Поведенчески психологически и социални експерименти

Имах голяма вътрешна съпротива да напиша тази статия през последните два месеца, защото това, което преживях във вътрешен план по време на модула ми „Социални и поведенчески експерименти“, част от обучението ми в школата по Естествена Психотерапия, беше огромно, дълбинно и много трансформиращо ме.
Дотолкова, че се опасявам, че думите са крайно недостатъчни да опиша преживяването си и бих казала – пречупването си, които ми се случиха.

Не ми се иска да навлизам в излишна теория относно какво точно представляват социалните и поведенчески експерименти.
Има написани прекрасни изчерпателни статии по темата, към които ще дам линкове още тук, за да можете да се запознаете с теорията зад случилото ни се, за да ви стане ясно какво правихме, защо го правихме и защо е изключително важно всеки човек, не само психолог, да премине през подобна опитност:

  1. „Поведенчески експерименти“ – Статия на Орлин Баев
  2. „Поведенчески експерименти 2“ – Статия на Орлин Баев
  3. „Какво остава от нас когато изгубим всичко“ – Статия на моя колега и приятел Даниел Троев
  4. „Поведенческо социалните експерименти в естествената психотерапия“ – Статия на моята колежка и близка приятелка Мария Илкова Петкова

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВАТ ПОВЕДЕНЧЕСКИТЕ СОЦИАЛНИ ЕКСПЕРИМЕНТИ?

Това е един от най-мощните, трансформиращи, предизвикателни и плашещи психотерапевтични инструменти. Използва се като допълнителен метод в съвкупност с личната индивидуална психотерапия, както и посещението на психотерапевтични групи.
Когато човек се подлага на такъв вид действия и дейности, той се сблъсква с най-базисните и дълбоко потискани и скривани дори от самия себе си страхове, тревожности, базисни вярвания за Себе-то, достига до и се сблъсква с границите си и бива предизвикан да ги разшири или надскочи.
Излизат страхове и убеждения , до които понякога е доста трудно да се достигне в лична терапия или чрез самоанализ. В комфорта на кабинета, в изграденото дълбоко доверие и връзка (рапорт) между клиент и терапевт, човек се разтваря, споделя, разкрива невидими досега частички от себе си, но всичко това се случва през доверието, подкрепата, вярата и любовта на терапевта. Зоната на комфорт се разширява съвсем плавно и постепенно.
В социалните експерименти обаче, човек се гмурка в дълбокото и се сблъсква челно със страховете си от провал, унижение, отхвърляне, осмиване, излагане, низвергване, оголване, слабост, нищета, болести, дори смърт… И това е толкова мощно и разтърсващо, същевременно се случва в социума сред непознати хора, че преживяването е трудно да бъде описано с думи. Трябва да бъде изпитано.

Аз на булевард Витошка. Мръсна, дрипава и окаяна съм, просех няколко часа насред тълпата от хора.

Огромно усилие полагаме в това да не бъдем видяни слаби, уязвими, незнаещи, неможещи, неспособни, наранени, уплашени, объркани, чувстващи, да не бъдем възприети като нищо, като провал, като издънка, като мухльо, като смотаняк, като въздух под налягане, като дъното под дъното.
Толкова много ни костват тези усилия, такава цена плащаме за това да го играем „Някой“, такъв товар носим, толкова много ресурс влагаме в това да си подхранваме защитните механизми.

Това да си мислиш, че си „Някой“ и да се възприемаш като НЕЩО има много измерения – такива едни, които високомерно окачествяваме като повръхностни (когато сме лъснати, силиконови, напомпани, хиалуронови и тн), други, които определяме като заслужаващи си (интелектуалните – дипломи, образования, сертификати, бла бла).
Има и още измерения на външните, приемани обаче от нас много навътре, себеидентификации- да си много независим (финансово или емоционално) , много отстояващ се, много ВЪТРЕ в нещата, много борещ се за правда винаги (оправяш света, нали, толкова си важен, че ако ти не се скараш, ако ти не сложиш някой на мястото му, ако ти не вдигнеш скандала, то няма кой друг. Светът ще пропадне ако не се бориш постоянно!) , или пък много смирен, духовен, наблюдаващ, много си НАД нещата, в шесто, шестнайсто или шейсет и шесто измерение.

И всичко е чудесно щом сме някой и сме нещо. Нали така?
Щом имаме добавена стойност.
Щом някой има смелостта да ни гледа в очите.
Щом някой ни обича.
Щом не сме провал.
А под всичко това се крият най-дълбоките ни и истински страхове.
Най-скриваната ни от света уязвимост.

И какво ако съм нищо? Никой?
Кой съм аз под всичко външно?

Какво съм когато нищо друго няма значение?
Кой оставам да бъда ако бъда отхвърлен и отречен от всички?
Ще приема ли себе си ако никой не ме приема?
Ще се обичам ли ако никой не ме обича?
Ще има ли смисъл да живея този живот ако никой не ме иска в своя живот
?
Затова ли дойдох – непременно на всяка цена да бъда нещо, да бъда някой, да постигна и да докажа нещо?
Кога мога да пусна всички напъни и просто да БЪДА?
Какво ако спра да бягам от страховете си, подхранвайки ги по този начин?
Какво ако си позволя просто да съм никой и нищо?…
Къде е свободата – във външното или във вътрешното?
Има ли изобщо свобода от човешкото когато си в човешко тяло?

По време на втория ден от моя социален експеримент, докато седях по средата на булевард Витошка върху кашон от яйца, който си бях изровила от кофите, докато кашлях и се клатех, почесвах се и бях протегнала трепереща ръка за просия, осъзнах повече за себе си, за страховете си от слабост и провал, за нуждата си от външна валидация и аплодисменти, за базисното ми вярване, че не заслужавам да съществувам и да бъда обичана ако не давам нещо в замяна, отколкото някога съм осъзнавала за месеците ми в практики и медитация в индийски ашрами и будистки манастири…
Осъзнах, че точно от тази вътрешна недостатъчност, в която си живея и това базисно вярване, че не заслужаваш да те има и да бъдеш приет такъв какъвто си никой и нищо – винаги е идвал бунта на подсъзнанието ми да давам във взаимоотношенията си, да бъда мила, мека, добра, любяща и топла към човека, който обичам – защото искам да бъда приета със Сянката си, с демоните си, с чепатостта си, с най-лошата си версия… Защо? Защото аз сама не се приемам с тях, въпреки че твърдя, че ги приемам.
Имам нужда да бъда обичана в тази лошотия и да се почувствам, че и така съм достатъчна и достойна за Любов.

Колко сбъркано , нали? 🙂

Ще споделя и нещо друго лично, което ми се случи. Към края на часовете, в които просех на Витошка в неделя и бях себе си – рошава, мръсна, дрипава, без маска, без перука, без очила (както удобно се бях дегизирала в събота, опитвайки се да мина метър и да бъда неразпознаваема) изпитах силен вътрешен импулс да отида да ровя в кофите на улицата на човек, който някога ми беше много скъп и близък до сърцето и който много силно обичах.
Човек, който ме обожаваше и на който аз никога не успях да повярвам, че обича точно мен, че иска точно мен, че точно аз съм му ДОСТАТЪЧНА.
Импулсът беше силен и го направих, отидох и рових в кофите на тази улица, изрових си едно чисто ново детско яке , но въпросът е, че докато стоях там осъзнах какъв вътрешен подтик ме е накарал да отида точно там и да се надявам този човек да мине и да ме види такава окаяна, некрасива, мизерна, дрипава и рошава.
Осъзнах, че много се надявам да видя погнуса и отвращение в очите му.
Надявам се да видя отрицание, отхвърляне и възмущение.

Точно такива емоции, каквито бях наблюдавала спрямо себе си часове наред докато хората ме подминаваха и не искаха да ме погледнат дори, защото гледката на окаяно, мръсно, младо, нещастно и бедно момиче ги караше да потръпват вътрешно в ужас, че и те могат да се озоват на това място или пък във възмущение, че може би не съм се постарала достатъчно, за да не бъда в това социално положение.

Стоях на онази улица и рових в кофите и осъзнах как ще изпитам огромно облекчение ако този човек мине и ме види и видя в очите му погнуса, срам, отрицание.
Че ще си кажа: „Ето, той никога не е познал и не е обичал душата ми, той е обичал само външното и лъскавото, младото и хубавото, преходното и телесното… Но не и МЕН. Не е обичал мен наистина“…….

Осъзнах защо винаги съм тествала хората и най-вече мъжете в живота си, защо съм ги поставяла пред такива изпитания във взаимоотношенията ни, защо никога не съм била „лесна“ за съжителстване и за обичане. Защото в лесното е… лесно за всички.
А аз винаги подсъзнателно съм искала на хората наоколо да им бъде трудно с мен, за да се чувствам наистина обичана щом остават и не си тръгват.
За да се чувствам приета, защото сама не приемам себе си и живея във вътрешна борба и отхвърляне.
Искала съм външно доказване, засвидетелстване и оставане с мен въпреки всичко, защото отвътре ми е липсвало приемане.
Осъзнах всичко това и още много за себе си в тези часове, в които не бях хубава, не бях лъскава, не ходех изправено, не бях облечена с красиви дрехи, хората не се обръщаха след мен, не излъчвах женственост и сексапил, не бях всичко, което бях градила с годините да бъда.

Също така, докато седях просейки на Витошка, една баба спря до мен и започна да спира хората и да им вика в лицата: „Ей спри бе, момче, виж го момичето колко е зле, виж ти колко добре си облечен, хайде дай ѝ нещичко, виждам че можеш да си го позволиш“.
Ето това – тази възрастна баба да спира хората и да проси за мен – това е нещо, което никога няма да забравя до края на живота си. Това наистина ме срина вътрешно, сълзи започнаха да се стичат по лицето ми, исках да изчезна вдън земя, почувствах се толкова малка и недостойна за тази огромна душевна добрина на тази баба! Почувствах душата ѝ великан и имах импулс да падна в краката ѝ така както ученик пада в нозете на своя Гуру.

Това по-долу е текст, който писах вечерта в неделя, след двата ми дни просене, ровене по кофите, молене на хората за стотинки и молене в ресторанти да ти дадат нещичко, останало им за ядене или с изтекъл срок на годност…

Лицата и реакциите на хората. Енергията им… Пренебрежение, съжаление, неудобство, избягване, срам. Колко много срам преживях – вътрешен в мен и външен в света!
Срам, че съществуват такива хора, които показват слабостта на обществото и разделението на социалните прослойки.
Срам, че съм нещо повече; срам, че не съм нещо повече, но се правя на нещо повече; срам, че знам, че нося лудостта в себе си, но я прикривам със сетни сили.
Страхът да не бъда там, да не бъда долу, да не бъда низвергнат, да не бъда отритнат.
Страхът от това да съм нищо и никой и никога да не бъда погледнат с уважение, с равенство, със зачитане.
Срам, че не заслужавам нито помощта, нито съжалението на хората.
Срам, че не заслужавам Любовта. Че не съм достоен даже за помощ.
Желание да изчезнеш и да не бъдеш забелязван в провала си.
Провал на всички очаквания, мечти, стремежи.
Проваляш обществото, Проваляш приемането.
Сянка си. Но си там. И ТЕ ИМА.
Заслужаваш ли приемане, само защото съществуваш без нищо повече, без никаква добавена стойност, без да дадеш поне нещо обратно на хората?
Заслужаваш ли да получаваш ако не даваш?
Заслужаваш ли да взимаш, заслужаваш ли Любов?!…

Осъзнаването, че ми е адски трудно да получавам, когато не давам.
Да взимам подаяние. Да изпитвам съжалението и снизхождението, да съм долу, бъдейки нещо по-малко и по-нямащо.
Бабата, която спираше хората и ги молеше да ми дадат колкото имат.
Бабата, която не я беше срам да гледа хората в очите и да проси за мен, а мен ме беше срам да погледна хората в очите и от позицията си на Никой да ги помоля да ми дадат.
И пълната капитулация пред слабостта, пред неравенството, пълното приемане, че това е всичко, което си и което можеш да бъдеш и че бидейки сега в това – в себе си, в лудостта, срама, страха и вината си… е напълно ДОСТАТЪЧНО.
Достатъчно е да бъдеш. Достатъчно е да те има.

Запълваш една ниша в обществото, изваждаш нещо от човеците, което те се опитват да скрият и отрекат, което се опитват никога да не видят в себе си.
Някой може да бъде горе само когато друг е долу.
Някой може да бъде богат само когато друг е беден.
Някой може да преживява успех само когато друг преживява провал.
Копнееш за топлото и му се наслаждаваш само когато си преживял студа в костите си.

Достатъчността не се крие в статуса, в успеха, в постиженията, дипломите или в независимостта.
Достатъчността е в потапянето в тъмнината и отрицанието на хората, в пълното покаяние и смирение и това единствено е способно да извади доброто в душата на човека и да протегне ръката му за помощ.
Отгоре надолу, Отвън навътре.
От отхвърлянето през виждането и допускането до импулса да се свържеш със слабостта в себе си през другия.

Пълно смирение, че си там където си и това е всичко, което е отредено и най-добро за теб.
Пълното смирение отваря пространството за свързване на световете, прослойките и разделението.
Пълното смирение в състоянието най-долу сваля хората от по-горе, над теб, на колене до теб, Вселената ви прави равни и погледите ви се срещат.
И тогава вече разбирате, че сте ЕДНО. Преживявате го, не го разбирате от ума.
Еднакво важни, еднакво нужни, еднакво допуснати в света.

Когато всички те отрекат, стигаш толкова надълбоко, че се отваря едно пространство под болката, в което имаш възможността да приемеш себе си, защото това е единственият изход да съществуваш.

Когато никой не иска да те погледне в очите и останеш лишен от проекциите на другите върху себе си, в които си се оглеждал… успяваш да видиш кой си ти наистина.

Когато светът не те иска, можеш много силно да пожелаеш да бъдеш, просто да си, да почувстваш, че заслужаваш да те има.

Когато всички ти дават милостиня от позиция над теб, тогава може би можеш да осъзнаеш, че досега си давал и ти, за да си платиш позицията „отгоре“, за да си откупиш кармата, за да умилостивиш живота и никога да не те постави в позиция „долу“.

Когато получиш добрина, която смяташ, че не заслужаваш, защото нищо не си дал в замяна, когато усетиш вина от получаването, тогава може ясно да видиш, че и ти не обичаш себе си, заради това, което си, а че би се обичал само ако имаш външна добавена стойност.

Когато се преживееш като недостоен, тогава осъзнаваш, че достойнството не би трябвало да идва от външни качества и придобити атрибути.

Когато се гмурнеш в провала и приемеш, че той е твоята съдба и пуснеш всички очаквания, стремежи, постижения, тогава единствено можеш да се докоснеш до усещането какво значи истинско смирение.

!!! Важно уточнение:
Това уточнение беше важно за мен в края на първия ми ден от социалния психологически експеримент, за да успея да се потопя напълно по време на втория си ден и да изживея голяма вътрешна трансформация. Уточнението е, че правим каквото правим напълно потопени в енергията на този човек, който сме избрали да сме. Не през роля, не през маска, не през изиграване като актьорска игра, не през пожелателност . Потапяме се напълно да бъдем това, да СМЕ това и нищо друго. Нашият АЗ го няма, не сме еди-кой-си, нямаме пари, нямаме власт, нямаме изградено име, нямаме обществено положение, нямаме нищо. Потапяме се да бъдем психично болния човек на улицата, или проститутката, или просяка, или хипер претенциозния човек в магазина, или нещо друго, което сме избрали да бъдем и което е истинско предизвикателство за нас. Което наистина ще ни извади извън зоната ни на комфорт. И изживяваме за няколко часа този човек , живота му, трудностите му, лудостта му, изпитанията му, счупеността му, миналото му, което го е довело дотук.
Само така преживяването ни ще бъде максимално дълбинно и автентично.
Друго изключително важно уточнение е, че поведенческите социални експерименти се правят винаги под ръководството и с помощта на опитен и водещ психотерапевт, който помага в осъзнаването на базисните вярвания, реструктурирането на страховете и когнитивните изкривявания и преработването им и трансформирането им във функционални модели на мислене и поведение. Цялостна характерова преработка се получава когато се случва всичко това с помощта на водещ психотерапевт, който самият е минал по този път на личностова преработка.

* Изображение от Google

Ако статията ви е харесала и я намирате за полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора. Благодаря!

Добре дошли сте да оставяте коментари, размисли и лични споделяния по темата отдолу под статията в сайта.

2 thoughts on “Поведенчески психологически и социални експерименти

  1. Браво Стефи, това ми се случи на мен когато бях принудена да раздавам флаери. Чувствах се по същия начин. Гледах хората, как ме гледат с презрение, че аз съм бедна и раздавам флаери, които никой не иска и ги хвърля в кофата за боклук. Все едно ти самия си боклук щом даваш на хората боклуци. Много тъжно ми беше тогава, но и аз бях от тези дето гледаха с пренебрежение хората, които раздават флаери. Хоп троп попаднах в същото положение да гледам пренебрежението на хората в очите. Ооо, и трябваше да им обяснявам колко добри са тези курсове, които рекламирах. Някои хора даже не ме поглеждаха, все едно не съществувах.
    Относно добавената стойност я осъзнах докато правех бижута. Продавах ги ефтино, защото мислих, че ще се купуват повече и не ценях труда си. Един ден дойде един циганин да купи нещо на приятелката си. Аз му предлагах все ефтини бижута, защото го определях, че той друго не може да си позволи. Погледът му се спря на едно от най-скъпите бижута и ми каза, че точно това иск и ще го изплаша ако имам такава практика. Казах му, че за него ще направя изключение. В този миг осъзнах, че той добавя своята стойност с подаръка който подарява. Не може да подари ефтино бижу, защото и приятелката му ще загуби своята стойност като го носи:( Хората си добавят стойност с вещите върху тях, а не придават те стойност със себе си на вещите.

  2. Но вие сте в положение да лъжете и заблуждавате УМИШЛЕНО хората при вашия експеримент, което не е добре. Предполагам знаете, че всяка лъжа предизвиква буря в астралния свят? Ако не, имайте го предвид при вашите психоексперименти, с които една добре живееща дама сервира лъжа на нищо неподозиращи хора. Е как искате след този пост някой да дава пари на просещи?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.