Размисли за приятелството

Тресат ме размисли и страсти за приятелството и искам да ги пусна навън. При мен не става пускането само с мислене, трябва да изпиша мислите и емоциите, за да ми олекне на душата.

Мисля си какво е приятелството, кога можеш да наречеш един човек ПРИЯТЕЛ, кога наистина с някого сте се допуснали и докъде трябва да се допуснете, за да се усетите като приятели. Вероятно за всеки това допускане и степента на дълбочината му са различни. И това е съвсем нормално, така и трябва да бъде. Затова мога да споделя само как е за мен.

За мен приятелството е много много специална дума, много сакрално, много дълбоко, много свещено, много интимно, много оголващо ме… Имам стотици и стотици (буквално!) познати от България и от цял свят, от всякакви обучения, семинари, лекции, ритрийти, преживявания, луди пътешествия и тн, но много малко хора, които мога да нарека приятели.

Много трудно казвам „Обичам те“. Не харесвам шир употребата на тези думи, не харесвам да се злоупотребява с тях, не харесвам да се използват като разменна монета. Рядко ги казвам и когато ги кажа на някой лично, в очите, е завинаги. Завинаги за мен, без това да бъде ограничаващо или задължаващо го по някакъв начин. Значи, че за мен този човек е влязъл там ВЪТРЕ. Допуснала съм го да ме ВИДИ, да ме усети, да почувства душата ми, болката ми, раните ми, миналото ми, сложността ми, объркаността ми, ранимостта ми и съм почувствала, че и аз съм била допусната реципрочно в неговата/нейната душа.

Отвъд всички социални роли, външни гримирани маски, отвъд илюзиите, които подхранваме за самите себе си; отвъд проекциите; wanna be пожелателностите да бъдеш нещо, което реално не си; да впечатлиш някой си; да спечелиш внимание; да си изпросиш одобрение. Допускане в уязвимостта на малкото дете, което всички ние сме под всички външни пластове. Допускане да почувстваш душата – гола, боса, сама, чиста, невинна, недоказваща нищо никому, небореща се с нищо.

Когато мисля за приятелството ми изплува една дума в съзнанието – сурово. Сурово приятелство. Не напудрено. Не превзето. Не спиритуално. Не възвишено пърхащо. Не подмазващо се. Не лицемерно. Не спасяващо и не жертващо се. Не изкупително. Не емоционално източващо. Не държащо ти сметка и размахващо пръст. Не задушаващо те.
Сурово автентично приятелство.
Такова, което казва всичко директно, понякога болезнено директно. Приятелство, за което времето и дистанцията нямат значение.
Приятелство между душите, не между умовете.
Приятелство, при което няма условия като например: „Трябва да се чуваме веднъж седмично или на 3 дни!“, „Трябва първо на мен да звъннеш когато…“ или „Ако не ми вдигнеш когато ти звъня, значи не ти пука за мен и не ме уважаваш“ или „Ако не се видиш с мен, когато аз поискам да се видим, значи си такъв и такъв“ (защото само моите желания имат значение, нали, твоите нямат).
Приятелство, при което можеш да кажеш „Много ме дразниш с това си поведение! “ Или „Държиш се доста детински, я се стегни!“ Или „Нямам време да говоря сега с теб, влюбен съм, в такъв период съм“ и отсреща да няма цупене, фръцкане, засягане, обиждане, страдание, обвинение.

Това за мен е сурово приятелство. С най-близките ми приятели от години можем да си говорим точно така – директно и откровено, вероятно понякога грубо за някои хора отстрани, но без грам лично засягане. Защото се познаваме толкова добре, че можем да си кажем всичко по всякакъв начин. В едно такова особено вътрешно пространство са нашите взаимоотношения където няма фалш, няма лицемерие, няма чупливост. А няма чупливост именно, защото сме си показали, споделили, прегърнали и приели цялата вътрешна ранимост и чупливост и сме изградили връзката си през доверието и откритостта един към друг.

Имала съм хора в близкото ми обкръжение, които много са се напъвали да ми станат от онези приятели, от най-вътрешния ми доверен кръг. Не са разбирали как се влиза там и са се напъвали чрез външни напъни, които са ги отдалечавали на светлинни години от мен. Чрез комплименти, подмазване, самопоканване тук и там, непоискани натрапливи съвети, непоискани подаръци, непоискано „спасяване“, което грубо навлиза в личното ти пространство и единственото, което предизвиква е силен импулс да избягаш с 200км/ч от човека. А бягаш, защото не искаш да бъдеш съветван, спасяван, поучаван или обожаван, искаш просто да усетиш свързване, допускане, споделяне на слабостта, уязвимостта, неувереността, да усетиш свързване през доверието и отвъд напъните за харесване и спечелване. Те облъскват силно. Те крещят за дълбоки комплекси, ниско самочувствие и потиснато чувство на малоценност. Крещят за внимание – зад силната нужда някой да ти даде нещо непоискано, да те спаси, да ти помогне когато изобщо не си търсил помощ крещи нуждата на този човек от одобрение, от получаване на любов, от признателност, от запълване на дефицитите му, крещи желанието му да бъде важен и значим в живота ти чрез нещо, което ти дава, а не чрез това, което просто Е.
Нецялостността отблъсква. Комплексите отблъскват. Собственото неприемане отблъсква. Мен. Може би други хора не и това е чудесно. За всеки има място под слънцето, за всеки влак си има пътници, както казват хората.

Приятелството не се създава чрез напъване или натиск, то се случва, когато пуснеш контрола и просто СИ себе си. Точно такъв какъвто си – счупен, раним и неуверен, крехък, дълбок, объркан и лутащ се, а не какъвто искаш да се изкараш за пред света, че си или че можеш да бъдеш за някой друг.

Приятелството не е разменна монета. То не се печели, не се купува, не се извоюва, не се случва чрез и след напъни, не идва като вследствие от спасяване или жертвоготовност.
Приятелството не се доказва с външни материални или вербални проявления.
Колкото повече напъваш нещо, толкова повече се отдалечаваш от онова финно свързване и взаимоусещане, което аз тук не мога да облека в думи, дори и да искам.

Приятелството е пространство, което спонтанно се отваря при срещата между две души, които се познават от повече от един животи.
Приятелството е доверие, че можеш да покажеш себе си и тъмнината на душата си и демоните в главата си пред друг човек и ще бъдеш приет, разбран, чут, видян, прегърнат и обикнат заради тях, а не въпреки тях. Ако някой се уплаши и отхвърли тъмнината ти, то той не е достоен и за светлината и добротата ти.
Имам няколко изключителни приятелства, които са се зародили след свързване през тъмнината в нас, през счупеността в нас, а не през светлината. Приемане на нощта без звезди в човека, успокояване и прегръщане на най-тъмното в душата му, за да дойде после поле за проява на хубавото и светлото в него.

Приятелството е магия. То е в тишината между редовете и вакуума между очите. То не може да бъде описано чрез малките ни човешки ограничени думи и понятия. Те го орязват и осакатяват дълбочината му. Правим опити да обясним необяснимото. Приятелството между душите не може да бъде насилено и фалшифицирано, нито изискано и получено като сертификат или значка, която да окачим на ревера си. То не е това. То е онова, другото.

~ Стефи Божилова ~

Ако тази статия ви е харесала и я смятате за полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора! Добре дошли сте да оставяте коментари и да споделите своята гледна точка и своето разбиране за приятелството! 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.