Гледах една презентация в TED и тя провокира в мен вулкан от думи и емоции, които поисках да споделя с вас. Онова сладко чувство да те „залее“ вдъхновението и думите да напират измежду пръстите ти…
Презентацията е на  Anna Rosling Rönnlund и се казва „Виж как живее останалата част от света спрямо доходите си“ и ще поговорим за нея във втората част на тази статия.

Но нека започнем с един въппрос, който бих искала да ви задам: Колко точно богат мислиш, че си?
Сега аз просто затварям очи и си представям стъписаните ви физиономии, учудения поглед, изуменото изражение. Реакциите в стил: „Аз?! Богат? Глупости, ние дори сме среден клас, клонящи към бедни“. Това, сигурна съм, ще е реакцията на 95% от българите и четящите тези редове. Сходна беше и моята реакция: „Смятам, че сме среден клас“.

Преди да ви разкажа накратко за какво става дума в тази въздействаща TED презентация, нека ви разкажа три истории. Мои лични истории, които никога няма да забравя и които не съм разказвала досега тук в блога.

2010 година. Заминавам в Тайланд за един месец, избрана съм и спонсорирана от една будистка организация, за да живея в будистки манастир в джунглата и да уча медитация от будистки монаси. Общо взето съм зашеметена, за пръв път отивам в Азия, за пръв път сама и не знам какво ми се случва и най-вече – защо точно на мен. В една от неделите ни водят на ексурзия до близкото село, едно от най-най-бедните селища в Северен Тайланд. Инструктират ни в никакъв случай да НЕ предлагаме пари на хората, казват ни, че те са много много горди, че ще се засегнат, че работят много и смятат, че имат всичко, което им е нужно. Но все пак, ако желаем, може да съберем някакви дребни пари и с тях да купим моливи, тетрадки, гумички, бели листове за рисуване, бонбони, шоколад – все неща, каквито децата там не са виждали. И така, отиваме ние – западняците, най-общо казано, 35 млади, будни и образовани човека от 31 държави, с нашия лъскав автобус в това малко мизерно село. Слизаме от автобуса и…. попадаме в един друг свят, в една друга реалност, която аз лично никога никога няма да забравя (все още не бях ходила в Индия…). Посрещнаха ни най-усмихнатите хора, полу-голи или облечени в дрипи, със сламени шапки, с най-широките и искрени усмивки. Докосваха ни с обожание сякаш сме някакви бели богове и ни гледаха като пришълци от друга планета. Усещането беше изключително смущаващо. Една тумба с деца ни наобиколиха и се смееха и ни закачаха и ни питаха как се казваме и откъде сме. Подарихме им бонбоните, шоколадите и моливите и изражението на тези деца… боже, как да го опиша? Тези деца държаха в ръцете си СЪКРОВИЩА. Безценни диаманти, а радостта в очите им беше всепоглъщаща.
Тези хора в това село живееха в едни сламени колиби, абсолютно отворени отвсякъде, ядяха на 90% ориз и риба и някакви треви и местни плодове, спяха на едни мръсни черги по земята, нямаха течаща вода, нито канализация, ходеха до тоалетна в едни септични ями…. Беше потресаващо. Тръгнахме си ние с нашия лъскав автобус, а те ни махаха с най-сърдечните си и топли и благодарни усмивки… а ние всички ревяхме с глас по обратния път към манастира.

Втора история. 2012-та година. Сбъдвам голямата си мечта и кацам на летището в Делхи. Ще прекарам почти 3 месеца в Индия и отивам с огромен чувал романтични представи и идеалистични очаквания. Имам толкова много изградени представи свързани с Индия и всяка една тоооолкова сбъркана и грешна. Реалността минава през мен като бърз влак и буквално ме смазва и срива психически. Още в таксито по път за хотела гледам през прозореца и се чудя къде съм попаднала. Мизерията е потресаваща… хора, живеят по троатоарите, готвят си на огън, който гори в тенекии, храната е разхвърляна по земята, малки голи бебета спят на мръсни черги и одеала, малки голи деца тичат боси в калта под мостовете. Просяци има навсякъде. Млади майки разнасят новородени бебета измежду ужасния трафик по улиците и сканират с очи колите, за да видят бял чужденец. Когато го видят, залепят новороденото до стъклото, направо го размазват на него, притискат го хубаво, за да го видиш ясно и чукат по стъклото, молейки те за пари. Това се случва на ВСЕКИ светофар, ВСЕКИ път когато колата спре в задръстване, по 20 пъти на ден. Ако се возиш в отворена рикша, така наречените тук-тук, всеки път когато рикшата спре на светофар, отнякъде изскачат дрипави и мизерни просяци, завират се вътре в рикшата, пипат те, дърпат те, говорят ти нещо, бутат ти някакви неща под носа. All day, every day.
Гледките на спящи хора по тротоарите… бебета, оставени сами под мостовете, въргалящи се в разпокъсани одеала и боклуци…. просяци, които ходят до тоалетна отстрани на тротоара…. колибите от картон и пръчки покрай пътя… потресаващата миризма, шум и хаос… това са гледки, които трудно се забравят и преобръщат представите ти завинаги.

Колибите край пътищата

Една нормална улица в центъра на Делхи

Трета история. Прибрала съм се в България след пътешествието в Индия, което преобърна представите ми за всичко и след което животът ми няма как да бъде същият. Качвам се в такси. Таксиметровият шофьор е доволно мазен и угоен, и циничен и недоволен – нещо съвсем нормално за нашата географска ширина. Започва да ми говори за правителството, политиците, как хората умират от мизерия в България, как той едва свързвал двата края (има дебел сребърен ланец на врата, за бога!!!) и как скоро ще умираме от глад едва ли не. Отвътре ми кипва и чашата ми прелива. Провеждаме следния диалог:
Аз: Може ли да ви попитам директно няколко въпроса?
Той: Ама разбира се, питайте. Точно се чудех защо сте толкова мълчалива.
Аз: Имате ли телевизор?
Той: Ъъ… да, разбира се. Даже три. Във всяка стая.
Аз: А кола? Само тази служебната ли е?
Той: Е, не.. И семейна имаме. Дефакто две, ама едното нали е такси..
Аз: А къде живеете? Под наем ли?
Той: Ооо не, не можем да си позволим да сме под наем. Откъде тия пари за наема… Имаме си апартамент в Надежда, наследство от баща ми.
Аз: Ах, разбирам… а ходите ли на почивки?
Той: На море ходим всяко лято за десетина дена, и понякога ходим и през септември ако жена ми успее да си вземе пак отпуска.
Аз: А телефони всички ли имате вкъщи? Имате ли компютър? (Смартфона му седи отстрани до него и аз ясно го виждам)
Той: Е, как, що за въпрос. Всички имаме телефони. Синът има лаптоп.
Аз: Интересно. Значи имате свое собствено жилище, недвижима собственост, имате 2 коли, телевизори, телефони, компютър, ходите на почивки всяка година…. Знаете ли, аз вчера се върнах от Индия. Бях там три месеца, обиколих голяма част от нея. Знаете ли, че там…. (тук последва 10 минутен монолог от моя страна).
Разговорът приключи, той гледаше с нос забит в земята, каза, че не знае как да ми отговори, благодари ми, че съм му разказала всичко това и не посмя да ме погледне  повече в очите докато слязох от колата.

Кажете ми сега, колко точно бедни мислите, че сте?
Имате ли покрив над главата си, слагате ли всеки ден храна, която сте купили, на масата си? На масата, на която има покривка, салфетки, чисти прибори и отделни чинии за всеки един в семейството.
Колко шкафа с дрехи и обувки имате? Колко телевизора? Колко телефона?
Живеете ли в собствено жилище или жилище на родителите си, което ще наследите един ден?
Знаете ли, че България е една от много малкото държави с много висок % на населението, което притежава собствен недвижим имот. По света масово хората живеят под наем или в ипотекирано жилище, което цял живот изплащат на банката.

И сега нека се върнем на презентацията на  Anna Rosling Rönnlund.
Ето линк към нея:

В презентацията си тя ни показва снимки на стандарта на живот на хората по света, снимки, оргазинирани спрямо месечния им доход.
Има и сайт посветен на темата, той се казва:
https://www.gapminder.org/dollar-street/matrix
В този сайт можеш да търсиш снимки от живота, къщите, кухните, спалните, пособията за готвене на различни семейства от целия свят спрямо месечния им доход. Може да сортираш снимките в различни категории спрямо приходите на хората.
Това, което виждаме е доста приземяващо и отрезвяващо бих казала.
Хората по света живеят доста сходно и имат доста сходни притежания и домашно обзавеждане ако доходите им са сходни. Без значение дали в Америка, в Китай, в Пакистан или в България, хората имат сходни дивани, спални, кутии за прибори в кухнята, брой четки за зъби, сходни гардероби…. не сме чак толкова различни все пак. 🙂

Към момента, в който Анна изнася презентацията си, казва, че имат над 40,000 участващи в проекта семейства, които са позволили да снимат домовете им.

Например, студентите в Швеция смятали , че принадлежат към средното ниво в света. По стандарт на живот. Те нямало никога да нарекат начина си на живот богат или охолен. Но… какво се оказва. Когато преместиш скролера на сайта по средата, там където наистина са семействата със среден стандарт на живот, виждаш снимки, които определено не описват дома ти. Студентите от Швеция били потресени – наистина ли така живеят средно статистическите по доход семейства по света?! Какви са тези легла, каква е тази мизерия? Изведнъж някак рязко осъзнали, че те са в края на статистиката – там където са богатите семейства с доходи, значително над средните за останалата част от света.

Ако вие също си мислите, че принадлежите към средната класа, така ли изглеждат спалните ви?

Всъщност когато скролера в сайта се премести в края на линийката горе, там където са хората с най-висок стандарт на живот, спалните им потресаващо приличат на нашите. Може също така да се разгледат кухните им, баните им, диваните им и останалата част от дома им.

Тук виждаме спални от семейства от цял свят.

Тук виждаме други акценти от домовете на хора, които имат висок (богат) стандарт на живот

А замисляли ли сте се как изглеждат тоалетните на хората по света? Тоалетната не е „популярно“ място за снимане, смята се за интимно уединено място и някакси не е удобно да питаме или да показваме тоалетните си. Замисляли ли сте се как изглеждат тоалетните на бедните хора по света, на тези от средната класа и на богатите хора по света? Ето как изглеждат тоалетните на хората с най-висок стандарт според качените снимки в сайта:

А вашата тоалетна как изглежда?…

Мога да продължа да ви прилагам снимки до утре на това как изглеждат домовете на бедни и на богати хора от цял свят. Как изглеждат полилеите им, гардеробите им, тоалетките им, обувките им, четките им за зъби, държачите им за тоалетна хартия…. но смятам, че вече схванахте идеята на публикацията ми. Нали?

Ще ви оставя сами да се разровите из сайта и да сравните начина си на живот с начина на живот на над 40 хиляди семейства по света… Да предприемете това напълно безплатно пътешествие в домовете на хората, които са споделили най-личното си пространство с вас, ставайки доброволно част от този огромен фото проект, целящ да ни даде реална обективна представа за начина на живот по света.
Може също така да видите самите семейства как изглеждат, да погледнете в очите им… да усетите, че в крайна сметка изобщо не сме толкова различни, нищо че някои от нас са в България, а други в Иран, Пакистан, Палестина, Индия, Камбоджа, Сингапур или Америка…

Ние често се увличаме в мрънкане и оплакване. Фокусираме се върху всичко, което нямаме или което бихме искали да имаме, а не върху всичко, което имаме, което сме постигнали, което е на наше разположение в момента.
Това е консуматорският начин на мислене – искаме още и още и умът никога не се задоволява с наличното.
Още чанти, още обувки, още телефони, още джаджи и технологии, които улесняват бита ни, още дрехи и играчки за децата ни, още и още и още….

И фокусирайки се в цялото това НЕимане, решаваме, че сме бедни, че сме мизерни, че сме окаяни…. нямаме представа как живеят хората по света и честно казано, дори не сме се замисляли за това, нали?
Казват, че не е хубаво човек да се сравнява с никой друг освен със себе си. 
Но има случаи, в които сравняването действа събуждащо и отрезвяващо. 
И този проект е една такава възможност. СРАВНЕТЕ СЕ с животите на хиляди други хора по света и след това, дори само за малко, затворете очи и се почувствайте благодарни за всичко, което имате и условията, в които живеете.
Защото над 90% от населението по света не са такива късметлии като вас. 🙂

И отново линк към презентацията в сайта на TED, която вдъхнови тази статия:

– Стефи Божилова – 

Ако статията ви е харесала или вдъхновила, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да ги замисли. Благодаря! 🙂