Темата за смъртта… Една изключително важна, ключова, дълбока и силно плашеща тема за хората. Тема, която е много „моя“, с която се занимавам чрез работата си от години и по която си блъскам главата от малко дете. Сега вече бъдейки майка осъзнавам с още по-голяма тежест колко е важно да се говори нормално, спокойно и от самото начало с децата за смъртта, без нищо да бъде скривано, изопачавано, неглижирано, без това да е тема табу, без да предизвиква неудобна тишина или мъчителни емоции. Отдавна исках да седна и да пиша задълбочено по тази тема и да я разгледам от различни гледни точки.

~ ЗАЩО Е ВАЖНО ДА ГОВОРИМ С ДЕЦАТА ЗА СМЪРТТА? ~

Нека започнем с този толкова важен въпрос, който, сигурна съм, мнозина от вас вече си задават: Защо да говоря с децата за смъртта? Кому е нужно? Защо е важно?

Смъртта е много голяма и ключова част от живота ни на толкова много различни нива. Няма как да избягваме тази тема вечно, само защото на нас създава мъка или дискомфорт или пък защото не знаем как да подходим към темата и отлагаме този разговор все по-нататък във времето.
Може да се изненадаме когато се замислим и осъзнаем всъщност колко много децата ни вече знаят за смъртта оттук или оттам. Те виждат по пътя си мъртви насекоми, мъртви птици и животни или може да имат починал семеен домашен любимец като куче, коте, хамстер, дори рибка. Виждат некролози на хора в блока или по дърветата. Децата четат за смъртта в своите приказки, гледат я в карикатури, чуват я често да се споменава по телевизията и дори играят ролеви игри за смърт в училищни пиеси и сценки. Да не говорим пък ако се случи да починат техни баба или дядо в ранна детска възраст или на дете от тяхната градина или училище. Без да осъзнаваме, децата ни вече имат известна предразположеност към концепцията за смъртта.

Смъртта е неизбежна, неразривна, неотменима част от живота ни тук на земята и децата ни ще си изградят някакво виждане за нея от външния свят така или иначе, от общуването с роднини или съседи, от общуването с връстници, от часовете по вероучение в училище (още ли ги има?!) или просто от впечатленията си когато наблюдават как всички възрастни и (уж) зрели и разумни значими хора около тях реагират и посърват когато думичката „смърт“ се появи в разговора.

Изключително важно е ние, родителите, да посеем семенцата на разбирането и разглеждането по спокоен балансиран мъдър начин на тази тема в техните детски съзнания, ние да сме първите, които обясняват, които „инсталират“ концепцията, която искаме детето ни да има първоначално. Ясно е, че впоследствие по време на порастването на детето тази концепция в неговото съзнание ще се доразвива, доизгражда, ще научава нови разбирания, ще отсее кое най-много му съвпада с вътрешните усещания и най-много го успокоява и с кое най-малко резонира като разбиране.

Темата за смъртта е просто поредната любопитна тема за детето както за раждането, смяната на сезоните, храненето, как стават бебетата, защо падат листата на дърветата, къде отлитат птиците… С каква емоция ще бъде оцветена и натоварена тази тема зависи изцяло от родителя. От нас зависи какво усещане ще оставим на детето – дали ще бъде усещането за край, за фаталистичност, за трагедия, за нещо тъжно и ужасно, за което не се говори и не се пита, дали ще бъде усещането за кръговрат на живота, за нормалност, за цикличност, за преход, за продължаване нататък или друго.

Ако позволим на децата ни да говорят открито с нас за смъртта, можем да им дадем необходимата информация, която считаме за нужна и адекватна на тяхната възраст и степен на интелектуално и емоционално развитие; да ги подготвим за идваща криза и да им помогнем, когато са разстроени от загуба, която са преживели (пък било то и на златна рибка или хамстер).
Можем да насърчим общуването с тях като покажем внимание и уважение към това, което те имат да кажат и като им дадем време и пространство да излеят своите въпроси, идеи, хрумвания и аналогии. Някои от тях могат да ни се сторят глупави или несериозни и неотговарящи на тежестта на темата, която обсъждаме, но нека отново си припомним – смъртта е просто една от многото интересни теми за децата, те не я натоварват със същата тежест и емоции както ние възрастните, те подхождат към нея с любопитство.
Можем също така да улесним разговорите им с нас ако сме отворени, честни и спокойни със собствените си чувства. И тук стигаме до следния ключов въпрос:

~ НИЕ САМИТЕ В МИР ЛИ СМЕ СЪС СМЪРТТА? ИЗЯСНИЛИ ЛИ СМЕ СОБСТВЕНАТА СИ КОНЦЕПЦИЯ? ИМАМЕ ЛИ НЕОТРАБОТЕНИ ТРАВМИ? ~

Изключително важно е ние, родителите, да сме спокойно подхождащи към тази тема, да сме си изяснили собствената концепция, да сме в мир с нея, със смъртта, да не пренасяме върху децата си нашите страхове, фрустрации, непреживени загуби и неотработени емоционални травми. Защото децата усещат всичко това и хващат нашето отношение към темата, те са като барометър на скритите ни емоции и отразяват тях чрез своето поведение. Те нямат собствено изградено мнение все още, ние посаждаме идеята в тях кое какво е, кое е страшно, кое е нормално, кое е морално, кое е неморално, за кое може или не може да се говори открито.

Децата знаят, че нещо не е наред, като просто ни наблюдават. А те ни наблюдават през цялото време! Езикът на тялото ни, емоциите на лицата ни, микро лицевите ни изражения, това, което казваме и това, което не казваме, всичко това предава послание на децата ни. Когато решим да не обсъждаме даден проблем с децата си, те също се колебаят да задават въпроси и да бъдат открити към нас. Те автоматично си мислят: „Ако мама и татко са толкова разстроени, че не могат да говорят за това, по-добре да не говоря и аз за това… сигурно е нещо много лошо!“.
Това кара децата ни да се стресират и да се тревожат повече за нас, тъй като не знаят как се чувстваме. Назоваването на емоциите, тяхното обясняване и вербализиране носи голямо вътрепсихическо успокоение и за нас и за децата ни, непознатото и неназованото винаги е по-страшното отколкото назованото и обясненото с думи.

–> Как да се справим ако самите ние имаме проблем с темата за смъртта и ясно осъзнаваме това?
Краткият отговор би бил: С лична терапия. 🙂
Дългият отговор е: Чрез потапянето и изследването на този наш страх, изследването на корена му, на първоизточника му в нашия живот (обикновено в детството), а не бягането от него, замитането му под килима, немисленето и неговоренето за него, живеенето сякаш смъртта не съществува и сякаш не е единственият изход за всички ни. Всичко това генерира още и още вътрешна подсъзнателна тревожност и обуславя поведението ни в ежедневния ни живот. Два основни импулса движат човешкото същество, когато се оставим на нагоните и импулсите си да ни водят, а не подхождаме с осъзнатост, себенаблюдение и култивиране на мъдрост. И тези два основни дълбоко заложени импулса са страхът от смъртта и желанието за възпроизводство.
Ако се огледаме около себе си и просто наблюдаваме, ще осъзнаем, че хората рядко живеят живота си по начина, по който истински биха искали да го изживеят, по автентичен и спонтанен начин и това е именно поради постоянният им страх от фаталната смърт. Парадоксът на съвременната действителност е, че ние не живеем поради страх, че ще умрем.
И това се отработва с осъзнаване на личните ни травми, потапянето и изживяването им отново и отново, възприемането на духовен подход към света и към смъртта, запознаването ни с различни духовни учения и древни традиции, хващането ни за нещо по-голямо, по-мъдро и по-древно от нас – едно осъзнаване, което далеч надхвърля дребните битови преходни човешки неволи и проблеми.
Преживявания в медитация, извънтелесни опитности (т.нар. астрални пътувания), преживяване на регресия също изключително много помагат да се освободим от страха си от смъртта и да осъзнаем, че самият страх е това, което е страшното и което създава тревожност (както беше осъзнала една моя клиентка), а не смъртта сама по себе си.

~ КАК ТОЧНО ДА ПОДХОДИМ ПРИ РАЗГОВОРА С ДЕЦАТА ОТНОСНО СМЪРТТА? ~

Нека да разгледаме чисто практични съвети относно това как да разговаряме с децата ни за смъртта. Важно е предварително да отбележим, че всеки родител най-добре познава своето собствено дете, най-наясно е с неговото емоционално ниво на зрялост, всеки родител може да прецени кога и как да говори, какви думи да използва, доколко да задълбае по темата, като цяло да се води от родителския си инстинкт, а тук само ще отбележим препоръки, които да служат като ориентир:

• Използвайте кратки, ясни, простички думи.
  Без недомлъвки, намеци, метафори, аналогии и заобиколки както ние възрастните сме свикнали да говорим по тази тема и да се разбираме с половин дума. Децата имат нужда от ясна и директна комуникация, от прозрачност и откритост от наша страна.
  Например „Искам да ти кажа нещо, което може да те натъжи и това е нормално. (а не „нещо лошо“ или „нещо ужасно“) . Баба/кучето/рибката/дядо/чичо почина днес. Това означава, че умря. Вече няма да го виждаме.“
  Тук вече по лично усмотрение може да добавим това, в което ние самите вярваме и което искаме да предадем на децата си като разбиране. Можем да кажем например:
  – „Стана звездичка на небето и ще ни гледа отгоре.“
  – „Отиде при Господ“
  – „Върна се в земята тялото му и стана част от природата, продължава да живее чрез тревите, цветята, дъжда, дърветата“
  – „Напусна физическото си тяло, сега душата му ще си почине малко, ще помисли за целия си изживян живот и ще се върне отново в тялото на малко бебе някъде по света, за да живее нов живот и да учи нови уроци“

• Слушайте и успокоявайте, валидирайки емоциите на детето, без да му казвате да не плаче или да не се смее или да не чувства това, което чувства към момента.
  Всяко дете реагира по различен начин, когато научи, че любим негов човек е починал. Някои деца плачат. Някои деца се смеят. Да, смехът звучи необичайно и може да шокира или дори възмути някои възрастни (което е доста незряло – неспособността да излезем от собствената си емоция или разбиране и да приемем, че някой друг може да има коренно различна реакция от нас), но дори и някои големи зрели хора реагират с необичаен смях на тъжни вести, защото това е начинът на тяхната психика да отработи случилото се. Някои деца започват да задават много въпроси. Други като че ли изобщо не реагират и продължават да си играят невъзмутимо. Това е добре, всичко е добре, всичко е нормално. Останете с детето си в пространството между вас, за да му предложите прегръдки или успокоение. Отговорете на въпросите на детето си или просто бъдете заедно за няколко минути в тишина.
  
• Облечете емоциите в думи.
  Както споменах и по-нагоре – неяснотата и неизговарянето е това, което плаши или блокира или обърква децата (а и възрастните). Когато емоциите се вербализират и назоват, тогава сякаш се сваля част от тежестта им.
  Насърчавайте децата да казват какво мислят и чувстват през дните, седмиците и месеците след загубата. Говорете за собствените си чувства открито, не се правете, че сте над нещата или че не преживявате нищо или че всичко е напълно наред за вас (ако реално не е). Децата имат нужда да видят как ние, големите, преминаваме през загубата и как отработваме трудните за нас емоции. Това помага на децата да осъзнаят и да се чувстват комфортно със своите собствени емоции.
  Кажете неща от рода на: „Знам, че се чувстваш много тъжен. И аз съм тъжна. Това е нормално, няма нищо лошо да сме тъжни. Понякога сме весели, понякога сме тъжни. И двамата толкова обичахме баба и тя също ни обичаше.“

• Подгответе детето какво да очаква занапред.
  Ако смъртта на любим човек или домашен любимец означава промени в живота на вашето дете, отстранете всякакви притеснения, неизказани страхове или неясноти като обясните как ще се случват нещата занапред.
  Например
  – „Леля Мила ще те взима от училище/детска градина както баба правеше досега“. Или:
  – „Трябва да остана с дядо няколко дни, за да му помогна да се справя сам, да му сготвя, да бъда до него докато е тъжен. Това означава, че вие и татко ще се приберете сами у дома. Но ще се чуваме всеки ден и ще се върна в неделя.“
  Или:
  – „Вече няма да излизаме всеки ден да разхождаме кучето. Ще излизаме в парка, но заради нас самите, не заради кучето. Може да ти е тъжно когато виждаш как другите деца разхождат кученцата си, това е нормално“

• Говорете с децата за погребения и ритуали
  Позволете на децата си да се присъединят към ритуали като изпращане на починалия в ритуална зала, погребения или възпоменателни служби. Кажете на детето си предварително какво ще се случи. Например „Много хора, които са обичали баба, ще бъдат там. Ще пеем, ще се молим и ще говорим за живота на баба. Хората могат да плачат и да се прегръщат. Хората ще казват неща като„ Съжалявам за загубата ви“ или ‘Моите съболезнования.’ Това са учтиви и мили неща, които обикновено се казват на семейството на погребение. Можем да кажем „Благодаря“ или „Благодаря, че дойдохте“. Можете да останеш близо до мен и да хванеш ръката ми, ако искаш.“
  Може да се наложи да обясните погребението или кремацията.
  Например: „След изпращането на тялото на починалия, има погребение на гробище. Тялото на човека е в ковчег, който се погребва в земята със специална церемония. Това може да се почувства като тъжно сбогом и хората може да плачат.“
  Споделете вярванията на семейството си за това, което се случва с душата или духа на човек след смъртта.
  Обяснете какво се случва след погребението като начин да покажете на детето, че хората ще се чувстват по-добре и че хора, които досега са плакали и тъжили, може след това да се смеят и да си говорят мило. Например: „Всички ще отидем да ядем храна заедно. Хората ще се смеят, ще говорят и ще се прегръщат още малко. Фокусирането върху щастливите спомени за баба/дядо и върху доброто чувство, че сме заедно, помага на хората да започнат да се чувстват по-добре занапред.“

• Предложете на детето да има роля в случващото се.
  Наличието на малка, но активна и важна роля може да помогне на децата да овладеят непознатата и силно емоционално наситена ситуация като погребение или панихида. Например, можете да предложите на детето си да прочете стихотворение, да избере песен, която да бъде пусната, да съберете няколко снимки за показване, да разкаже история с баба или дядо или да направи нещо друго, което му хрумва. Нека децата сами решат дали искат да участват и как, а вие не етикетирайте техните идеи и решения като „глупави“, „неподходящи“, „странни“ или „засрамващи“.

• Помагайте и не пречете на детето да си спомня за човека, който е починал
  В следващите дни, седмици и месеци насърчавайте детето си да рисува картини или да записва любими истории за любимия човек. Не избягвайте да споменавате човека, който е починал. Не прибирайте и не скривайте общите ви снимки в дома си, не изтривайте този човек от миналото си. Припомнянето и споделянето на щастливи спомени помага за излекуването на мъката, успокояването на емоциите, свързани с голямата загуба и за активирането на положителни чувства в детето.

• Не украсявайте смъртта повече от необходимото!
  Отново нека си припомним, че децата разбират всичко директно и са силно впечатлителни. Не използвайте обяснения като „Отиде на много по-добро място“ или „Спаси се от този труден земен свят и отиде в рая, където е прекрасно и красиво“ или „Тук на земята хората страдат, а на небето се радват и са щастливи“.
  Дори да мислите тези неща, не ги казвайте на детето си по този начин, запазете ги за себе си. Не му захаросвайте представата за смъртта, омаловажавайки красотата на живота тук и сега. Представете му живота ни тук като приключение, като училище, в което се учим, развиваме и израстване, като място, в което детето може да стане каквото поиска, да учи и прави каквото поиска, да преживее палитра от човешки емоции, да пътува, да има семейство, да допринася за това светът да стане по-добро място за живеене за всички хора.

• Отговаряйте на емоциите с комфорт и успокояване.
  Забележете дали детето ви изглежда тъжно, притеснено или разстроено по други начини. Попитайте го за чувствата му и просто го слушайте.
  Уведомете детето си, че отнема време, за да се почувства по-добре след смъртта на любимия човек и че е нормално да има тъга, сълзи, болка за по-дълго време, кажете му, че за всеки човек времето, в което тъжи е различно дълго.
  Някои деца могат временно да имат проблеми с концентрацията или съня или да имат страхове или притеснения относно загубата на други свои близки.
  Групите за емоционална подкрепа и консултациите с детски психолог могат да помогнат на децата, които се нуждаят от повече подкрепа и повече време.
  Осигурете комфорта и пространството за споделяне, от които се нуждае детето ви, но не се спирайте само на тъжните чувства, наливайки и от своята мъка в тях. След няколко минути говорене и слушане преминете към любима дейност или тема, която помага на детето ви да се почувства малко по-добре. Играйте на любима игра, създавайте изкуство, сгответе нещо заедно, гледайте филмче или отидете някъде на разходка заедно. Природата успокоява по естествен начин човешката душа.

• Говорете като цяло повече за цикличността на света, обърнете внимание на кръговрата в природата.
  Пускайте филмчета на детето или му показвайте снимки или живи примери от природата около нас за това как сезоните се сменят, как листата на дърветата окапват, пожълтяват, изгниват в земята, как дърветата изглеждат голи и мъртви, но всяка пролет се разлистват за нов живот. Пуснете му филм като новият на Disney – Душа (Soul) или документални филми за това как в други култури и народи хората се радват, празнуват, имат ритуали свързани с плодородието, с новото начало и с естествения край на всичко живо. Помогнете му да осъзнае, че ние човеците също сме част от кръговрата на Природата и че сме част от нещо по-голямо, по-древно и по-мъдро от нас и няма край на нищо, има само трансформация и продължение под друг вид.

• * Тук може да прочетете хубава статия от психолога Елена Енева по темата „Как да говорим с децата за смъртта на брат или сестра“ .
• * Препоръчвам и тази детска книга за смъртта: тук: Книга за смъртта.

~ МОИТЕ ЛИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ И МОЯТА ОПИТНОСТ KATO РОДИТЕЛ С ДЕЦАТА МИ ПО ТЕМАТА ЗА СМЪРТТА ~

В края на тази статия е съвсем в реда на нещата да ви запозная с моето лично човешко разбиране за смъртта и с начина, по който аз съм говорила и продължавам да говоря с децата си по темата.

Децата ми са момичета на почти 4 г и на 5 и половина.
Голямата беше на 2 г. когато почина едната ѝ прабаба, на 3 г когато почина другата и на 4 г. когато почина любимият им дядо, който постоянно живееше и пътуваше с нас (тук може да прочетете пътеписа ни от Индия), бяхме много близки с него.
Никога не съм крила от тях от самото начало нищо по темата за смъртта, защото за мен не е редно да се скрива истината от децата и да се заблуждават целенасочено.
Аз помня ясно когато бях малка какъв шок изживях като се сблъсках с концепцията за смъртта, мислех по цели дни и нощи за това, опитвах се да си го обясня, сякаш рязко пораснах и някак си се натъжих. Иска ми се някой да ми беше обяснил това, до което достигнах сама като разбиране и дълбоко осъзнаване – че смъртта е просто преход, нещо съвсем нормално и естествено, че е края на живота ни в това тяло с това име и това лице, но не е край на пътя на душата ни. Че ние не сме това тяло, а сме душата в него и че нищо не приключва щом напуснем тялото.

За дядо си децата ми знаеха, че ще напусне тялото си още преди да почине, бяхме им обяснили и на двете за това, че е болен и никой не може да го излекува, че понякога така се получава, че скоро душата му ще напусне тялото му и че ще спрат да го виждат в това тяло. Даже голямата ми дъщеря го беше питала на последното му гости вкъщи: „Дядо, ти кога ще напускаш тялото и ще ходиш на небето да си почиваш малко преди пак да се родиш като бебе?“ , а той се беше засмял, беше я гушнал и беше казал: „Скоро…“.
Когато плачехме след като той ни напусна, децата са ме питали „Защо плачете? Нали само тялото е умряло, а душата му си почива сега“ и аз съм обяснявала, че повече няма да видим точно тази душа в точно това тяло, с този глас, с това чувство за хумор, с тези спомени и с този характер и това е тъжно, че ще ни липсва чисто човешката му форма, че е нормално да си тъжен и да плачеш, когато ти се плаче.
Няма грешка в искреността към децата и в това да им гласуваш доверие, че могат да те разберат, да те усетят, че могат да осъзнаят това, което им казваш.

Децата ми знаят, че всеки човек в един момент умира, че и ние ще умрем един ден, че и те ще умрат един ден, когато телата им станат много много стари и са изживели пълноценно живота си и мисията си тук.
Говорим за това, че идваме на тази планета, за да изживеем приключението да бъдем хора, да обичаме, да страдаме, да се смеем, да плачем, да пътуваме, да се наслаждаваме на красотата и разнообразието на природата, да работим работата, която искаме, да усещаме, че правим нещо важно и значимо и ценно за света, дошли сме да създаваме семейства, да имаме деца, да ги възпитаваме, да възпитаваме и променяме себе си, да се учим какво е да бъдеш просто човек.

Многократно сме говорили, че смъртта на тялото е просто преход от едно състояние в друго състояние, че ние не сме тези тела, а телата ни са като коли, като превозни средства, а ние сме душите, които като шофьори използваме телата си на тази земя. Понякога колата се поврежда или се чупи, не можеш да я караш повече, ще ти липсва, имаш толкова хубави спомени с нея, но трябва да я смениш, затова я оставяш и си избираш нова кола, с която ще имаш нови приключения.
Хубаво е да се говори и да се нормализира понятието смърт в съзнанието на децата от най-ранна детска възраст. Както се говори за раждането на бебе, така да се говори и за напускането на този физически скафандър.

Смъртта е другата страна на монетата на раждането. Смъртта и раждането са еквивалентни, те не са нито „добри“, нито „лоши“, те просто СА.
Неразривно свързани са, неутрални по своята същност, вървят ръка за ръка през вечността. Чрез едното идваме на този свят, чрез другото си отиваме.
Едното е вход, другото е изход. Цялата монета се нарича Живот.
Чрез тази разменна монета ние получаваме безценни опитности в Земното Училище, получаваме роля, в която да влезем и която да изиграем по някакъв най-подходящ за целта на урока начин (не „зле“ или „добре“, не „правилно“ или „погрешно“ – това са все ограничени концепции и етикетчета на човешкия ни ограничен ум).
Получаваме невероятната възможност чрез този живот да се въплътяваме в различни роли, да играем различни пиеси, да разглеждаме дуалността през нейните противоположности, да се учим да Наблюдаваме всичко, което ни се случва без да го възприемаме твърде фатално и финално и без да драматизираме излишно.

Моето разбиране и знание е (умишлено не използвам думата „вяра“, защото то не е въпрос на вяра, а на знание и лично преживяна опитност), че ако успеем да предадем това познание и този поглед над смъртта на децата си, буквално им отвързваме крилете и им даваме шанс да полетят и да реализират потенциала, с който са дошли в този живот на земята. Лишаваме ги от бремето и от оковите на страха. 🙂

Ако тази статия ви е харесала и я смятате за полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора! Добре дошли сте да оставяте коментари и да споделите своята гледна точка и своето разбиране за смъртта!