Ще споделя регресията на З., защото много ме беше докоснала. З. дойде миналата година от друг град, за да си направи регресия. Сподели ми, че много отдавна и много силно се вълнува от духовни теми. Сподели, че има много силна интуиция (Плутон в Скорпион). Но няма опит с практики като йога, медитация и релаксация. Имаше набор от въпроси, на които се надяваше да намери отговор.

(След първоначалната дълбока релаксация, плавно навлизане навътре и назад, тя премина през вратата, която я отведе в спомен от минал живот)

Стефи: – Кажи ми какво виждаш? Къде се намираш?

З.: Нищо не виждам още…

Стефи: Опиши ми как изглеждаше вратата, през която премина?

З.: Желязна, стара… След нея е пусто и празно… Сама съм, тъмно е. Като пещера ми е..

Стефи: Добре, дай си няколко мига да се спуснеш през това празно, пусто, междинно пространство… Нормално е да е там, дай си време, не бързай, отпусни се в него и почувствай как нещо те тегли надолу и се приземяваш… Пустото пространство остава над теб. Около теб ще става по-ясно, по-отчетливо, ще можеш да видиш и да усетиш къде се озова и да се огледаш около себе си.
(правим дишане и издишане през блокажите в ума, даваме време умът да остане отстрани и да пусне постепенно контрола)

З.: На моменти ми изниква някаква поляна… С такива като лайки някакви високи треви…

Стефи: Добре, огледай се около поляната, виж какво има наоколо..

З.: Няма друго… Само поляна… Спокойно ми е на поляната.

Стефи: Добре, искам сега да погледнеш надолу и да видиш тялото, в което се намираш, краката си, които са стъпили на поляната.. Виж как си облечена и как си обута…

З.: Виждам ги… Обута съм с кафяви цървули. Нагоре съм с широка и дълга пола и дълга, под коляното. Бяла пола с някакви бродерии по нея. Около 20 годишна се усещам.

Стефи: Добре, спомни си мястото, на което си била преди да се озовеш на тази поляна. Откъде си дошла на нея? Върни леко спомените назад, виж откъде дойде?

З.: От една стара къща… На моменти ми изглежда тъмна и мрачна и в други моменти ми изглежда бяла и светла с такива очертани кафеви неща като тези старите български къщи, но в друг момент пак е тъмно и е като барака…

Стефи: Добре, задръж фокуса си на внимание върху нея и виж как изглежда къщата към онзи момент на спомена… После след време може да става различна или да са две, но виж към онзи момент когато си на 20 и си на поляната как изглежда?

З.: Бяла е. Няма други къщи. Има голям двор с изсъхнала трева, дворът не е много поддържан…

Стефи: Имаш ли усещането дали има някакви къщи някъде наоколо, дали тази къща е част от село?

З.: Може би да, но е много далече.

Стефи: Добре, влез вътре в къщата, спомни си как е обзаведена.

З.: Голяма е, има дървен под и коридор. И отляво и отдясно стаи… Има стълби нагоре към втори етаж. Не знам аз къде спя… Няма никой вътре, все едно мястото ми не е там.

Стефи: Дай си няколко мига и почувствай дълбоко в себе си това твоята къща ли е, там ли си живяла?

З.: Не го усещам.

Стефи: Добре, спомни си защо си там сега, какво правиш там?

З.: Влизам плахо вътре… Все едно не е моята къща. Никой не живее там. Всичко е подредено, чисто, но изглежда необитаемо. Светло е вътре, има прозорци.
Мисля, че не искам да остана тук.

Стефи: Добре, остави сега на подсъзнанието да те върне към твоята къща, към твоето място, където ти живееш. Остави го да се появи като образ, картина или усещане.

З.: Излязох на някакъв път. Поляна голяма, но вече не е с цветя. Има разклонение и трябва да хвана някой път.

Стефи: Хвани по пътя, който ти е познат. Проследи този спомен и виж кой път избираш.

З.: Имам усещането, че не знам къде се намирам… Като загубена се чувствам…

Стефи: Добре, искам да си спомниш откъде идваш преди да се почувстваш загубена, остави на подсъзнанието да превърти назад към по-предишен спомен и момент до мястото, където ти си живяла. Какво виждаш?

З.: Държа бебе. И сега съм пак в моята къщичка, същата… Обаче има кладенец на двора, има цветя. Това е моето бебе, да. Гушкам го, люлея го на ръце, много му се радвам. То е завито в бяла пеленка. Много е мъничко.

Стефи: Добре, искам сега да си спомниш бащата на това бебе, извикай го да се появи като спомен, образ, усещане.

З.: Не мога да видя ясен образ… Виждам висок мъж, тъмен. Ние сме някакви селяни в село, мисля, че е българско. Някъде 18 или 19 век.

Стефи: Добре, какво усещане ти създава този човек, спомни си какъв характер носи, как те кара да се чувстваш?

З.: Страх. Все едно иска да ми вземе бебето. Запътва се към нас.. Знам, че иска да го вземе и се засилва.

Стефи: Какво се случва след това?

З.: Дърпам го бебето, стискам го, той се отдръпва, все едно вижда някой зад мен. Но няма никой. Но той се сепна все едно е видял някой.

Стефи: Добре.. Спомни си повече за този човек и за характера му, какъв човек е той, с какво се занимава?

З.: Има пояс около кръста. Все едно има пищов. Стоим там и никой нищо не прави. Все едно сме замръзнали.

Стефи: Почувствай имаш ли някакви емоции към него, обичаш ли го, как се усещаш спрямо него?

З.: Обичала съм го, но сега ми е чужд.

Стефи: Спомни си какво се случи, какво се промени, защо ти стана чужд?

З.: Не ни е искал. Все едно сме му пречели на нещо, на живота… Той се събира с някакви мъже и все едно го е срам от нас. Отдръпнал се е от нас, за да се хареса с тези, с които е. С тях го свързва нещо… Нещо като чета са. Със сигурност го влече нещо друго, не ние. Все едно се разкъсва.

Стефи: Дай си няколко мига да си спомниш как се срещнахте тогава, как се събрахте, по Любов ли беше?

З.: Неее, не е по любов! Дали са ме на него!

Стефи: Върни се в спомените си до този момент, когато това се е случило. Спомни си как се чувстваш, на колко си години, спомни си родителите си…

З.: Малка съм… Може би на 16… Радвам се за това, радвам се, че ме гласят… Сплитат ми косата, танцувам на двора от радост. Не мога да видя ясен образа на жената, която ми сплита косата… Свързвам я с образа на майка ми в момента, но не съм сигурна дали е тя.
Все едно искат да ме дадат, защото така ще спечелят нещо. Щастливи са от тази сватба. Приготвят ме бързо.. Сякаш да се отърват от мен. Все едно имат много дългове и някак си това ще ги освободи от тях, този човек ще ги освободи от тези им дългове. Той е по-голям.. той е доста по-голям от мен.

Стефи: Имаш ли спомен дали имаш братя и сестри?

З.: Не… Сама съм на двора с жената, която ме сплита. Не мога да вляза вътре в къщата.

Стефи: Добре, искам сега да оставиш на подсъзнанието ти да те върне още по-назад до детските ти години, до спомени от когато си била дете.

З.: Двор… Появява се сегашния ми двор, в който съм израснала. Защо? Връщам се там, в къщата, в която сега съм израснала като дете…

Стефи: Добре, подсъзнанието ти го свързва като чуе думата „детство“. Дай си няколко мига да излезеш от тази представа и да се потопиш в детството в този живот, в който сега се намираш и от който си спомняш спомени.

З: Не мога… Нещо ме блокира.. Нещо ме блокира и не знам какво.
Не мога да разбера въображението ми ли играе някакви номера, то ли се намесва… Спира ме, не мога…

Стефи: Добре, ще излезем оттам, няма точно сега да си спомняш детството.
Върни се към спомена когато вече си майка на твоето бебе, потопи се отново в спомените за това бебе, в емоциите покрай него.

З.: Сега виждам, че аз съм в бялата къщичка и аз съм облечена в бяло и детето е облечено в бяло, само че отстрани на бялата къщичка е тази барака, която си спомних в началото. Тя е схлупена и черна.

Стефи: Спомни си за какво я използвате? Държите ли нещо там?

З.: Не… Нищо не държим в нея. Отвънка изглежда много схлупена и неугледна, обаче отвътре е много добре. Нещо като тайна къща е това. Може би този човек там се събира с всичките тия мъже. Да, да, там се виждат, там пристигат. Поздравяват се, удрят си ръцете… Не знам, около десетина човека са.

Стефи: Как са облечени, как изглеждат, какво усещане ти носят?

З.: Всички са облечени еднакво. Имат червени калпаци, с червени пояси са и надолу са с потури. Тука има нещо… Това време е точно… Нещо кроят тези хора. Нещо сякаш се борят за някаква революция, борят се срещу нещо, срещу някой…
И аз през цялото време си стоя отвън с бебето. Не съм част от това.

Стефи: Проследи напред бавно и плавно спомените си.. И виж какво се случва след това, когато бебето поотраства?

З.: Пак съм там. Пак съм там отвънка. Пред къщата. Защо не влизам вътре?

Стефи: Дай си няколко мига да го усетиш, защо не влизаш вътре? Какво те спира?

З.: За да не чуя нещо… Да не би да разбера нещо. Забранено ми е да влизам вътре. Казал ми е „Ще стоиш отвън“.
Детето е вече може би на 3 години, детето е беличко, русичко, момченце.

Стефи: Превърти до спомени по-напред, когато то вече става по-голямо дете. Как продължава живота ти нататък?

З.: Той го вербува… Детето е вече много висок младеж, рус, не мога да определя възрастта му, защото е много висок, но имам чувството, че не е много голям. Още има детски черти…
Някак си като че ли не иска да ме оставя, обаче трябва да тръгне с баща си. Хващат нагоре.. Балкана, поляната, гората… Къщичката ни е в ниското, а те хващат нагоре, изкачват се нагоре над нея.

Стефи: Как се чувстваш ти?

З.: Празна съм. Страх. Страх, че ще му се случи нещо, а не мога да го спра.

(правим дишане бавно и осъзнато през този страх)

Стефи: Сега си спомни какво се случа след това, с теб, с него, с детето?

З.: Мисля, че детето ми умира. Мисля, че го убиват…
Връщат се без него.. Той ми казва, че той е виновен, че не е трябвало да го взима…
Аз съм много студена. Няма емоция в мене… Може би съм го изплакала вече, още като е тръгнал.. Още оттогава може би съм знаела…

Стефи: Добре… Изпитваш ли нещо към мъжа ти, някаква емоция към него?

З.: Съжаление може би. Защото той се обвинява много.

Стефи: Добре… Виж как продължава животът ви след това?

З.: Аз от този двор не мърдам… Защо съм като закована на този двор? Нищо не правя… Все гледам къщата отвън… Нямам никакви други спомени.. Само там, отпред съм и Балкана ме зарежда. И все гледам нагоре… И все чакам някой оттам да дойде, отгоре, от Балкана…
Нищо друго не правя. Може би вече съм се отчаяла. Всичко ми е все тая.
Не съм много стара, но се усещам стара… Нямам сили… Тревата е жълта вече… Това е жълтата трева на двора, която видях в началото.
Вече дворът е жълт, пуст, кладенецът сякаш го няма, няма нищо цветно…

Стефи: Добре, проследи спомените още по-напред, спомни си какво се случва след това?

З.: Той се е разболял, стар е. Мисля, че се е разболял от много студ, костите му като че ли.. Кашля. Да, аз се грижа за него, седнала съм до него, галя го…
В крайна сметка му прощавам за всичко… Мисля, че скоро ще умре.

Стефи: Спомни си изпитваш ли някакви емоции или чувства към него?

З.: Привързаност, но по-скоро като баща го усещам, не го усещам като мъж.

Стефи: Отиди още по-напред в спомените си… Спомни си края на собствения си живот, спомни си как приключва този живот за теб… Къде се намираш, на колко си години, какво е усещането?

З.: Вече съм стара и съм сама. Прегърбена съм. Не мога да кажа възраст. Не съм стара на години, но съм изтощена от самия живот може би. Прегърбена съм от слабост.

Стефи: Как се усещаш сега в края на живота си към живота, който изживя? Какво усещаш, какво мислиш за всичко?

З.: Той затова е искал да го вземе от началото… Oще като бебе… Може би, за да не се привържа към него… Така го усещам… Но се е спрял като е видял колко силно го стискам и колко много го обичам и не е искал да ми причини тая болка тогава може би. Обичал ме е… Обичал ме е все пак. Но е бил суров, много суров мъж със силни убеждения някакви негови към страната… Като някакъв революционер, хъш е бил. На първо място е било делото. Може би затова ме е държал настрани през цялото време.

Стефи: Добре.. Искам сега да оставиш на подсъзнанието ти да те прекара точно през момента на физическата ти смърт , точно момента, в който душата се отделя от тялото и си спомни точно този момент…

З.: Издигам се нагоре. Умрях си на двора. Там, какво си седях на пейката.
Съжаление е емоцията. Съжаление към тази жена, към този живот…

Стефи: Добре, проследи пътя на душата нагоре и си спомни пространството, в което отива, в което се прибира?

З.: Все едно съм в Космоса… Има звезди и като че ли ми се радват… Посрещат ме… Все едно душата на майка ми от този сегашния ми живот ме посреща и някак си със съжаление се втурва към мен, иска да ме успокои… Но аз съм добре вече.

Стефи: Добре, почувствай, има ли други души, които те посрещат, които те чакат да се върнеш?

З.: Да, много са! Не мога да ги разпозная, но са ми много близки.
Приличат на духчета, като духче от чаршаф (смее се). В различни цветове са… зелено, лилаво, бяло, смесват се много… Майка ми е в лилав цвят.

Стефи: Можеш ли да видиш и да почувстваш в какъв цвят си ти там горе?

З.: В тъмен цвят съм, не съм светъл цвят. Може би съм синьо.
Но все едно много искат да ме докоснат всички души, събират се около мен.
Не, нищо не ми казват, все едно възтържествуват около мен… Не мога да си го обясня.. Едва ли не ми казват „Браво!“, нещо такова усещам… Усещам много силна подкрепа от тях и одобрение.

Стефи: Искам сега да те попитам, искам да почувстваш… Кои са най-важните уроци, които душата ти научи от този живот, от който току-що излезе?

З.: Бях абсолютно безгласна в този живот. Пълната противоположност на това, което съм в този мой сегашен живот. Нямах думата за нищо! Бях буквално мачкана…
Не можах да спра детето си, не можах да го спася от смъртта, защото се подчинявах.
Може би това е.

Стефи: Добре, а какво научи душата ти от тази роля, в която беше, от тези роли, които преживя?

З.: Точно това, че трябва да отстояваш себе си. Трябва да СИ личност!
Гласът ти трябва да се чува. Аз като че ли не говорех тогава, все едно нямах глас.

Стефи: Добре, дай си няколко мига да почувстваш… Защо точно този живот се появи да си го спомниш? Какво е посланието му? Какво иска да ти каже? Каква е връзката със сегашния ти живот?

З.: Това, че си умрях сама.. За всичко си бях виновна аз. За всичкото аз си бях виновна. За това, че се подчинявах, за това, че се оставих да ме дадат, да ме вземат, да се разпореждат с мен… А сега не съм така. Сега съм точно обратното. Просто съм била малодушна. Трябвало е да разбера, че не можеш да оставиш живота просто да си изтече покрай тебе. Аз си умрях в тоя двор. Животът ми просто се е изтекъл покрай мене…

Стефи: Почувствай, това последният ти живот ли е било преди сегашния ти? Имало ли е друг живот между тези два живота?

З.: Не, мисля, че е нямало… Последният ми живот е бил. Имала съм нужда от повече време преди да се върна отново на земята.

Стефи: Потопи се в спомените за това време между тези два живота… Как го прекара, къде го прекара, какво се случваше с душата ти?

З.: Там съм си горе. Нищо не правя. Просто си стоя там.

Стефи: Искам да си спомниш как се случват нещата горе преди да слезеш пак в тяло? Как разбираш, че е време да дойдеш? Какво избираш ти, какво зависи от теб и какво не зависи от теб?

З.: Все едно ми казват, че вече е време и че за това време, което е минало вече трябва да съм научила уроците си. И сега ми се дава шанс да ги доразвия, да изживея пълна противоположност на предишния си живот…

– – – – – – – – – – – – КРАЙ – – – – – – – – – – – –

Повече за регресията като техника и метод може да прочетете в статията „Въпроси и отговоре за регресията в минал живот“.

Disclaimer : Не всяка регресия е толкова подробна или с толкова детайлни спомени. Не всяка регресия е толкова разтърсваща. Това не зависи от мен като водещ на регресията. Въвеждането назад е еднакво за всички. Какво ще се появи след това… зависи от подсъзнанието на човек. Доколко ще му бъде дадено да си спомни, от какво има нужда точно сега в живота си, доколкото дълбоко е успял да се отпусне и да изключи ума. Но всяка успешна регресия е ценна за преживяващия я, всяка регресия носи отговори и уроци.