С ръка на сърцето си мога да ви кажа, че това е една от най-хубавите регресии, които съм правила и съм безкрайно благодарна на А., че ми позволи да я кача в сайта и да я споделя с вас!

Защо ми е толкова на сърцето тази регресия? Поради три причини.
Първата е, че протече като по учебник – лесно, гладко, без трудности, с много детайли и подробности, с последователно разгръщане и навлизане в този толкова интересен минал живот и с едно спокойствие и сигурност, които бяха завладяващи.
Втората причина е, че има много интересни детайли и подробности от духовния свят, точно каквито описва Майкъл Нютън в книгите си. Човекът, който беше подложен на регресия си спомни броя на чакащите го души след като напусна физическото си тяло, спомни си разположението им, спомни си цвета, с който вибрира и си спомни вечното безсмъртно име на душата си в духовния свят. Беше много силно за мен, като водещ на регресията, да присъствам на тези спомени!
И третата причина, поради която тази регресия е някакси много близка до мен е, че може би в голяма степен разпознавам себе си в живота, който А. си припомни. Интересите ми, неспокойния ми дух, вечно търсещ правда, писателските наклонности, ужасът, който изпитвах от малка да се обвържа и да се превърна в домакиня, дори големи части от характера ми, който понякога е рязък и отблъскващ именно най-близките ми, защото копнежът ми по свобода и независимост е по-голям дори от Любовта, която сърцето ми изпитва… Просто виждах себе си в това, което тя ми разказваше и това по някакъв начин ме обвърза лично с преживяното от А.

Но стига съм бърборила 🙂 Насладете се на една чудесна регресия!

(А. бързо се отпусна, потопи в себе си и навлезе в регресивно състояние. Не преминахме през спомените от раждането, вътреутробния ѝ живот и пространството преди сегашния ѝ живот, защото попадайки в най-щастливият си спомен от този живот, тя директно прескочи към миналия си живот и започна да ми разказва…)

А.: Най-щастлив спомен от сегашния ми живот ли?… Виждам сина ми, който ми подава цвете.
Но все едно не е било там където това се случи… Поляна с цветя виждам, но… Хубаво слънчево синьо небе с малко облаци. Тихичко, с много животинки из тревата. Чувствам се като в безвремие. Чувствам щастие и спокойствие. Той е облечен като някакъв малък художник, с шапчица, тъмни панталонки, бяла блузка. На 5 годинки е. Като тези дрехи, които са носели едно време. Аз съм облечена с някаква шарена рокля. Може би сме на пикник, но сме сами. Мне.. няма друг с нас. Само ние двамата сме. Аз съм на 23-24 години.

Някакси е много голяма тази поляна, не сме под дървета, на открито сме. Има горичка наблизо, но ние не искаме да ходим там. Не виждам път.
Живеем наблизо в голяма, много голяма къща. Масивна, с много прозорци и с много пространство около нея. Без дървета. Цветът ѝ е бледо-жълто-кафяво. Като голямо имение. Голямо е, с много хора, които работят вътре, търчат насам натам, всеки има някаква задача.

Има някаква жена на легло – стара, за която явно се грижа, повдигам ѝ духа, представям всичко много весело, щастливо, шарено. Винаги съм много усмихната около нея, не виждам причина да не съм.
Не ми е майка там, баба ми е може би. Да, отгледала ме е. Тя ме е научила на това как да се усмихвам на живота. Може би това е леля ми в този живот. По този начин я усещам, има такава нагласа.

Стефи: Добре, опитай се да превъртиш малко по-назад в живота си, до по-преден момент, когато си била по-малка. Опитай се да си спомниш родителите си?

А.:  Не ги виждам там, няма ги. Не помня…
Била съм на 5 годинки, малко дете, когато съм ги познавала. Спомням си баща ми – силен, голям, стабилен. Занимава се със … в момента, в който го виждам, не прави това, което работи. Обича да се грижи за градината, обича да помага във всичко, което се прави в къщата. Работлив е, това му носи спокойствие, това го кара да се чувства жив.
Много е близо до хората, които работят в къщата. Въпреки че е нещо като… господар. Някакви книжа има – нещо пише, смята, прелиства. Смята… като… строй железница, влак. Обича работата си. Това е… това е С.! Той носи такава силна енергия.

Стефи: Добре, спомни си майка ти сега?

А.: Не, не е силен образ. Обича семейството си, обича някой друг да се грижи за нещата, носи се по течението, не поема отговорност.
По-скоро съм близка с баща ми, възхищавам се от това, което прави, искам да съм като него. Той не знае това, може би не може да ме усети.
Нея не я познавам сега. Имам дори раздразнение към нея от това, че е пасивна, че не иска да промени нищо, че се задоволява само със сегашния момент и не иска да го развие.

Дразни ме. Караме се. Искам нещо по-различно да правя, което не е присъщо на момиче.

Вървя по улицата.. Отивам нанякъде…
Още съм ядосана. Виждам се в момента. Влизам някъде, отивам при хора, при мъже, с които имаме някакъв план… Не мога да видя с какво сме се занимавали. Не, не мога да си спомня. Развълнувана съм.
На 20 години съм.
Имам сестра, прилича на майка ми, много е стриктна, не е като мен, обича да се показва, да прави момичешките женските неща, много е педантична, премерва всяка своя стъпка.
По някакъв странен начин сме близки. Тя ми дава отговор на това… гледайки я знам каква не съм, знам точно къде съм… че съм различна, че съм такава и се чувствам добре от това. Приемам нейната различност от моята. Ние сме на двете крайности. Тя ме балансира по този начин. Така ме балансира в този живот единствено Н. (най-добрата ѝ приятелка) Да, това е тя!
Тя ме подкрепя по много странен начин. Наричала съм я Мия, от Магдалена. Тя ме е наричала… Жозефин.

Стефи: Добре, опитай се да си спомниш какъв човек си била?

А.: Била съм много енергичен човек, изглеждала съм различно – стройна, с тъмни очи, тъмна коса. По някакъв начин съм… издавали сме вестник и сме пишели за този вестник, с другите, с които бях.
Пишели сме разкрития, ровели сме се в светския живот, били сме нещо като репортери. Не съм сигурна за годината… 19 век е. Виждам я като начин на живот – локомотиви, железница, вестници… Франция. Париж.
Не съм вече в голямата къща, където съм израстнала.
Малки улици, много хора… Живея там сама, в малък апартамент, пиша статии, набирам ги на пишеща машина. За какво пиша? Пиша за промени, които трябва да се наложат – в мисленето на хората, в начина на управление, в догмите на тогавашното общество. Всъщност съм феминистка. От това движение, което е настоявало да даде глас на жените.

Стефи: Опитай се да си спомниш, имаш ли важен любим мъж в живота ти?

А.: На улицата се срещаме…. Имаме се.. Той ме уважава, на мен ми е интересен. Има игриви очи. Млад, на около 22 години, не много висок, постоянно се усмихва леко, не с насмешка, има усмихнати очи. Не знам дали наистина е тя… И. (сестра ѝ в сегашния живот)
Той ме караше да се чувствам свободно, да избирам, да живея както искам. Не е налагал мнение. Но това не е мъж до мене! Това ми е приятел. Това няма да е съпруг, това е просто много добър приятел, който обаче остава с мен до края. Винаги ми помага, цени ме. Казвал се е Жорж.
Всъщност не мисля, че имам съпруг на този етап. Не мисля, че и по-късно имам… Не.

Стефи: Добре, спомни си как е минавал животът ти, как са минавали дните ти?

А.: На много бързи обороти. Ставала съм рано, хапвала съм на крак, излизала съм. Малко бохем съм била. Не съм била домакиня. Говорила съм с много хора. Била съм в центъра на общество от бохеми и от хора, които мислят различно и които искат да променят нещата. И не ме е страх да го правя!
Имам дете, но не съм омъжена.
Не знам дали е било мимолетна връзка, чувствам някаква вина за това… появява се някакво съмнение в мен дали ще го приеме обществото, майка ми. Но всъщност няма значение, защото живея на място, където тези неща са приети по някакъв начин вече. Обкръжението ми е такова.

Отблъснала съм го аз [бащата на детето]. Той е бил моя противоположност. Много спокоен – като дърво в гората. Тих, стабилен, спокоен. Искащ семейство, но аз не съм като него. Той не живее на моите обороти и затова съм го отблъснала. Не съм искала да се впиша в неговия начин на живот – да бъда домакиня, да гледам дете. Не съм искала спокоен живот.
А този човек не се е отдалечавал от мене, той седи винаги там, на разстояние, искал е да вижда детето си. Грешката е моя. И все пак е невъзможно за мен да живея като него!
Може би това е баща ми от сегашния ми живот. Той е спокоен, тази същност помня от него, той е такъв.

Стефи: Добре, почувствай сега как се издигаш над този спомен и нека подсъзнанието ти те отведе по-напред, към следващ важен ключов спомен от живота ти тогава? Какво виждаш?

А.: Пак съм в голямата къща. По-възрастна съм, имам бяла коса. Много съм слаба, стройна. В този момент съм  по-улегнала. Вече съм на 60 години, чувствам се добре. Синът ми учи някъде, работи, няма го край мене. Все още няма семейство.

Нося някаква вина на тази възраст… вина за пропуснати мигове с хора. Чувствам се стабилна със себе си, но въпреки това съжалявам… за бащата на детето ми. Някакси съм сама, но не съм самотна. Не съжалявам за каузите, на които съм се отдала. Бих го направила отново, по същия начин, ако трябва пак да изживея живота си! Не предавам себе си. Не се обвинявам за нищо.

Стефи: Добре, помисли си за твоя приятел Жорж? Какво се е случило с него?

А.: Жорж е женен и има деца. Когато се виждаме има топлина и споделеност между нас. Има уважение.
Най-важното е, че твърдо заставам зад всяка стъпка от живота си. Това е нещо много важно! И няма нещо, което да ме разклати, нещо, което да ме накара да помисля: „Ти сгреши, не трябваше да го правиш.“ И мисля, че това е важното!

Стефи: Остави на подсъзнанието си да те отведе до последните ти дни от този живот, в който си сега. Къде се намираш? Как се чувстваш?

А.: Спокойно. В легло съм. Имам някаква кашлица и тежест в гърдите. Голямо легло. Някой ми държи ръката…. (плаче) Моят приятел ми държи ръката – Жорж. Чувствам се облекчена от сегашна гледна точка. Тогава съм била благодарна. Всъщност той ми е бил опората по някакъв начин. Някаква морална опора през целия ми живот…

На 75 години съм. Не изглеждам много възрастна. Синът ми идва, пристига, притеснен е и тъжен. И аз му се усмихвам, че всичко е наред. Това е синът ми от сегашния живот. Казвал се е Люи. Той ме смята за силна жена, аз съм му показала как да е силен и да вярва в себе си. И сега ще е така, но трябва да съм силна, както бях тогава.
Той също конструира нещо, занимава се с някакъв тип инженерство, обича звездите.

Стефи: Какво се е случило с баща му?

А.: Баща му е починал млад. Много преди мене. Били сме близки само покрай детето, така и не съм му дала шанс да се доближи до мене. Имало е някаква преграда, стена от моя страна. А той се е занимавал с детето. Виждал се е с него, през годините го е подкрепял  по своя начин, давал му е своята гледна точка, подкрепял го е и му е казвал, че трябва да следва мечтите си.
А аз защо съм го отблъснала? Защото не е бил светски човек, бил е срамежлив, не се е показвал. А аз съм обичала да съм в центъра на вниманието и може би по някакъв начин съм се срамувала от него.

През последните ми дни е спокойно, ясно време. Между пролетта и лятото. Аз знам, че идва края. Виждам последните лъчи, сама съм. Има хора някъде из къщата, но те не са дошли при мене още. С усмивка съм на лице. Усмихвам се.

Стефи: Спомни си как точно се случва смъртта ти?

А.: Издигам се нагоре над леглото. Доста по-стара съм вече. Явно съм била на легло с години… Вече съм на 80 години.

ПРОСТРАНСТВО МЕЖДУ ЖИВОТИТЕ:

Озовавам се в някакво бяло пространство. Има някакви силуети, които ме посрещат, но не мога да ги различа. Около 10тина са. Наредени са в кръг. Аз съм по средата. Радват се да ме видят. Просто сме заедно. Няма някой, който да е водещ. Просто чакаме да се съберем, хващаме се заедно, като за ръка.

Стефи: Имаш ли усещането някоя от тези души да е по-специална за теб, да я усещаш по-сродна?

А.: Може би една душа с ясни очертания до мене, гледа ме в очите винаги, знае защо е до мене, знае, че винаги ще бъде. Тя ме предпазва. Носи ми усещане за сигурност. Каквото и да направя – не е страшно. Каквото и решение да взема – тя ще е с мене, дори когато греша…
Това е майка ми в сегашния ми живот! Тази душа трепти в бяло-жълто. Аз съм в светло-синьо.
Безсмъртното име на душата ми е Азам – това значи „готов за действие“. Аз я държа заключена в сегашния си живот. Заключена е… Страх ме е.. Страх ме е от болката. Не искам да боли.

Стефи: Почувствай… как можеш да отключиш душата си? Какво трябва да направиш?

А.: Задачата ми е да я отключа. Да се върна към същността ѝ. Много е трудно. Начинът е като мина през болката – душевна, не физическа. Не ме е страх от физическата болка! Само така може да се отключи!

Стефи: Добре, сега вече имаш достъп до цялата информация в теб. Кажи ми кои са най-важните уроци, които научи през този живот?

• Най-важният ми урок беше да не се обвинявам за нищо в живота. За нито едно решение в живота си.
• Да съм покровител един вид на себе си. Това ми е важно.
• Да давам шанс на хората. Аз това го правя. В сегашния си живот давам даже прекалено много шансове. Отново и отново. Не загърбвам лесно хората. Тогава съм го научила това.
• Да стоя твърдо зад себе си и да давам шанс. Единия урок съм го научила, а другия – не. Не стоя твърдо зад себе си.

Послание спрямо сегашния живот:

Да спра да се обвинявам. Трябва да спра да се обвинявам и да казвам когато нещо не ми харесва. Останало ми е оттогава способността да скачаш в дълбокото и да се учиш да плуваш. Да не съм предпазлива.

Продължителност на регресията: около 2 часа.
Случаят е споделен с изричното съгласие на А. 

След като изпратих записките на А., тя ми отговори с едно прекрасно и много дълго писмо, от което ще споделя само няколко откъса, които смятам, че са много силни и имат пряка връзка с регресията:

– „Ихаа, Стефи, някои от нещата не си ги спомням, някак събрана накуп тази информация придобива по-различен смисъл. Първо да започна със съгласието ми да публикуваш регресията. Нямам нищо против. Аз самата четейки случаи от регресии взимам някаква поука за себе си. Ако някой намери нещо в моята, може да го вземе, както аз съм взимала от други. Дори не мога да си помисля да откажа, това би било равносилно на егоизъм, но не от онзи, който те предпазва, а който само взима без да дава. Знаеш ли, аз наистина не мислех, че се е получило толкова добре! Дори мислех да ти пиша с малко извинения, че някак, може би малко говорех. Четейки други регресии си казвам „Брейй, тези хора виж колко много информация предават!“, а аз някак се чувствах, че спестявам от обстановката и емоцията, имах чувството, че я предавам с малко думи. Гледах картините в съзнанието си, те понякога преминаваха бързо, някак ефирно, леко, като сън, но не точно, защото сънищата понякога те ръчкат в разни емоционални бутони и ти създават чувство за капан. Може би това е и разликата с регресията. Там не си в капан, там си на пътешествие с билет, който отдавна си платил, защитен си.“

– “ Човекът който видях в онзи свой живот беше независим, силен, действащ и борбен, до толкова, че да отблъсне обичащ го човек, да не даде шанс, да изпита вина от това… в този ми живот съм доста пасивна.. не, по скоро премислям всяка стъпка много, давам прекалено много шансове. Това понякога ме дразни, тиха съм, не се набивам на очи, мога така да се слея с хората, че те дори да не ме чуват ако кажа нещо. Това е другата крайност на онзи живот. Но знаеш ли, Стефи, единствено крайностите водят до средния път. Без емоция няма израстване, без случване на живота няма емоция, трябва да се изживее, трябва да се почувства – крайността – със всяка частица от душата, да се вкуси, смели, да се изхвърли ненужното от нея и да остане златната среда.
Ами така е и с животите. От бохемка на кротушана и регресията ми каза – сега можеш вече да извлечеш най-нужното от двете крайности, сега е времето, заповядай.“

– „… Затова и регресията е уникална – наистина дава това, от което имаш нужда в момента! Много благодарих на Вселената, на Бог, на теб, толкова ясно… тези връзки винаги си ги чувствал, но такова силно потвърждение за чувствата ти, като регресията, може би няма. Чувството на преходност, учение, щастие от радостта и болката по пътя към израстването. Толкова леко се живее без завист, ревност, алчност, гняв! Вярвам, сигурна съм, всяка душа ще намери своя път отвъд тях, изживявайки ги до болезнена обсебеност от тъмнината им. Няма да кажа „За жалост, това е пътят“, просто „Това е пътят!“ и се отплаща рано или късно. Един цитат от книга на Ваклуш Толев ми се е запечатал през годините: „Доброто е еволюирало зло“. За спиралата, в която двете крайности постоянно се гонят и предизвикват да надскачат себе си…“

Ако тoзи случай Ви е харесал и го смятате за полезен, моля споделете го, за да достигне информацията до повече хора! Благодаря! 🙂