Време за заслужена почивка. Време за четене на книги, статии, любими сайтове и любими автори. Време за себе си и храна за душата. Време, в което си подарявам знание и усещам как то запълва празните парченца от пъзела.

Попаднах на един много хубав и дълъг текст за Карл Г. Юнг, който ми е любимец, и потънах в четене. Стигнах до абзац за Сянката, а това е тема, която силно и дълбоко ме вълнува от много отдавна и все искам да седна и да напиша дълга статия, но все не се престрашавам да навляза в толкова дълбоки води. До днес.

В тази статия ще използвам множество препратки към други статии и автори, за да очертая една по-пълна картина на този вътрешно-психичен феномен от несъзнаваното, а именно – нашата Сянка. Тази статия ще бъде дълга, защото това е един материал, който подготвям от много отдавна. Така че настанете се удобно 

Всеки човек, всяка група от хора, всяко явление без изключение си има Сянка – това е онази част от себе-възприятието, от нашата психика, природа, характер, която е отритната, потисната, отцепена.
Тази наша Сянка е заключена в тъмничен затвор, някъде в дълбините на нашето несъзнавано, но за нея подозираме, зървали сме проявленията ѝ понякога, тя се е появявала в кошмарите ни и именно тя ни ужасява до мозъка на костите ни.
Защото това сме ние самите – онази част от себе си, която не одобряваме, не приемаме, не искаме да признаем и да покажем пред света.

Това отритване и заключване на този аспект от нас се е случило по естествен начин за пръв път някъде в ранното ни детство, когато е започнал процеса по “дресиране”, както го нарича Дон Мигел Руис. Когато родителите, бабите и дядовците, обществото, детските книжки и филми са ни казвали какво трябва и какво не трябва да бъдем, какво е прието и какво не е прието, кое е “лошо” и се наказва и кое е “добро” и се поощрява.

Израствайки, ние все повече сме се моделирали, за да се впишем в изискванията и очакванията на хората около нас, на обществото, на света, на самите себе си и така, неусетно, сме изтласкали надълбоко един голям аспект от личността си – тъмнината с всичките ѝ проявления в психиката ни, в характера ни, в желанията ни.

Когато заявим с увереност: „Аз съм”, автоматично онова, което „Не съм” бива запратено в Сянката. Ако не познаваме собствената си Сянка и нейните проявления, с лекота и неусетно я проектираме върху другите – партньора, приятелите, шефа, децата, обществото, “лошия” свят, политиците, враговете…
И започваме да се борим с това, с всички тези неща, които не ни харесват, отблъскват, дори отвращават, започваме да се опитваме да променим целия свят, за да се впише той по-добре в нашите представи, а пропускаме най-най-важното – да се вгледаме навътре, да положим усилия, за да открием тъмнината в себе си, онези черти, които не харесваме, да ги приемем като част от нас, да ги интегрираме и по този начин да променим първо себе си отвътре, преди да се борим да променяме света отвън.

Камелия Хаджийска в една от своите публикации в своя прекрасен сайт пише така:

“Един от основните критерии за психично здраве е способността да бъдем цялостни. Това означава да бъдем в хармония както със светлата, така и с тъмната част от себе си; да приемаме и изразяваме всички аспекти на вътрешната си природа.
Странното е, че начинът,  по който се отнасяме към природата навън, е различен от начинът, по който се отнасяме към собствената си психична природа. Когато видим гръмотевици на небето не казваме, че нещо нередно се случва в природата. Но когато проявим изблик на гняв се упрекваме, че сме си изпуснали нервите. Когато видим, че слана е попарила листчетата на току-що цъфналите вишни, не казваме, че това е природна аномалия, но когато видим как собствените ни попарени надежди се изразяват в тъга, ние смятаме, че щом сме тъжни, значи нещо нередно се случва с нас.
Ако природата навън преминава през зимния период и дърветата са оттеглили жизнените си сокове от клоните и листата са опадали, дори и да копнеем за свежестта на пролетта или топлината на лятото, ние не си мислим, че щом е зима, значи нещо в природата е сбъркано. Но, ако вътре в нас преминаваме през психичната зима, обърнали сме погледа си навътре, отдръпнали сме се от външния свят и се чувстваме депресивни, ние смятаме, че нещо нередно се случва с нас и се насилваме, ако не – да раждаме плодове в живота си, то поне да “разцъфтим”.”

Това силно резонира с една от статиите, които аз съм писала с моята гледна точка – “Размисли за щастието и нещастието, радостта и болката”. Цитат от нея:

“Страданието, както и щастието са нормални човешки състояния (в този ум, в тази дуална реалност, в Мая…). Не само това, ами те са и двете страни на една и съща монета. И няма как да има едното, без да има другото. Няма само плюс, нито само минус. Магнитът има два полюса.
Защо да търсиш умишлено едното, да го преследваш, да го издигаш в идеал, а другото да зачеркваш, да бягаш от него, да търсиш всякакви инструменти, методи и хапчета, за да блокираш?
Смятам, че сме дошли тук да преживеем и да изпитаме целия спектър от емоции и чувства – хубави, лоши, приятни, болезнени, черни, бели, цветни, контрастни, различни, всички нюанси на всички земни човешки състояния….”

Още един много силен цитат от Камелия Хаджийска:

“Когато постигнем вътрешната си цялостност, ние разбираме, че всичко във вътрешния ни свят има своето място, че всичко е красиво. Тогава, дори ако на вътрешното ни небе има гръмотевици или сме в зимния си период, ние вече не се засрамваме и не бързаме да накараме вътрешните си дървета да цъфнат. Започваме да живеем в ритъм с процесите на вътрешната си природа”

Живеем в дуален свят, в дуална реалност изтъкана от противоположности икрайности, които по парадоксален начин се допълват перфектно. Чували сме това преди и не само сме го чували, но и го забелязваме навсякъде около себе си.
Нощта сменя деня, зимата сменя лятото, след изгрева идва залез, след прилива – отлив. Дори във Великата Вселена, пише Рьорих, има цикли на активност и цикли на пасивност – дълги еони, през които във Вселената кипи живот и разум, последвани от дълги еони на “смърт” – когато нищо не се случва и всичко е замряло.

А ние – човешките същества – сме една малка холограма на голямата Вселена, ние сами по себе си сме репродукция на Вселената с всичките ѝ процеси – на светло и на тъмно, на слънца и на черни дупки, на съзидателна материя и разрушителна антиматерия. 
С други думи и по простичко казано – ние носим и светлината, и тъмнината в себе си. Ние сме колелото с ИН и ЯН. Единствено нашите недоразвити ограничени човешки умове и изкривени представи за реалността са причината да слагаме етикети на всичко около себе си – на светлината като “добра” и на тъмнината като “лоша”. Стремим се с всички сили към едното, а бягаме ужасено от другото, като по този начин всъщност бягаме от самите себе си и нарушаваме естествения баланс. 

И отново цитирам Камелия, тъй като просто няма как да бъде казано по-добре:

“Тъмнината е сянката на всичко онова, което наричаме светло. И, подобно на нощта, неизбежно следва деня. 
В космическата драма, в която всички сме въвлечени, бидейки същества от кръв и плът, започваме полека да разбираме, съзрявайки за измеренията на духовността, че битката между тъмното и светлото се води не вън от нас, а вътре в нас, в нашите души.
Ако сме късметлии, стигаме до момента, в който се проваляме. И си задаваме въпроса как да излезем победители в битка, в която по дефолт няма победител? Защото, може ли денят да победи нощта? Може ли нощта да победи деня? Просветлени учители от най-различни духовни традиции казват едно и също – че не може и че единственият изход от тази битка е като престанем да я водим. Като излезем от нея. Като, подобно на Гед от известната книга на Урсула ле Гуин “Землемория”, отидем на края на света, за да срещнем сянката си – и я прегърнем – наричайки я със своето име.

Печелим тази битка като разберем, че вътрешната хармония не е в това да ни е леко и щастливо, а в това да сме в съгласие с вътрешните процеси, през които преминаваме. Аз ги наричам Бог. И го разбирам така – когато на вътрешното ни небе е нощ, да се наслаждаваме на звездите, вместо да се оплакваме от тъмнината, а когато е ден, да правим нещата, които можем да вършим само през деня. Ако сме в сезона на “вътрешната зима”, да обличаме топлите дрехи и да стоим на топло, знаейки, че когато дойде пролетта, а след това и лятото, вече можем да ги съблечем.
За мен именно хармонията като израз на съгласие с вътрешните процеси, през които преминаваме, е единственият изход от тази битка, в която няма победители, а само противоположни страни, които най-накрая са престанали да враждуват помежду си.”

Ще ви споделя и онзи абзац от статията за Карл Юнг, който ме замисли и ме провокира да седна и да довърша този материал. Ето и него:

“Сексът и инстинктите за запазване на живота като цяло, разбира се, са представени в теорията на Юнг. Те са част от архетипа, наречен “Сянка“. Той произлиза от времената преди появата на човека, от нашето животинско минало, когато всичките ни грижи са били фокусирани върху оцеляването и възпроизвеждането, и когато не сме имали самосъзнание.

Това е “тъмната страна” на Аз-а и злото, на което често сме способни, се таи именно там. Всъщност, сянката е аморална – тя не е нито добра, нито лоша – точно както и животните. Едно животно е способно на нежна грижа към малките си и на ожесточено убийство за храна, но то не избира дали да постъпва така. Просто прави това, което прави. То е “невинно”. Но от човешка гледна точка, животинският свят изглежда доста брутален, нехуманен, така че сянката се превръща в нещо като контейнер за отпадъци за тази част от нас, чието съществуване не сме много склонни да признаем.

Символите на сянката включват змията (като тази в Райската градина), дракони, чудовища и демони. Тя често пази входа към езеро с вода, което е колективното несъзнавано. Следващия път като сънувате, че се борите с демон, може да се окаже, че сте се борил със самия себе си!”

Продължавам с един много силен и за някои може би разтърсващ цитат от една книга, която ми повлия силно – “Грижа за душата” на Томас Мур. Там той пише така:

“Нещо повече, когато опознаем душата и смело признаем нейните странности и многообразните начини, по които тя се проявява в индивидите, ние можем да развием вкус към перверзното. Можем да оценим неговите чудатости и кривини. И накрая наистина можем да осъзнаем, че индивидуалността се ражда по-скоро в ексцентричността и неочакваните сенчести склонности на душата, отколкото в нормалността и конформизма. Този, който се грижи за душата, няма проблем с особеното и неочакваното. Когато изнасям лекция за сянката пред бъдещите терапевти, понякога питам: “Къде е за вас границата на перверзното, къде е точката, при която се сблъсквате със собствения си страх и отвращение?” Някои казват, че тази граница са сексуалните посегателства, и аз се чудя как тези хора могат да работят професионално с малтретирани или малтретиращи пациенти…
Други заявяват, че това е жестокостта от всякакъв вид. Трети намират сексуалните фантазии за перверзни. Всеки би могъл да си зададе същия въпрос. Къде се сблъсквам със стена, когато погледна в собственото си сърце? Къде е границата?”

Силно, нали?  И в края на този цитат (препоръчвам ви и книгата!) се крие и ключа към сблъсъка със самите себе си – а ключа ВИНАГИ е в осъзнаването.
Нека си зададем следните въпроси:

• Знаем ли докъде можем да стигнем и къде се намират собствените ни граници?
• Запитвали ли сме се кое е приемливо и “нормално” за нас и кое не е?
• Познаваме ли вътрешните си стени и знаем ли какво се крие зад тях?
• А знаем ли какво ги е породило и кога са се изградили в нас или ги приемаме като константа и единствена обективна реалност?…
• Кой е онзи, който се крие зад огледалото и който толкова усърдно се опитваме да замаскираме и да заглушим през целия си живот?
• А какво е посланието което той ни носи? Този наранен, разгневен, обиден, отритнат, малтретиран, унижен, отхвърлен и самотен човек зад огледалото… Зад вътрешните ни най-масивни стени. Затворен във вътрешния ни затвор…

Това не са въпроси, на които чакам лесни и бързи отговори. Защото няма такива. А ако има, то значи не са истинските отговори, а са отново опит на Аз-а да замаскира и изтласка Сянката като ѝ даде простично и задоволително обяснение.
Това са въпроси, които аз цял живот задавам на самата себе си и цял живот не се задоволявам с готови отговори, а продължавам да ровя и да дълбая навътре като понякога затъвам в дълбоки блата за дълго време и се опитвам да изплувам вън от собствените си ограничения и разбирания.
Имайте предвид, че истинските отговори са разтърсващи, преобръщащи, шокиращи и никак не са лесни за преглъщане.

Споделям с вас и една много интересна и провокативна, разбира се, гледна точка на Ошо. Още един ъгъл, от който да разгледаме ситуацията с нашата Сянка и с вътрешните ни демони:

“Това е един от основните закони на вътрешните енергии – винаги да позволиш на противоположностите да имат равен статус, тогава ще си способен да се измъкнеш от тях. Това е все едно двама човека да се бият и ти да можеш да избягаш. Те са толкова ангажирани със себе си, че ти няма нужда да се безпокоиш, и ще можеш да избягаш. Не въвличай ума в това. Просто го направи като упражнение.

Гурджиев имал навика да учи своите ученици никога да не започват с изоставянето на нещо. Първо започни с изваждането на това нещо, защото само човек, който може да създаде гняв по свое желание, ще бъде способен да го изостави по свое желание. Така че Гурджиев е казвал на своите последователи първо да се научат да бъдат ядосани. Всеки си седи и изведнъж той казва: “Номер Едно, стани и бъде гневен!” Това изглежда толкова абсурдно…

Гурджиев е наричал това “пътят на хитреца” – да извадиш вътрешните енергии до нивото на такъв конфликт, че те да са обвързани една с друга, отменяйки се една друга, и тогава ще имаш възможността да избягаш. Опитай това, ок?”

Когато осъзнаем корените и се постараем да балансираме “тъмното” и “светлото” в нас, “доброто” и “лошото”, “моралното” и “аморалното”, “правилното” и “неправилното”, “красивото” и “грозното” – тогава автоматично излизаме в едно пространство отвъд всички тези определения, отвъд тези етикети на ума, намираме своята автентичност и спираме да бъдем ръководени и направлявани от тези понятия. Интегрираме всичко това в себе си, без да изключваме или отричаме нито едно състояние, мнение, черта на характера си. Ставаме цялостни.

Можем да пишем за Сянката безкрайно много. Всички големи автори, писатели, Учители, лечители са говорили за работата със Сянката ни като за една от най-важните задачи, които имаме да свършим в този живот aко искаме да израстем нагоре към по-висше осъзнаване, служене, разбиране на Всичко около нас.

Ключът, отново казвам, е в Осъзнаването на най-дълбокия корен на нещата, на причината за всичко онова, което се проявява в нас под една или друга форма. Не само светлите импулси, а и онези тъмните, “лошите”, плашещите.
Търсенето, питането, дълбаенето, стремежът към пълно осъзнаване кое как и защо.

Осъзнаването вече може да стане по много начини и всеки сам избира своя собствен индивидуален път. След проби, опити и грешки, след вслушване в интуицията, всеки човек намира онова, което най-добре работи за него.
Инструментите за работа със сянката са неизброимо много: медитация, себенаблюдение, психоанализа, психотерапия, регресия, групови терапии, уединение, молитва, служене (карма-Йога) и много много други…

Завършвам тази статия с благодарност към всички вас, които сте стигнали до края ѝ, с вътрешна надежда да съм осветлила поне малко този тъмен въпрос за вътрешната ни Сянка и с един любим цитат от любим автор:

“Цялата Вселена се съдържа в един единствен човек –  в теб! Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен в теб. За това не търси Дявола извън себе си. Дявола не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай, погледни честно и твърдо и тъмните и светлите си страни и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си,  познава и Бога.”     ~ Елиф Шафак ~ 

 

Ако тази статия Ви е харесала и я смятате за полезна, моля споделете я, за да достигне информацията до повече хора! Благодаря! 

– Стефи Божилова –