната човешка история не ни е било позволено да се разделяме. Не само че много често не сме имали избор кой да бъде съпруга(та) ни, защото това е било предварително решено от семейството, ами изобщо пред нас не е стоял въпросът можем ли или не можем да се разделим в един момент ако не сме щастливи. Това не е било изобщо опция. Разводът е „феномен“ на 20ти век с настъпването на еманципацията, феминизма, както и повече законови права и свободи на хората. Свободната воля по отношение на личния и интимния живот не е било нещо позволено в миналото, нито от обществото, нито от културата, нито от религията.
Така че най-логичното нещо е да има повишаване на разделите и разводите в днешно време, когато това няма да доведе нито до изгонване от общността, прокуждане, смърт или социално опозоряване.
Това не е статия за раздялата сама по себе си и причините, които довеждат хората до това решение, така че спирам да пиша по темата, защото тя е необятна, просто много ми се иска дебело да подчертая, че е по-лошо за децата да стоят в дисфункционално семейство с нездрави отношения и поведение на родителите един към друг и да заучават и нормализират тези модели на поведение с порастването си, отколкото да бъдат деца на разделени, но щастливи и спокойни родители.

– КАК СА ЗАСЕГНАТИ ДЕЦАТА ПРИ ЕДНА РАЗДЯЛА И КАКВО ИЗПИТВАТ? –

Съществува устойчив мит в обществото ни, според който децата под определена възраст „Не забелязват“ или не са засегнати от родителската раздяла. Консенсусът на научните изследвания обаче категорично отхвърля това – Lee & Bax (2000) заявяват, че „децата от всички възрасти са чувствителни към родителския развод ”.
Няма значение дали детето ви е на 5 или 15. Децата ще бъдат силно чувствителни към и ще имат своя опит от раздялата. Единствената разлика е начинът, по който тя им влияе. Например, дори децата на 18-месечна възраст могат да почувстват напрежението в домакинството около раздялата. Това от своя страна ги кара да се чувстват разстроени и може да повлияе на имунната им система и здравето им. Тийнейджърите често ще реагират чрез оттегляне или отдалечаване от един или от двамата родители. Малките деца между 3 и 5 г, които са по-егоцентрични, често възлагат вината за раздялата върху себе си, „въпреки че концепцията за развод е твърде сложна, за да я разберат ”(Chirban, 2016).

Детето може да почувства и е много вероятно да почувства:

⦿ чувство за загуба – раздялата на родителите може да означава за детето, че губи не само дома си, но и целия си начин на живот и рутина, която е толкова важна за него да чувства сигурност и предвидимост в ежедневието си. Губи земята под краката си.

⦿ страх да не остане само – може да се появят натрапливи мисли и силна тревожност „Ако единият родител може да си отиде, ако мама и тати се разделят, защото не са щастливи заедно, то може би и другият родител ще направи същото, може и двамата да ме изоставят, защото не са щастливи с мен“

⦿ ядосване и гняв към единия или към двамата родители за разпадането на връзката, за отнемането на домашния уют и сигурност – обвинения към единия или към двамата, че е причинил раздялата на семейството. Търсене на коалиция с другия родител (вътрешно разцепване в детето – „добрият“ и „лошият“ родител, виновникът и спасителят)

⦿ чувство на ВИНА – вината е може би най-тежкото и разяждащо чувство не само за децата, но и за нас, възрастните. Детето може да изпитва вина, че то е причина за раздялата на родителите си ако е присъствало на скандали, в които е дочуло как родителите се обвиняват, че преди децата всичко е било различно, а след децата се е променило; или фрази от рода на „Бяхме толкова хармонични когато нямахме деца!“, „Ти толкова се промени след раждането на детето!“, „Ти отказа да поемеш отговорност за детето си!“, „Аз се чувствам толкова уморена от всички ангажименти край детето!“ .
Тук е важно да подчертаем, че това са съвсем реални и валидни усещания на родителите, родителството може да бъде много изтощаващо занимание, но ключовото е децата да не ги чуват и да не присъстват на подобен род разговори, за да не останат с впечатлението, че те са виновни за раздялата. Нито едно дете не може и не бива да носи усещане за подобна непосилна отговорност и товар.

⦿ чувства на обърканост, отхвърленост, несигурност, тревожност, затваряне в себе си, несподеляне на чувствата и емоциите, недоверие към родителите, че те все още са хора, на които можеш да се опреш и да разчиташ

⦿ чувство на разкъсаност между двамата родители, усещане, че трябва да избираш кого обичаш повече, кого подкрепяш, при кого да живееш – много пагубен избор за децата, при който единственият губещ е детето в дългосрочен план. Родителите никога не бива да правят коалиция с детето/децата срещу другия родител или да поставят детето пред избор!

⦿ финансова несигурност (проявява се при по-големи деца, които могат да осъзнаят и този аспект от взаимоотношенията) – Тези чувства често се влошават от факта, че много деца трябва да се преместят от дома си, а понякога и училището си, когато родителите се разделят, и повечето семейства в тази ситуация са подложени на някакво финансово напрежение, дори и преди да не са имали притеснения за пари. Ако единият родител обвинява гласно другия, че качеството на живота на децата се е влошило, заради раздялата, че семейството ще гладува или други подобни обвинения, децата изживяват страх за бъдещето и дори за живота на всички (страховете често са хиперболизирани в детската психика).

⦿ Още едно чувство си струва да бъде споменато тук, а именно автоагресията, изразяваща се понякога под формата на психосоматика – детето да започне да се разболява много често, да изпитва различни болки и дискомфорти, да иска да се самонарани – все с подсъзнателната идея, че това ще сближи родителите и ще ги разтревожи и евентуално може да ги събере в грижата за детето.

– КАК ДА ПОДХОДЯТ РОДИТЕЛИТЕ КЪМ ДЕЦАТА СИ? –

Колкото по-пораснали, разумни и адекватни са самите родители, колкото по-добре могат да общуват помежду си чрез техниките за ясна и директна комуникация, колкото по-необвинителни са един към друг, колкото повече действат през един здрав и стабилен личен център, а не през обидата, болката, вината… толкова повече психичен и енергиен вътрешен ресурс ще имат, за да обърнат внимание на емоционалното състояние на децата си. Толкова по-адекватно ще се държат и ще бъдат „налични“ за нуждите на детето.
Съвети и идеи какво могат да правят и да казват родителите на децата си, както и какво е редно да НЕ правят спрямо децата:

⦿ Уверете детето, че то винаги ще има двама родители, които го обичат, подкрепят и които ще се грижат за него и това не е свързано с това дали те са физически заедно един с друг в един дом, дали все още са мъж и жена или пък имат нови партньори в един момент. Уверете детето, че то ще продължи да бъде приоритет и за двамата и че ще получава винаги обич и внимание.

⦿ Пазете детето настрани от родителските караници, скандали, обвинения, финансови затруднения, имотни тревоги, делба на имущество.
Не позволявайте детето да става свидетел на обвиняващи и раняващи разговори между родителите, защото то винаги ще има само тези двама родители, само тези два авторитета и ролеви модела в живота си, детето винаги ще има само тази представа за семейство и взаимоотношения. Емоционалните травми, които се нанасят в детската психика при подобни скандали и обвинения са нещо, което детето ще носи завинаги в себе си и което ще трябва да лекува когато порасне, или пък което несъзнателно ще възпроизвежда в своите взаимоотношения един ден.

⦿ Никога не позволявайте да поставите детето си в ситуация, при която на него да му се наложи да ИЗБИРА между единия или другия родител, при кого да живее, при кого му харесва повече, кой е по-мил и добър с него, кой му дава повече играчки и подаръци. Никога не правете грешката да натоварвате детето с тази отговорност на избора, който то все още не е съзряло да носи и който изобщо не би трябвало да зависи от него. Всякакви договорки за това къде и кога и при кого ще живее детето/децата, къде ще прекарва празниците и почивните дни, къде ще се ходи на почивка, са работа единствено и само между родителите, които е важно да продължат да действат като тандем при взимането на тези важни решения, а детето да бъде уведомявано какво са решили родителите.

⦿ Уверете детето, че отговорността за това, което се случва между родителите е изцяло на родителите и детето/децата нямат нищо общо със ситуацията, нямат никаква вина, не са допринесли по никакъв начин към напрежението вкъщи. Уверете децата, че винаги са били искани, желани и обичани, просто мама и тати в момента не се разбират и биха били по-щастливи и спокойни като живеят отделно.

⦿ Никога не правете коалиция с детето си срещу другия родител. Какво значи това? Фрази от типа „Колко ни е хубаво и спокойно без тати, нали така“, „Нали си съгласен, че мама/тати се държеше много лошо, много грубо, и сега ни е по-добре“, „Нали мен обичаш много повече от … „, „Мама ще ти даде всичко нужно, баща ти не ни е нужен“ и други от този род създават в детето усещане, че трябва да заеме страна и трябва да избира. Едно дете никога не може и не бива да избира измежду двамата си родители, това създава в него вътрешно разцепване и раздвоение и подсъзнателно усещане за предателство спрямо единия родител!

⦿ Никога не табуизирайте темата за раздялата, говорете открито за нея.
Ако имате вътрешни чувствителни бутони, които се натискат и отворени рани, които болят, децата нямат нищо общо с това. Ваша работа е да си лекувате раните и болките. Дайте на децата пространство за обсъждане на раздялата, за отворено задаване на въпроси и спокойно получаване на отговори. Децата имат нужда да питат и да разберат и когато усещат, че по темата може да се говори спокойно и открито, това значително намалява вътрешната им тревожност.

⦿ Отделяйте качествено и количествено време на детето си – само с вас, без телевизия и екрани, без разсейване, без други хора и деца. Четене на книжки, разговори, разказване на това как ви е минал деня, задаване на въпроси, игране на игри, разходки сред природата. Изобщо всичко, което правите индивидуално с детето си и то усеща, че му се обръща персонално внимание и е важно във вашия живот.

⦿ В същото време се опитайте да не променяте драстично ежедневната рутина – продължете да се срещате с приятелските двойки и техните деца, с роднините, да ходите по местата, на които детето е свикнало да посещава и да играе. Това ще даде усещане на детето, че светът му не се е разпаднал съвсем и то ще продължи да прави това, което обича и да вижда приятелите, които обича.

⦿ Направете възможно най-малко промени в живота на детето. Това ще му помогне да запази усещането за нормалност, стабилност, сигурност, външни неща, за които да се хване като котва в променящата се и нестабилна семейна обстановка.

⦿ Проявете РАЗБИРАНЕ и ТЪРПЕНИЕ към поведенческите изменения при детето, защото е почти сигурно, че ще има такива. Проучванията показват, че децата при развод са по-склонни да проявяват агресивно, импулсивно и антисоциално поведение, да имат повече социални затруднения, да бъдат по-малко податливи на авторитети и да показват повече проблемно поведение в училище. Доказано е също, че те имат по-ниски академични постижения, повече негативни концепции за себе си и по-проблемни взаимоотношения както с майките, така и с бащите. И всичко това е НОРМАЛНО.
Нямайте очакването, че детето и неговият характер и поведение ще останат непроменени, както и неговите резултати в училище. Неминуемо ще отбележите промени и те невинаги ще ви харесат, но обвиненията създават в детето още по-голямо усещане, че е неразбрано, неподкрепено и само във всичко, през което преминава.

⦿ Потърсете психологическа и психотерапевтична помощ – и за вас, и за детето. Няма нищо лошо, нито компроментиращо в това, не е признак на слабост или неспособност да се справим самостоятелно. Ако ви се развалят зъбите – ходите на зъболекар; ако се разболеете – ходите на лекар; когато искате да направите ремонт у вас – викате майстор; По същия начин когато преминавате през труден и турбулентен период за цялото семейство, който подлага на тест психическата ви устойчивост, най-адекватното нещо е да се обърнете към специалист, който да ви помогне и съпроводи през този процес.
Друга много добра идея е да потърсите помощта на медиатор при разрешаването на конфликтите и делбите покрай раздялата. Медиаторът не е нито семеен или детски психотерапевт, нито неутрален адвокат, който заема страна. Той е връзката между двамата партньори, която ще им помогне да се видят по-ясно, да се чуят, да се разберат, да достигнат до взаимен компромис и взаимно изгодно решение.

– СИЛНО ТРАВМАТИЧНО Е ЗА ДЕЦАТА ОТХВЪРЛЯНЕТО НА БАЩАТА –

Този целият абзац искам да посветя на една много важна тема, една много разпространена родителска грешка, която има тежки и дългосрочни последици. Това е тенденцията майката да отхвърли бащата първо в собственото си съзнание, а след това пред децата и в психиката на децата си.
Как именно се случва това? Чрез разговори колко е лош бащата, как е изоставил семейството си, бил е нехранимайко, или алкохолик (или друго), как не му е пукало за децата му, как е изневерявал и още и още.
Да се говори за бащата не с уважение и Любов (дори и само заради факта, че жената някога го е обичала и го е избрала да бъде баща на децата ѝ), а с упрек, агресия, обвинение и злоба.

Имам много клиенти, с които работя и които са расли именно в такава среда – с майка, която не лекува собствените си рани и травми, която е сляпа за собствената си обида и нараненост и която търси съчувствие и коалиция с децата си срещу баща им и тежко обвинява бащата, срива бащиния авторитет завинаги в съзнанието на децата си.
Последствията от такова поведение на отхвърляне и заклеймяване на бащата са тежки и травматични и се проявяват в най-различни аспекти от живота на порасналия човек.
Не мога да изброя всички без да пропусна важни последствия, но често срещаните са генерално базисно недоверие в мъжете; неспособност за дълбоко свързване и изграждане на пълноценна връзка; отказ от поемане на отговорност (при мъжете) и създаване на собствено семейство, защото живеят с травмата от майка си, която не е била доволна от баща им и с идеята, че е непосилно да отговориш на женските очаквания и изисквания; подсъзнателен дълг към майката (при жените) да изберат също мъж, от който да бъдат разочаровани и който да отхвърлят, за да бъдат енергийно и родово съпричастни със съдбата на майката; както и подсъзнателен дълг (при мъжете) да бъдат като бащите си и да разрушат семейството си, за да реабилитират вътрешно бащината фигура и да се свържат със съдбата на баща си. Тези последните подсъзнателни и родови модели се разглеждат много обстойно и задълбочено от системната семейна психология и от семейните констелации.

Има една прекрасна статия, създадена от много добра българска психотерапевтка Камелия Хаджийска, която се казва „Отхвърляйки бащата…“ и която много ама много често препоръчвам на мои клиенти да я прочетат и осмислят в дълбочина. Слагам линк към нея ТУК и горещо ви я препоръчвам за четене.

И слагам един силен цитат от статията тук:

„Детето е еднакво лоялно към майката и към бащата, то е свързано с тях чрез любовта. Но когато отношенията в двойката стават тежки, детето със силата на своята лоялност и любов дълбоко се включва в тежкото нещо, причиняващо болка на родителите. То взима върху себе си толкова, че в действителност веднага много облекчава душевните страдания на единия или и на двамата родители. Например, детето може да стане психологически равно на родителите: другар или партньор. И дори психотерапевт. А може да стане и повече от тях, заменяйки психологически техните родители. Такъв товар е непосилен както за физическото, така и за психическото здраве на детето. Все пак, в крайна сметка, то остава без своята опора – без родителите си.

Когато майката не обича, не се доверява, не уважава или просто е обидена на бащата на детето, то гледайки детето и виждайки в него много проявления на бащата, съзнателно или несъзнателно дава на детето да разбере, че неговата „мъжка част“ е лоша. Тя сякаш казва: „Това не ми харесва. Ти не си мое дете, ако приличаш на баща си.“ И от любов към майка си и още по-точно от дълбок стремеж да оцелее в дадената семейна система детето все пак се отказва от баща си, а следователно и от мъжкото в себе си.

За подобен отказ детето плаща твърде висока цена. В душата си то никога не си прощава това предателство. И задължително ще се накаже за това с провалена съдба, лошо здраве, неуспех в живота. Да живееш с тази вина е непоносимо, дори и ако тя не винаги е осъзната. Но това е цената за неговото оцеляване.“

– В ЗАКЛЮЧЕНИЕ : –

Трудно е да се определи точното въздействие на разделянето на родителите върху психиката на децата, тъй като това разделяне не възниква във вакуум без оглед на други съпътстващи фактори и събития.
За разлика от други травматични събития като нараняване или внезапно заболяване, раздялата често е дълъг и труден процес. Като такова, причинно-следственото въздействие и ефекти, които могат да бъдат пряко свързани с разделянето, вместо да се приписват на други фактори като образование, бедност или психично здраве са ограничени.
Въпреки това, научните изследвания са доста ясни в своите резултати, като посочват, че поне по време на развода или раздялата, нивата на стрес са високи при деца от всички възрасти.
Резултати за децата са предимно негативни, особено ако родителите не са в състояние да развият „съвместни и кооперативни бизнес формални спокойни взаимотношения “(Lee & Bax, 2000).

Добрата новина е, че статистиката показва, че повечето родители успяват да
поддържат родителските си умения в средносрочен до дългосрочен план и това е особено вярно ако им бъде предоставена правилната емоционална подкрепа и психологически насоки.
Децата са изключително адаптивни и напасващи се и всичко, от което имат нужда е емоционална подкрепа, изслушване, разговори с ясна и директна комуникация, откритост и НЕОСЪЖДАНЕ от единия родител спрямо другия родител.
Да се създаде една среда на здравословна дистанция между вече разделените родителите, за да не си активират взаимно чувствителните бутони и наранените вътрешни парчета, между тях да има уважение и спокойно общуване.
Осъзнавам, че така написано звучи просто и лесно, но далеч не е такова за изпълнение и прилагане в реалността. Вярвам дълбоко обаче, че когато има осъзнатост и желание, тогава се намират и начини.

И нека не забравяме, че няма деца без травми. Децата ни винаги ще имат някакви травми от нашия родителски стил на възпитание и от събития, които са им се случвали по време на порастването. Няма перфектни и безгрешни родители.
Когато родителите се стремят да бъдат щастливи, хармонични, спокойни, да живеят наистина живота, който искат да живеят без да правят саможертви в името на някой друг, тогава децата се научават кой е правилния подход в живота – здравословния егоизъм и любовта към себе си.
Важното е да подхождаме към травматичните събития с осъзнатост и желание за учене и растеж.

Ако тази статия ви е харесала и я смятате за полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора! Добре дошли сте да оставяте коментари и да споделите своята гледна точка и своето разбиране за раздялата и как тя се отразява върху децата!

Използвани материали на английски за помощ при направата на тази статия:

1. „The Impacts of a Poorly Managed Separation: A Research Note on Parental Separation and Divorce“
2. „Children’s reactions to parental separation and divorce“
3. „The Psychological Effects of Divorce on Children“
4. „Divorce or separation of parents – the impact on children and adolescents: for parents and carers“