Когато няма никой

и самотата те души,

тогава чувстваш, че се губиш,

без да оставиш даже и следи.

И искаш да летиш във небесата,

във сънища по-хубави от реалността,

във спомени, мечти, усмивки,

да се удавиш в други времена…

Картини стари, снимки побелели,

хербаризирани цветя,

училищни бележки извехтели,

и спомени по-стари от света…

Едни пристигат,

други заминават,

дъжда не спира да вали…

Нито пък хората умеят да прощават,

дори да се преструват на добри.

И винаги си тръгват и оставят

зад себе си безброй отворени врати…

Но няма да се върнат да си ги затворят,

и тишината все за тях ще ти мълчи…

Когато самотата те погълне

във себе си и почне да души,

ти нов път избери си,

по който може би по-малко ще боли.

Писано на: 08.юни.2009
Автор: Стефи Божилова