Писано на 1.юни.2012 по случай Деня на детето 🙂
Но първо един цитат:

„Когато съм нормален възрастен човек, разчитам на най-зрялата си страна да се погрижи за Детето , което продължавам да бъда; завися от най-порасналата си част, за да се погрижи за най-незрелите ми черти; завися от себе си, за да се погрижа за себе си. 

 Трябва да осъзнаем съществуването на възрастния човек в нас и да приемем, че той носи отговорност за момиченцето или момченцето, което все още сме – понякога то е уплашено, друг път е пасивно, но винаги състоянието му е обусловено от раните, нанесени преди много време.

Самозависимостта означава да разбера, че не съм нито самодостатъчен, нито всемогъщ, че съзнавам своята уязвимост и че не винаги постигам онова, което искам; но винаги отговарям за себе си. “

~ Хорхе Букай ~

Един от най-най-любимите ми цитати! Защо?
Защото ни примомня, че въпреки че сме възрастни хора с отговорности, задачи, работа, задължения, семейство може би и какво ли още не, ние сме ДЕЦА и винаги ще си останем такива. Защото сме родени като деца и порастването е всъщност само илюзия, добре втълпена ни от обществото и от Системата. Да пораснеш всъщност значи да усвоиш добре ролите, които ти се казва да усвоиш и да научиш поведението, което се изисква от теб.
Пораства външната ни физическа обвивка, видоизменя се, променя се образа ни в огледалото, но отвътре ние сме все още същите чисти души от Светлина, каквито сме слезли в това тяло преди n-броя години. И все още пазим всички онези спомени, с които сме дошли и които са били нашата реалност когато сме били малки, но после сме били принудени да ги забравим и дори да повярваме, че са измислица. Или както Дон Мигел Руис казва «Били сме опитомени».

Ние все още пазим мечтите си, все още сънуваме цветни приказни сънища, все още тайничко ни се иска да рисуваме цветя с пастели и боички, все още искаме да викаме силно от радост без да мислим „какво ще си кажат хората“. И все още ни се иска толкова много (и понякога сигурно го правим) да четем детски приказки и да вярваме, че съществуват еднорози, вълшебници, феи и джуджета. Все още обичаме плюшени играчки и ароматни листчета с картинки, и все още като ни целунат по челото, както са правили мама и татко едно време, изтръпваме целите.

Все още… да, все още сме същите тези деца!

Все още ни е страх от тъмното понякога и все още ни се иска да пресичаме улицата хванати за ръка, а не сами. На всеки един от нас, независимо дали го осъзнава или признава открито, му се иска да може да се смее без да спре – шумно и неудържимо; да скача в локвите когато вали и да стане целият в кал; да надува цветни балони и да прави фигурки от тях; да се омаже до ушите с розов захарен памук (без да мисли дали е здравословно и колко калории и оцветители има…); да му прочетат приказка за лека нощ и да го завият; да го утешат понякога и да му кажат, че всичко ще бъде наред и че може да стане какъвто поиска когато порасне.

Колко беше хубаво като бяхме малки когато ни казваха: „Мечтите се сбъдват! Ти можеш да бъдеш всичко, което поискаш!“
А сега вместо това ни казват: „Стига си фантазирал глупости и се хващай на работа. Слез на земята.“

И тук, точно тук, става сложно – вече сме големи и трябва да се оправяме сами. Трябва да бъдем сериозни и „реалистични“ (каквото и да значи това, защото реалността е относително понятие). Трябва да имаме общественоприемливи мечти и поведение. 
И често поради страх от собствената си уязвимост ние слагаме маска и тя постепенно става нашето лице. Маската на сериозни, аналитични, подредени, отговорни, важни възрастни хора, които не могат да си позволят фриволности и лековато поведение. Забравяме, че някога сме били деца, понякога съвсем умишлено потискаме спомена за това, защото той е болезнен, и никога не сваляме маската, дори пред себе си, дори на тъмно.
Често дори забравяме, че сме сложили маска и че това всъщност не сме ние, ние сме нещо друго, нещо дълбоко, нещо забравено….

Толкова добре започваме да играем тази роля, усвояваме я до такова съвършенство, че в един момент си повярваме, че това наистина сме ние и забравяме кои сме всъщност. А ако се случи така, че да имаме собствени деца, се държим с тях все едно са възрастни, претрупваме ги със задачи, забраняваме им да разхвърлят и да се смеят шумно, удряме ги ако са непослушни и се стараем да ги опитомим толкова добре, че да ги превърнем в роботи. Роботи, които да успеят да направят всичко онова, което ние не сме успяли, а ни се е искало.
Роботи, които да изпълнят нашите мечти, а не да следват своите собствени.
Слагаме ги в калъпа на общественоприемливото поведение и много внимаваме да не излязат от този калъп.
Отглеждаме ги чрез страх и посяваме страха в умовете и душите им от най-ранна възраст.

И така…. поколение след поколение… до безкрай.

А какво се случва със детето вътре в нас?

То страда. Не само страда, ами направо агонизира! Плаче и скимти, вика за помощ, но е добре заглушено, затворено в най-тъмната и далечна стаичка вътре в дебрите на нашето подсъзнание.
Ние сме тези, които трябва да си спомнят за това дете, да го намерят и да го пуснат на свобода!!! Ние сме тези, които трябва да хванат ръката си, да се успокоят и да си кажат: «Всичко ще бъде наред!» От нас зависи нашето собствено щастие, Любовта и сбъдването на мечтите ни. От нас зависи да си спомним онзи прекрасен свят на хармония и Светлина, от който сме дошли и да се опитаме да го претворим и на Земята. От нас зависи да си спомним защо сме тук! Само и единствено от нас зависи да живеем както бихме искали да изживеем живота си, а не както някой друг отвън очаква да живеем.

Честит 1ви юни на всички непораснали деца и на онези, които са се заблудили, че са пораснали!

Подарете си разходка в парка, усмивка в огледалото и погалване по бузката!

Подарете си розов захарен памук и една вълшебна приказка за лека нощ!

Подарете си шанса да бъдете отново онова щастливо щуро дете, което няма задължения, отговорности и свръхразвито Его!

А дете, което просто Е – ТУК & СЕГА – и живее Себе си!

Ако тази статия Ви е харесала и я смятате за полезна, моля споделете я, за да достигне информацията до повече хора! Благодаря!  🙂

Автор: Стефи Божилова

Ние всички сме дошли от Звездите и сме звезден прах….