Споделям с вас една хубава, много интересна и поучителна регресия на моя приятелка. Тя е човек, с който силно резонирам по много теми – независимост, самостоятелност, нужда от време за себе си, без децата!, нужда от това да правиш неща, които те карат да се чувстваш добре, прилагане на здравословен егоизъм и грижа за душата си, амбиции, цели и мечти извън семейната сфера и ролята на майка. Регресията ѝ потвърди това, което е тя и даде контекст на нуждите ѝ, на същността ѝ, на вътрешните ѝ пориви. 

Приятно четене! 🙂

(След дълбоката релаксация, въвеждане към връщане назад и преминаване през вратата, следва миналият живот, в който тя се озова)

Стефи: Огледай се около себе си, кажи ми какво виждаш, къде се намираш?

В.:  Само облаци виждам… все едно съм в небето… Сама съм. Все едно не ми се е избистрило съвсем…

Стефи: Почувствай как се носиш, рееш се през това пространство, преминаваш през него… И постепенно започваш да се спускаш надолу, да се приземяваш и се озоваваш в един конкретен ясен спомен на едно място.. Остави се на първия спомен, който се появи. Кажи ми какво виждаш? Огледай се..

В.: Като в някакво житно поле съм. И няма нищо около мен. Времето е топло, слънчево. Топло ми е , приятно ми е. Няма нищо наоколо… сама съм..

Стефи: Искам да погледнеш надолу и да видиш себе си.. Виж с какво си обута, с какво си облечена?

В.: Като потури и цървули.. Така изглежда надолу.

Стефи: Това мъжко или женско тяло е?

В.: Прилича на мъжко.

Стефи: Дай си няколко мига и изцяло почувствай себе си, почувствай човека, който си. На колко години се усещаш?

В.: Може би на около 40 години.

Стефи: Усети себе си, характера си.. Какъв човек си? Какво те вълнува в този момент?

В.: Мъж съм, груби са ми ръцете от работа. Сякаш търся нещо… Сякаш търся нещо и не го намирам.

Стефи: Потопи се в това усещане, остави го да изплува по-ясно… Какво търсиш?

В.: Все едно съм си тръгнала. Тръгнала съм си и бягам. И ми е спокойно.

Стефи: Искам сега да си спомниш откъде си си тръгнала? Върни се малко по-назад в спомените си… Къде беше преди да се озовеш в това поле?

В.: Бил съм нещастен. Не виждам мястото още. Но усещам, че съм бил нещастен и съм се задушавал.

Стефи: Спомни си мястото където живееше? Остави го да изплува като образ и като усещане..

В.: Не знам дали е било село.. Има много хора. Които не ме гледат добре. Сигурно е било село.
Къщите изглеждат като от слама, но не съвсем, с кръгли покриви.

Стефи: Как изглеждат хората, как са облечени?

В.: Много е силно това чувство, че съм бил нещастен там… Все едно са искали с поглед да ме прогонят. Много е силно това!

Стефи: Потопи се изцяло в това усещане, остави го да стане по-силно.. Спомни си повече.. Защо си бил нещастен, какво се е случило?

В.: Все едно съм имал голяма мъка… Нещо много ми е тежало.. Все едно съм загубил някой, но не знам дали е било така.. Не съм бил щастлив там. Не съм бил на място. Все едно хората обикалят улиците и ме гледат по онзи начин под вежди.. все едно всички ме сочат с пръст.

Стефи: Потопи си изцяло в усещането за тази мъка… Къде я чувстваш най-силно?

В.: Тука вътре в гърдите… Много много силна (плаче)

Стефи: Пусни я! Пусни я навън от себе си! Вдишвай и издишвай през нея, потопи се в нея, остави я да дойде, спомни си я по-ясно… Върни се там, назад, до момента, в който тази мъка се е породила в теб.

В.: Не е като да съм загубила някой май.. Не мога да го усетя.. Усещам само тази всепоглъщаща мъка в себе си.

(правим дихателни практики по освобождаване и пречистване на тази мъка)

В.: Някаква вода се появи.. Като водопад с езерце, където се къпя. И там съм щастлив. Сигурно съм малък. Чувствам се на около 10 г. Има и други деца, и се смеем.

Стефи: Потопи се изцяло в детството си, в дните си. Какво друго правиш когато си дете, къде другаде ходиш?

В.: Хубаво е! Имам приятели. Много е хубаво, че имам приятели. Просто прекарваме време заедно. И сме си близки като братя и сестри. Чувството, че сме заедно е много хубаво.
Има едно момиче отстрани, което ме гледа, но не знам тя каква е.

Стефи: Фокусирай се върху нея.. Ти как се усещаш спрямо нея?

В: Еми тя ме гледа, но аз все едно не ѝ обръщам внимание. Не я забелязвам… Защото съм зает да си играя с приятелите. Все едно не съм на нейната вълна. Тя ме гледа отстрани, не знам дали , защото ме харесва или иска нещо от мен….
Тя продължава да ме гледа отстрани, но аз продължавам да не ѝ обръщам внимание. Някакво момиче от селото е или от там, където живея.

Стефи: Добре.. Спомни си сега мястото където живееш, спомни си дома си.

В.: Живея в кръгла къща. Кръгла като покривите.. Кафява е, като кал.. Не виждам никой засега. Аз съм вътре и не виждам никой.
Виждам масичка и столчета.. Трябва да има огнище, но сега не гори.
Не знам защо все едно.. все едно трябва да е уютно, ама не е.. Все едно трябва да има топлина, ама няма.. Празно е. Няма ги хората. (плаче)

Стефи: Насочи вниманието си към родителите си, спомни си твоето семейство?

В.: Мама е усмихната и топла и меси питка. Усещам, че е много топла и че ме обича. Усмихва ми се много мило. Но не знам защо я няма сега… (плаче)

Стефи: Насочи вниманието към баща си, спомни си какъв е той?

В.: Ами не мога да го видя хубаво.. Все едно е там, ама не е там.. Като холограма е. Не знам дали е починал… Не мога да го видя хубаво. Все едно не е присъствал много в живота ми, нямам ясно усещане и представа за него.. все едно се губи. Все едно е само снимка. Но мама е много топла! И е много хубаво това!

Стефи: Спомни си я още по-силно, още по-ясно… Потопи се в това чувство на топлина и Любов..

В.: Ами тя много ме е обичала! Сякаш съм бил единственият и тя е дала всичко за мен. Нямам братя и сестри.

Стефи: Спомни си тя казвала ли ти е нещо за баща ти?

В.: Ами гали ме по косата и казва „Ами няма го, мамо, той си отиде..“ Не знам какво се е случило с него. Все едно казва „Няма го, само аз съм тук“.

Стефи: Как преминават дните ви в тази къща? С какво се занимавате?

В.: Ами мама оправя къщата. Пали огън. Меси питка. Грижи се за мен. Гали ме по главата и много ме обича. Но гледа винаги да имам всичко. Аз се чувствам добре от това! Не ме задушава! Много сме добре така. Само двамата сме.

Стефи: Дай си няколко мига да усетиш дали познаваш тази душа в сегашния ти живот, дали си я срещала и сега? Остави го да изплува като образ или усещане.

В.: Ами имам странното чувство , че това е.. (дъщеря ѝ). (плаче) Същото усещане ми носи. Това чувство, което е между нас е същото.. как тя се грижи за мен и ме обича безусловно!

Стефи: Спомни си сега живота в селото, атмосферата на мястото, динамиката.. Какви са хората, какво правят?

В.: Ами много е синхронно. Някакси всичко върви плавно.. Хората си живеят, вършат си някаква работа. Аз си живея с мама. Много е силно това с майка ми! Имам приятели, но мама е един такъв много топъл образ, при който се връщам.. Иначе се събираме от време на време с хора, да си говорим, както на площадите едно време..

Стефи: Почувствай коя година е това, кой век се случва този живот?

В.: Ами не е скоро, но не е и много отдавна. Не знам дали е преди 100 или преди 200 години..

Стефи: Почувствай къде се намира това село? Имаш ли усещане за място, за държава, за коя част от света е?

В.: Ами виждам все едно че е между две планини.. Между два върха. И е долу в ниското, сгушено. Не знам къде сме.. Но е спокойно, живеем си добре, няма заплаха, не се страхуваме от някой. Не знам, нямам усещане за място.. Просто цари едно спокойствие. Много е хубаво! Аз съм много спокоен. И едно безвремие такова.. Хората са много топли. Много е хубаво да живееш сред такива хора!

Стефи: Остави сега на подсъзнанието ти да те отведе по-напред, по-нататък в живота ти… Спомни си на по-късна възраст какво се случва с теб?

В.: Ами все едно вече съм на друго място. Не съм в това село. Мама я няма. И съм сам. На около 40 се усещам.

Стефи: Спомни си как се озова на другото място? Върни се назад и си спомни как напусна твоето родно село, какво се случи?

В.: Ми мама умира. И аз все едно нямам какво вече да правя там.. (плаче) Мама умира и тръгвам на път.

Стефи: На колко си години когато тя умира?

В.: Ами не съм вече на 10-11… Малко по-голям съм. Не съм сигурен.

Стефи: Защо избра да тръгнеш на път? Защо не остана в селото?

В.: Ами нямаше какво да ме държи там повече. Много е странно.. Все едно майка ми е била единственото, което ме е държало там. И с нея си отива и това чувство на спокойствие и топлина.. И все едно отивам да търся нещо друго или да избягам. Вървя. Вървя и не знам какво търся. Вървя пеша по пътя, между върховете. Оставям селото зад гърба си и вървя, търся нещо различно…

Стефи: Знаеш ли какво търсиш?

В.: Търся тази топлина пак! Търся топлината… (плаче много) Търся ей така някой да се грижи за мен. Да ме обича. Много съм самотен.

Стефи: Добре.. виж докъде стигаш? Как решаваш кога и къде да спреш?

В.: Вървя и някакси имам нужда да вървя повече… Да остана сам. Нямам нужда да отида сред хора. Имам нужда да остана сам и да преживея всичко.
Нощувам на открито, спя под небето, но не ме е страх. Не знам защо не ме е страх… Не ме е страх. Спокоен съм.
Нямам нужда да бързам. Имам нужда да извървя пътя.

Стефи: Спомни си как се усещаш когато вървиш, за какво мислиш?

В.: Носи ми спокойствие. Не се притеснявам, че съм сам. За какво мисля… Ми за нищо не мисля. Просто съм дала свобода на съзнанието си да се рее. Просто ми е хубаво да пътувам и да съм сам и да не бързам, да не се стремя към нищо. Нямам хора, които ме чакат. И това е много хубаво! Нищо не ме дърпа.

Стефи: Проследи леко, леко спомените напред… Виж стигаш ли до място където оставаш?

В.: Ами виждам, че стигам до някъде, до някакво място с хора, но не мога да ги усетя. Нямам нужда да остана при тях. Тоест мога да остана… но те не са ми близки. И мога да продължа да вървя. Трябва да продължа да вървя.

Стефи: Кое е мястото, до което стигаш? Където решаваш да останеш малко по-дълго време? Има ли такова място, където решаваш да живееш?

В.: Не мога да видя.. Виждам, че само вървя. Усещам, че просто вървя. Не мога да се измъкна от това вървене. Тоест на мен ми е много комфортно да вървя, но не виждам дали стигам до някъде. Аз затова в началото вървях спокойно и не бързах. Затова не бягах.

Стефи: Искам сега да оставиш на подсъзнанието си да те отведе напред, до друг важен, ключов спомен от живота ти на малко по-късна възраст. 1…2…3…

В.: Стигам до някъде и там все едно ме чака някаква жена. Която все едно е чакала само мен. Тя е спокойна и сдържана и готова да чака.. Но аз съм някак дистанциран. Ами това, което си мисля през цялото време е, че тя не е мама…
Все едно никой не може да замести мама. Тази топлина.. И не знам дали да остана там. Има и други хора. Някакво село е това. И хората казват да остана. И жената някакси без думи казва: „Остани тук, остани при мен, аз те чаках, ще се грижа за теб“. И аз се чудя дали да остана или да продължа да вървя.
И осъзнавам, че ако продължа да вървя ще съм сам. Не знам дали да остана, не знам какво ще правя там..

Стефи: Спомни си какво избираш, какво решаваш?

В.: Ами ако остана… Ако остана ще е компромис. Ако остана няма да съм себе си. (плаче) Ще има кой да се грижи за мен и хората казват, че ще се учат от мен и че ще съм им полезен. Но аз няма да се чувствам добре. И тази жена ще се грижи за мен, но аз ще съм нещастен там. Може би това е мястото, от което съм си тръгнал и затова съм се освободил…

Стефи: Защо усещаш, че там ще си нещастен? Какво е това, което търсиш, към което се стремиш?

В.: Все едно вървя към нещо и не виждам какво… Вървя към нещо по-значимо от това просто да живея в едно село и някой да се грижи за мен! Явно търся нещо… Търся го спокойно и бавно.

Стефи: Добре… Проследи спомените напред… Проследи Пътя си…

В.: Виждам, че вървя с нещо като тояга и плащеница. Мисля, че просто трябва да минавам през хората и да им давам някакви знания и да продължавам нататък. Мисля, че просто не мога да стоя на едно място. Не знам какво трябва да им давам… Те научават нещо от мен, научават нещо полезно, аз съм им от полза, но не виждам какво… Не виждам какво умея.. Не мога да усетя какво толкова им давам…

Стефи: Дай си няколко мига да се потопиш по-надълбоко… да си спомниш момент когато си сред хора… Спомни си какво им казваш, какво им даваш?

В.: Сякаш ги предупреждавам за нещо, което ще се случи. Сякаш им помагам да разберат нещо… Не мога да го видя добре… Сякаш им казвам напред в бъдещето… Не знам дали съм нещо като … като пророк…

Стефи: Дай си няколко мига да усетиш, откъде знаеш тези неща? Как идват при теб?

В.: Ами някак Пътят ми е дал тези знания. Това, че си тръгнах от селото, където живях с мама и тръгнах по Пътя … Някак започнах да знам, започнах да виждам. Не знам точно как се случи. Няма нещо конкретно. Пътят ми ги даде тези умения. Това спокойствие и тази нужда да вървя по Пътя.
Не мога да го видя съвсем ясно… Давам на хората нещо, от което имат нужда. Това ги прави спокойни, това ги кара да ме обичат. Но нямам нужда да остана при тях. Имам нужда да продължавам. Да мина и през други хора, да им дам нещо и на тях и да продължа по Пътя. Все едно това, което е вътре в мен трябва да го разтоварвам от време на време, защото ще се пръсне. Прекалено много ме изпълва! Някакси аз го получавам и трябва да го отдам и на хората. Но съм сам. Но това не ме прави нещастен. Чувствам, че това съм аз. 
Не виждам никой конкретен.. Не виждам конкретни хора… Не спирам никъде. Продължавам да вървя. Чувствам се обгрижен по местата, по които минавам. Чувствам, че се грижат за мен, дават ми храна, дават ми подслон. Хубаво е, но не намирам топлината, която търся и затова продължавам по Пътя.

Стефи: Добре, на колко години се усещаш вече?

В.: Ми малко по-възрастен съм, може би към 45 годишен. По-възрастен съм отколкото в началото, защото съм вървял. Вървял съм дълго…

Стефи: Добре, проследи спомените напред, проследи Пътя, спомни си има ли място, което те привлича да спреш, да останеш?

В.: В един момент усещам, че съм уморявам, че започвам да се уморявам чисто физически, усещам, че имам нужда от почивка, да спра някъде и някой да се погрижи вече за мен. Защото аз съм се грижел твърде дълго и твърде много за хората (плаче). Трябва да спра някъде. Трябва да намеря някъде подходящо място. Имам нужда вече да спра при хора, за да може някой да се погрижи за мен, да не съм сам. Когато бях млад, имах сила и можех да се грижа за себе си, но сега вече съм по-възрастен и имам нужда някой да се погрижи за мен.

Стефи: Добре, спомни си къде решаваш да спреш? Кое е мястото, което избираш?

В.:  Ами като че ли стигам до някакво по-голямо място, където има и нещо като дворец, може би е град. Има много хора, твърде много хора… Сега като че ли съм по-възрастен и се чувствам добре сред тези хора. Нямам нужда да съм сам. Имам нужда от нещо различно вече. Дал съм достатъчно и сега като че ли на мен трябва да се даде. Виждам двореца, много е голям и бял и като мраморен дворец е, има и злато. Не знам защо, но много ме впечатлява. Гледам го отдалеч и е много красив, не отивам там засега, но ме привлича много силно по някакъв начин. Все едно е трябвало да достигна до него, не знам защо. Все едно това ми е крайната дестинация.

Стефи: Добре… Виж какво се случва след това, след като влизаш в града?

В.: Там е много интересно, има толкова много различни неща, които досега не съм виждал. Има много хора, има пазар, разглеждам го. Има като веселба, има едни хора, които забавляват другите и ми е много интересно да ги наблюдавам. Много ми е интересно там, поемам всичко с голяма жажда, имам голямо любопитство. Имам нужда да остана повече на това място, да разгледам, да поема повече от енергията на хората. Но този дворец се извисява над всичко, много е величествен, много ме тегли този дворец…

Стефи: Спомни си, отиваш ли натам в някакъв момент? Къде живееш в този град? Спомни си мястото, където живееш, където спиш?

В.: Ами нямам дом в началото. Нямам дом. Спя по улиците. Но не е неприятно. Просто лягам, спя, ставам и продължавам да разглеждам какво има в този град. И чувствам, че някакси съм по-възрастен, но все едно енергията на хората ме подмладява, все едно съм младо момче пак и трябва да изживея всичко, което съм пропуснал… Аз не съм го пропуснал, но все едно имам да наваксам. Да наваксам този Път, който вървях… Ох, не мога да го обясня. Все едно отвътре съм млада, отвън съм възрастен. И започвам да имам нужда от някой, който да се грижи за мен. Но има толкова много хора там и все още не мога да намеря конкретен човек. Някакси съм сам сред хората… Само ги слушам, попивам всичко. Слушам ги. Гледам как играят, как се веселят, как пазарят, гледам този hustle and bustle. Много е силно чувството! Не мога да се измъкна от него и да видя нататък…

Стефи: Постепенно проследи спомените си напред… Остави на подсъзнанието си да превърти по-напред до друг важен ключов момент от този живот. Отиваш ли на конкретно място, намираш ли конкретен човек? Остави го да дойде като образ, усещане и картина…

В.: Много ме тегли към двореца! Все едно трябва да намеря нещо вътре. Трябва да вляза вътре. Опитвам се да намеря начин да вляза вътре… Стоя отпред и в един момент се отваря врата… Влизам вътре… Много е странно, отвън беше бяло, а отвътре е тъмно. Защо е тъмно?! Тъмно и тежко е вътре. Тежко като задушаващо… Защо съм вътре?! Защо толкова ме влечеше да вляза, а пък вътре е тъмно… Не виждам.

Стефи: Добре, спомни си срещаш ли някакви хора вътре? Какво се случва вътре?

В.: Обикалям и разглеждам. И се чудя защо пак ги няма хората. Напомня ми на къщата, в която съм бил с мама. Как трябва да има хора, но няма. Защо е толкова празен този дворец? Всъщност не мога да видя дали е дворец или църква…

Стефи: Дай си няколко мига да го усетиш по-ясно… Почувствай, това дворец ли е или е църква? Огледай се наоколо..

В.: По-скоро е някакъв храм, затова няма никой и е тъмно, сумрачно е. Не знам какво правя там. Толкова исках да вляза, а не ми е там мястото. Не е там. Трябва да изляза оттам.

Стефи: Излез от него, виж накъде отиваш след това?

В.: Искам да намеря дом. Искам да си намеря дом , който да е уютен и да е топъл… (плаче) Дошло е времето да изградя свой дом и да го направя топъл и уютен, а не да се мотам по улиците… Търся си дом. Търся си…

Стефи: Проследи спомените си… Виж намираш ли дом, намираш ли някой?

В.: Имам много силна нужда от дом! От място, където да е като убежище за мен, да се чувствам защитен, да го направя топло и хубаво и уютно място. Светло място. Свършил е Пътя! Не знам дали трябва да го построя или да го намеря, не мога да видя… Но имам нужда от дом. Не да спя под небето и под улиците.

Стефи: Добре.. Отиди още по-напред в спомените си, виж какво се случва след това, успяваш ли да намериш място, което наричаш свой дом?

В.: Ами виждам се в една къща и има и други къщи наоколо. Не знам дали съм я построил, обаче си е моя, това си е моят дом. Прилича малко на дома, където съм бил с мама! И паля някакво огнище. Вече не е тъмно, вече светло и топло заради огнището, и е много хубаво. Хубаво ми е! Имам нужда от хора, имам нужда от някой, който да ме прегръща и да се грижи за мен, имам нужда да го напълня този дом. (плаче) И май….влиза някаква жена през вратата. Аз съм запалил огнището, топло е, влиза една жена и ми се усмихва. Това май е моята жена.

Стефи: Вгледай се в нея, как изглежда тя, опиши ми я?

В.: Ами хубава е и много ме обича! Хубава е! Прилича на мама. Но не е мама. Различен човек е. Има си своята индивидуалност и ме обича по различен начин. Но е много хубаво чувството. Много ме обича и ме приема такъв какъвто съм, защото знае, че съм вървял, знае как съм вървял много и какъв съм бил, знае и че съм по-възрастен от нея, но ме обича. На около 50 години съм вече. Възрастен съм, но съм здрав, силен, добре съм сложен, даже младея. Но отвътре съм по-млад.

Стефи: Добре… Фокусирай за няколко мига вниманието си върху нея, почувствай характера ѝ, какъв човек е, как те кара да се усещаш.

В.: Ами много се разбираме с нея, тя е много добра. Някак си довършваме изреченията, разбираме се без думи. Много е хубаво с нея. Можем просто да седим и да сме заедно. И все едно тя ме допълва . Може би ми е липсвало през цялото това време без да го знам. Но се чувствам комфортно и сега, чувствах се комфортно и преди. Но сега просто е много хубаво с нея! Много е мила, блага, добра, много е грижовна, много е търпелива.

Стефи: Дай си няколко мига и почувствай, имаш ли усещането, че познаваш тази душа в сегашния ти живот?

В.: Не мога да видя, не мога да усетя.

Стефи: Отиди напред в спомените, как продължава животът ви заедно?

В.: Ми много е хубаво, правим си нещата заедно, разхождаме се, живеем си, оправяме си къщата. Аз не ходя повече до храма. Усещам, че не е това моето място. Усещам, че е трябвало да отида до там, за да видя, че не е това моето място. И сега в къщата се чувствам там където трябва да съм, човекът, който трябва да съм. Не знам защо, но сме си достатъчни заедно и нямаме деца. Не виждам деца. Не мога да разбера защо нямаме деца. Чувстваме се много добре заедно, някакси сме завършени без деца. И тя не иска деца. Не знам защо не иска деца… Спокойно е. Няма нещо, което да ни липсва. Нямаме нещо кой знае какво, но нямаме нещо, което да ни липсва.

Стефи: Остави сега на подсъзнанието си да те отведе още по-напред, от спомени от последните ти мигове в този живот?

В.: Еми виждам се на легло, май вече съм много стар. Тя е по-млада от мен и ме гали по бузата. Гали ме по бузата и ми казва колко много ме обича. (плаче)
Спокоен съм, завършен съм… Усещам много силна топлина от тази жена, но не ме е страх да си отида. Може би ще я срещна пак, не знам… Знам, че искам да я срещна пак, но съм спокоен. Може би, защото съм бил много стар и не сме могли да си изживеем всичко.

Стефи: Добре, спомни си сега точно момента на физическата си смърт, как напускаш това тяло?

В.: Ами просто си отивам, заспивам и си отивам. И виждам тя колко много страда за мен, виждам колко много ме е обичала. Виждам как има нужда от още време с мен. Пуска ме, но не съвсем. Тя много ме обича. И плаче, много плаче, много ме прегръща и много плаче над мен. (плаче) Казва, че е искала да ми даде деца, но някакси не е бил момента. Искала е, но не го е направила и сега е малко сама… Самотна е. Много ѝ е мъчно за мен. А пък аз съм спокоен.. Виждам я отгоре. Иначе тялото ми спи. Знам, че съм бил.. Чувствах се добре в този живот, не ми е липсвало нищо, правих нещата точно така както ги усещах. Беше много хубаво!

Стефи: Спомни си накъде се отправя душата когато напуска това тяло, накъде се отправя?

В.: Отивам си.. Отивам си нагоре. Спокоен. Много съм спокоен. Отивам си нагоре удовлетворен. Много спокойно пространство, няма време там, много е спокойно и е хубаво. Хубаво е просто да си там. Хората ги няма.. Не бързаш за никъде. Има и друго присъствие… Има много присъствия, но те не са натрапчиви. Просто има и други такива като мене там. Няма конкретно някой. Но усещам, че трябва да се върна в един момент, за да довърша като че ли нещо, трябва да довърша това с моята жена и с децата. То е… как да го кажа… Не е нещо, което ТРЯБВА да направя, не е нещо, което някой външен изисква от мен, не е душа, която ме тегли да го направя, но аз имам вътрешна потребност да се върна в един момент и просто да свърша някакви други неща. Но няма време, не бързам , защото горе е много спокойно  и хубаво.

Стефи: Искам сега да те попитам, искам да почувстваш, кои са най-важните уроци от този живот, от който душата ти сега излезе?

В.: –> Ами че трябва във всеки един момент да следваш това, което те води отвътре; да следваш нуждата, която изпитваш отвътре… Да не се съобразяваш с физически обстоятелства, особености, битовизми… Дали ще има къде да спиш, дали някой има нужда от теб..
И да изпитваш удовлетворение от това, което си!
И да се вглъбиш, да се потопиш в това, което си и да го изживееш напълно!
Научих, че хората около теб нямат толкова голямо значение. Просто преминаваш през тях, но тази силна нужда да усещам топлина и грижа сякаш ме водеше цял живот. Защото с това започнах и с това завърших… И много е всепоглъщащо… потапяш се в топлина и светлина.

Стефи: Почувствай, има ли друг урок, който научи от този живот? Друго, което е ценно?

В.: –> Че не трябва да правя компромис със себе си, заради другите хора.
Че не трябва да се оставям да ме спират и да ме дърпат. И трябва да се впускам в това, което вътрешно ме води, за да видя дали това е моят път. Да не ме е страх! Да отварям всички врати… да проверявам какво има зад всяка врата, за да видя дали това е моето нещо. Да не си поставям спирачки.

Стефи: Почувствай, защо точно този живот се появи да си го спомниш сега, какво иска да ти каже, какво е посланието?

В.: –> За да се освободя от ограниченията, които си поставям съзнателно.
За това че трябва да се съобразявам с чуждо мнение, с чужди хора.
За това, че не се оставям да съм сама по Пътя…
Трябва да разбера, че е напълно ОК да си сам по Пътя.
Че това да имащ топъл и хубав дом всъщност е много хубаво и че трябва да ме води и в този живот. И че не спирам да търся тази топлина, която търсих и в предния живот.. .това е нещо, което е много водещо. И че е ОК да си тръгнеш.
ОК е да си тръгнеш от хора, които нямат значение за теб. И това не е лошо, не е страшно, не е ограничаващо.. Освобождаващо е да си тръгнеш.

Стефи: Искам сега изцяло да насочиш вниманието към сегашния си живот. Спомни си кои са най-важните уроци, които душата ти постави пред себе си да научи, влизайки в този живот сега? Кое е това, което е важно занапред?

В.: Искам да запазя топлината. Да открия къде е наистина тази топлина, с кои хора и да я запазя. Защото това ме подхранва. И да не се страхувам да съм смела и да мога да казвам лесно „Не“, да мога лесно да си тръгвам. Да виждам кои са ценните неща за мен и да ги държа и да ги пазя, а останалите са без значение и просто трябва да ги подминавам.
Освен това има някаква сила в мен, която не мога да усетя напълно, която я имаше в онзи живот и как давах нещо на хората.. И то е вътре в мен, но сякаш е капсуловано засега и трябва да се науча да го откривам, да го разбера какво е, за да излезе от мен.

(Тук следват малко лични въпроси, дихателни практики, визуализации и настройки и регресията приключва)

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

Мой личен коментар: Много рядко си позволявам аз да коментирам и да правя анализ на регресиите. В тях идват отговори от душата за душата, от всеки един човек за него самия. Аз само водя и направлявам с насочващи въпроси. Аз не тълкувам след това тези отговори, които са дошли, то няма и нужда. Тази регресия обаче за мен е много силна, показателна и значима. Далеч не само, заради емоциите, които клиентката ми изживя, заради терапевтичния плач, който изплака, заради въпросите, на които успя да си отговори или заради усещането за лекота и сила, което имаше след това. Не, не говоря за това. В тази регресия, ако я четете внимателно, ще видите много значими психологически символи, които са приложими за всички нас, които са архетипни за човешкото същество и неговото съзнание. Нека разгледаме тези символи накратко.

Символът на Пътя – пътят, по който вървим през целия си живот, личния ни житейски път. Колко се раздаваме за другите, как даваме от себе си и в един момент обаче се чувстваме празни, защото сме се раздали, и имаме нужда от енергиен обмен на любов и грижа, имаме нужда някой да даде и на нас, да се погрижи и за нас. Без такъв обмен, човек се чувства празен, кух, изморен, изхабен. Няма как да има само даване без приемане.

Символът на майката – Не винаги образът на майката е такъв, разбира се, но тук говорим за архетипи. Образът на майката е топъл, любящ, грижовен, даващ, той остава за цял живот запечатан в нашето подсъзнание. Майчината любов е силно отпечатана в подсъзнанието на всеки един от нас и точно тази безусловна любов и грижа, Любов, която е неосъждаща, всеприемаща, опрощаваща, е нещо, към което ние цял живот се стремим.

Образът на хората, на масата – общ образ, събирателен образ на „другите“. В нашата психологична реалност, индивидът винаги приема себе си като Аз, а останалите като „Другите“.
Преминаваме през различни хора в живота си, взимаме нещо от тях, даваме, интересни са ни, наблюдаваме ги, учим се от тях, но продължаваме напред. Другите, те, като обща маса, хората, не са ни достатъчни. Всеки един от нас има нужда от конкретен човек или група от близки сродни души, с които да обменя любов, грижа, разбирания, близост.

Образът на дома – и ДОМЪТ, разбира се. Този изначален извечен образ, който ние винаги сме носили в нашето подсъзнание. Много силен и мощен архетипен символ. Почти винаги изниква в различните регресии. Дали е пещера, сламена колиба, дървена къща, каменна сграда, дворец, имение… домът е мястото, в което се чувстваме уютно, топло, уединено, в което сме себе си, в което можем да се скрием от света и да проявим същността си. В регресии, в които по една или друга причина е липсвал дом и семейство, уроците винаги след това се въртят около липсата на семейство, колко е важно да го имаш, да се грижиш, да обичаш, колко е важно да имаш дом, и душата в следващи животи се стреми да компенсира тази липса.

Приключвам с това лирическо отклонение в стил есе „Какво е искал да каже автора“ 😀 и се радвам ако сте стигнали до края на тази дълга статия и ако нещичко сте взели за себе си от нея. 🙂

~ Стефи Божилова ~ 

За повече информация прочетете:
>>> „Въпроси и отговори за регресията в минал живот“ <<<

Disclaimer : Не всяка регресия е толкова подробна или с толкова подробни и детайлни спомени. Не всяка регресия е толкова дълбоко разтърсваща. Това не зависи от мен като водещ на регресията. Въвеждането назад е еднакво за всички. Какво ще се появи след това… зависи от подсъзнанието на човек. Доколко ще му бъде дадено да си спомни, от какво има нужда точно сега в живота си, доколкото дълбоко е успял да се отпусне и да изключи ума. Но всяка успешна регресия е ценна за преживяващия я, всяка регресия носи отговори и уроци.