Често се случва, четейки нечий текст или нечие изказване или слушайки някой, да усещам голяма доза оправдателност (неосъзната) и валидиране на това състояние, в което сме се припознали, в което се намираме в сегашния етап на живота си.
Удобно е, лесно е да се отъждествим с дадена диагноза или с даден темперамент… Има много етикетчета, които можем да си сложим, даже да носим с гордост, за да им е ясно на хората какво сме, какво не сме, какво могат и не могат да очакват от нас.
Това носи едно относително спокойствие и на нас самите, че знаем кой сме и сме се опознали. Можем да се закичим с етикети „холерик“, „сангвиник“, „меланхолик“, „флегматик“, „интроверт“, „екстроверт“ и още и още.

Чудесен е импулса да четем, да търсим, да питаме, да се изследваме, да се определяме, да се разбираме! Чудесно е да се опитаме да вникнем в това, което преживяваме и корена, в началото на проблемите и травмите си.
Но има едно голямо, много голямо НО.
Ние НЕ сме нашата диагноза, НЕ сме нашата истеричност или нашата хормоналност или нашите защитни механизми или нашата избухливост или нашата свръхчувствителност и ранимост. Ние НЕ сме нашите страхове.

С всички тези качества и състояния може да се работи, те могат да се разберат, интегрират, след това да се преобразуват, трансформират, ние може пак да сме себе си, овладявайки ги, надраствайки ги, освобождавайки място да бъдем нещо друго, нещо ново, нещо повече, нещо различно. Много често те са и хормонално обусловени.
(Тук може да прочетете супер ценна и важна статия „Проблемите на щитовидната жлеза се свързват с депресия и тревожно разстройство“)
Но цялото това е трудно и изисква много работа и е наистина дълъг път на личностно преобразуване и израстване.

Какво искам да кажа? Ако разбирането и интегрирането е последвано от личностна трансформация (или поне изразено намерение за такава и задвижване към промяна) – чудесно!
Ако обаче, опростено казано, разбирането е последвано от отъждествяване с диагнозата си, подхранването ѝ, оправдаването с нея: „Аз съм си такъв. Това съм аз. Имам проблем. Точка. Take me or leave me.“ Не е ОК.
Хората често си валидират проблемите, отъждествяват се с диагнозата си и се оправдават с нея. Ще отида и малко по-далеч като кажа, че това е насилие спрямо другите замесени в живота на този човек.

Примери за такъв тип токсично себе-оправдателно поведение:
–> „Хей, това съм аз! Аз съм агресивна и избухлива, такъв ми е темперамента! Аз ще ти викам и ще те обиждам и ти ще трябва да ме търпиш и да ходиш на пръсти около мен, защото ТОВА СЪМ АЗ. Аз съм се приела и се обичам, трябва и ти да ме приемеш такава каквато съм иначе би означавало, че не ме обичаш“
Или:
–> „Ревнувам те болезнено много, защото имам травма от изоставяне, изпитвала съм несигурност като малка. Страх ме е да не се случи с мен това, което се случи на мама. Затова ти вдигам скандали, плача, не ти позволявам да излизаш, задушавам те, затова ти проверявам телефонния указател и те разпитвам за всяко женско име в него. Обичам те и затова го правя. Имам травма и затова съм такава. Приеми ме, търпи ме, позволявай ми постоянно да нарушавам личните ти граници „

След дълбокото разбиране и приемането на състоянието, на диагнозата, няма как да не последват въпросите:
И какво следва след това?
До какво води това?
Това ли е краят на Пътя за мен?
Тук ли свършва разбирането ми за себе си?
Това разбиране включва ли и разбиране, че това състояние не е перманентно, не е ригидно, не е статично, а търпи трансформация?
Какво мога да направя оттук нататък за себе си, на какво различно мога да се науча?
За мен не може да съществува първото (разбиране и приемане) без да го има второто (импулс към промяна и трансформация) .

Тези фалшиви себе-вярвания на Аза, че е това или онова, са всъщност себеизпълващо се пророчество – ти вярваш, че си нещо, казваш си постоянно че си такъв, че не можеш да надскочиш себе си, да направиш нещо по-добро, да се държиш по-осъзнато, и да, ти се държиш в съответствие на своите вярвания, подхранвайки ги ежедневно по този начин. Става затворен кръг.
Не се предизвикваш да си нещо повече от това, което смяташ, че си.
Не се опитваш да се държиш по-осъзнато, по-мъдро, по-балансирано.
Имаш едно вътрешно чувство, което ти нашепва, че един вид ограбваш себе си ако избереш да се държиш по различен начин, че изневеряваш на себе си…

Историите, които цял живот са ни разказвали за нас самите или ние сме разказвали на самите себе си са толкова силни, толкова могъщи като енергия и сила на вярата, че се превръщат в истина. В истина, която ежедневно подхранваме и подклаждаме, защото това ни дава стабилност, сигурност – че знаем кои сме, какви сме, защо сме. Това ни дава един фалшив център на сигурност.

В будисткия манастир в Тайланд, в който прекарах един месец, монасите ни казаха:
–> „Вие не сте това, което мислите че сте. Забравете кой какво ви е казвал за вас самите. Забравете какво са ви казвали ежедневно родителите ви – че сте, че можете. Вие не сте това. Вие сте нищо. Вие сте никой.
Всъщност вие нямате никаква идея какво сте и кои сте, защото цял живот живеете под пластовете на различни маски и роли, които сте усвоили и които ви дават сигурност. Но вие не сте вашите мисли, не сте вашият характер, не сте вашето спонтанно поведение, не сте вашите емоционални първични реакции. Представете си, че сте един лук – имате много люспи и външни слоеве. Всеки пласт лук е дадена ваша мисъл, определено ваше поведение или спонтанна емоционална реакция. Но всеки пласт лук се обелва и пада, а вие продължавате да съществувате. Вие не сте и вашето тяло. Ако ви ампутират краката, ръцете, ако ви махнат някои вътрешни органи – вие ще продължавате да се усещате като вас самите, да мислите, да чувствате. Тогава кои сте вие? Кой си ти наистина?„

Учеха ни да дишаме и да наблюдаваме всяка мисъл, всяко вярване, всяка емоция, която изскача в ума ни. Без да се прикачаме към тях, без да се идентифицираме с тях. Просто да ги наблюдаваме и да ги пускаме да отплуват. И отново да се връщаме към дишане през центъра ни.

Тези лекции, тези медитации там бяха разтърсващи. Болезнени. Променящи из основи живота ми и всичко, което вярвах, че съм АЗ. Слоевете лук се обелваха и падаха, но аз продължавах да СЪМ. Да бъда.
Какво бях? Коя съм?
Защо ми е толкова трудно да пусна представата за себе си?
Какви са вторичните печалби, които ми носеше поддържането на тази представа?
Аз сама ли се държах в този капан за това, което си мислех, че съм?
Тези въпроси си заслужават дълбаене и изследване и проучване. Цял живот.

Фразата „Аз съм си такава“ слага край на всичко това, на целия процес на личностно развитие.
Години наред аз казвах и си вярвах, че „съм си такава“ демек свръхемоционална, избухлива, викаща, караща се, гонеща или драматично тръгваща си.
Разбира се, аз се уповавах и на зодията си, на аспектите в наталната си карта, на хюман дизайна си… Има много външни опорни точки, за които човек може да се хване, за да не се развива и да не излезе от зоната си на комфорт. Има много оправдания, които да усвои.

В психотерапията говорим за вторични печалби (ползи) от поддържаното заболяване, състояние, поведение, от изградения характер. Вторичните печалби са онова, което не можем и не искаме да видим в себе си, за което удобно имаме сляпо петно, защото това би ни компроментирало в собствените ни очи.
Даниел Чутров пише в своята статия за вторичните печалби следното:

„При вторичните печалби динамиката е несъзнавана, докато едновременно съзнателно човек изнася отговорността за живота и справянето с конкретна ситуация извън себе си навън (рационализирайки го през състоянието или обстоятелствата) и се приема/обявява за жертва, често дори за специална такава, осигурявайки си жалко чувство на важност, правота и праведност, която да запълни липсата на дълбока увереност в себе си, вътрешна сигурност, чувство за значимост както и смелост за действия в реалността. Така избягва да погледне собствените си психика, поведения и вярвания, които причиняват или поне донякъде поддържат или утежняват страданието му и текущата му ситуация – отвличане на вниманието от собствените неадекватности, грешки и провали.“

Оказа се в даден момент, че не съм такава каквото си мислех, че съм и каквато ми беше удобно да бъда. Оказа се, че мога повече от това – мога да надскоча себе си, мога да изградя спокойни ползотворни и хармонични отношения, да създам много спокойни деца, но за да се случи това трябваше да поработя мнооого над схващането си „Аз съм си такава“ и дисфункционалните си модели на поведение и его-драма-игричките, които разигравах.
А те бяха продиктувани от страх, разбира се. Винаги външната демонстрация на свръх-сила е следствие на едно ядро от супер-страх!…
И дълбоко усещане за крехкост и уязвимост и слабост, които се опитваме да замаскираме и прикрием.

Не става без желание за развитие и прогрес.
Не става без да питаш много въпроси и да се разтърсваш дълбоко от отговорите, които получаваш.
Не става без да се сблъскаш челно със Сянката си.
(Тук може да прочетете важна статия „Да се запознаем със Сянката си – тъмнината, която е част от нас“)
Не става без да те боли при обелването на слоевете лук и без да разрушиш старото си фалшиво виждане за „себе“-то , за да изградиш ново и по-функционално и работещо Аз.

Може би и то е фалшиво. Най-вероятно и то е непълно. В един момент сигурно и то ще рухне и от това ще боли. И от пепелта и руините ще израсне нещо ново.
Търсенето продължава. Цял живот и живот след живот.
Знам само, че кажа ли си спонтанно „Оо, това съм аз. Просто съм си такава“ значи отново съм попаднала в удобен капан на Егото и нещо не ми е чиста работата. И трябва да намеря начин да изляза от него и да разбера какво прикривам и какво се крие в дълбочината.

Изключително много помага практикуване на развиване на Наблюдателя в нас.
Да се опитваме ПРЕДИ да реагираме по заучения добре познат начин, да направим няколко дълбоки вдишвания и издишвания, да се центрираме, да се успокоим и да наблюдаваме какво в нас се закачи, какво в нас заболя, каква нужда стои в основата на емоцията, която е на повръхността. Под всяка емоция се крие дълбока непосрещната нужда.
Не става от първия път. Веднъж ще ни се получи, 5 пъти няма да ни се получи.
Това дисоцииране от автоматизираните ни програми на мислене и поведение става бавно и постепенно. Плавно се научваме все повече да бъдем Наблюдател на самия себе си. В това видео във фейсбук говоря точно по тази тема.

Ако статията ви е харесала и я намирате за полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора. Благодаря!
Добре дошли сте да оставяте коментари, размисли и лични споделяния по темата отдолу под статията в сайта.

• – СТЕФИ БОЖИЛОВА –