Днес искам да Ви разкажа една история. Мислех да я запазя за себе си, но от няколко дни не мога да спра да се сещам за нея и реших да я пусна навън и да я споделя. Все пак това е блог за споделяне 🙂

Рядко публикувам нови истории в раздела „Срещи по Пътя“ (вижте и другите истории – гарантирам, че ще са ви много интересни), защото рядко някой ме впечатлява и докосва толкова дълбоко, въпреки че ежедневно се срещам с много хора. Неминуемо всеки нов човек в живота ни се появява с причина и е своеобразен Учител, от който имаме точно какво да научим, но някои души и срещи остават по-дълбок отпечатък….

Преди няколко дни се връщахме от Банско и пътувахме към София с кола.
Винаги много съм обичала да спирам покрай пътя и да си купувам мед, сладко от диви ягоди, плодове, картофи – каквото сезонно предлагат местните хора.
Винаги ми е харесвала много повече идеята да си взема български домашно отгледани плодове и зеленчуци и да си ги закупя директно от производителя, отколкото да отида в някой супермаркет и да наливам пари неизвестно в кой джоб. Пък и тези хора седят край пътя, дишат газове, духа ги вятър, пече ги слънце и толкова малко коли спират да си вземат нещо, толкова малко хора се замислят какво ли е да седиш край пътя цял ден… Ако всяка втора кола спираше и си купуваше по 1 кило ябълки, за 0 време продукцията щеше да е разпродадена и всички щяха да са доволни и щастливи.

И този път исках да спрем и да си купим ябълки, защото изглеждаха толкова примамливо вкусни и свежи в щайгите. Пропуснахме няколко удобни места за спиране, приятелят ми се беше съсредоточил в пътя и не ги видя, и аз се размрънках и разпуфтях 😀 Покарахме известно време без да видим никой да продава ябълки и аз станах кисела като зелена кисела ябълка, защото реших че вече сме изпуснали всички възможности.

Но ето че точно след Дупница видяхме наредени щайги край пътя и веднага отбихме. От колата определено не се разбираше колко е студено и колко пронизва вятърът навън. Посрещнаха ни много усмихнати един дядо и една баба, увити в дебели якета, шалове и шапки. Наистина беше много студено!
Дядото веднага ни наряза по една ябълка да пробваме – ябълката беше толкова вкусна и истинска, а цените бяха просто смешно ниски!

Стана ми толкова тъжно и в същото време мило за тези хора. Цял живот си гледат домашно произведена продукция – това, за което ние толкова мечтаем в големия град! – хранят се със свежа храна, пълна с енергия, отгледана от техните собствени ръце, а през другото време седят в полето край пътя, брули ги вятърът и чакат някоя лъскава кола да спре и някой да благоволи да си купи от тях някое и друго кило. Повечето хора дори не ги забелязват, а профучават със 120 км/ч. и паркират в подземния паркинг на Пикадили, откъдето си пазаруват с препълнени колички. Ябълки на двойно по-високи цени, които дори не са български….

Взехме си 7-8 кила, поговорихме си с тях и се качихме измръзнали в колата. Сложих торбите на задната седалка и видях бутилката, пълна с пресен сок от портокали и лимони, който си бяхме изстискали преди да тръгнем. Взех бутилката, слязох от колата и се върнах при бабата и дядото. Попитах ги дали имат пластмасови чашки, те се зачудиха и ми дадоха 2. Налях им сок и им го подадох, обясних им, че е пресен и изстискан от нас преди 1 час.

Е, няма да повярвате на радостта в очите на тези хора!! На благите усмивки, на милите думи! На топлината и благодарността, която усетих от тях. За една чаша сок…
Колко малко е нужно, за да зарадваш някой от сърце и колко рядко се сещаме за това и колко още по-рядко го правим…

Тръгнах да се прибирам в колата, а дядото ме спря. Извади една торбичка и ми сложи 2 големи марули и 1 голяма глава лук. Стана ми супер неудобно, поисках да му платя, ако бяхме видяли, че продават и марули, щяхме да си купим. А той категорично отказа. Каза ми:

„Детенце, някой неща не могат да се купят! Те трябва да се подарят от сърце! Само така са вкусни и сладки! В това се състои човешкото – да подариш.
Хайде заповядайте и да сте живи и здрави, вие младите!“

Очите ми се напълниха със сълзи. Стана ми неудобно, че поисках да платя. Почувствах се глупаво – това, че имаш пари не означава, че можеш да си купиш всичко. Всъщност толкова много НЕ можеш и никога няма да можеш да си купиш. Сърцето не работи с разменна монета пари, то работи с разменна единица Любов!

Автор на снимката е Венцеслав Гълъбов.

На връщане се заговорихме за благостта на тези баба и дядо. Гледах през прозореца и мислех за живота им, за работата им със земята, с Природата. Почти всички стари хора, които съм срещала из България са благи и с добри очи. Не такова е положението с тези, които са живяли и остаряли в градовете.  Много от тях са кисели и сърдити и те хокат в трамвая.
Защото работата със Земята наистина облагородява човешкия дух, променя те. Прави ръцете ти по-корави, а сърцето ти по-меко. 

Не знам дали един ден ще напусна големия град и ще отида на село, там където имаме ниви и земи, които пустеят и няма кой да ги гледа, но наистина се надявам това да стане. Знам, че няма да е скоро, защото сега чувствам, че имам работа тук, но когато му дойде времето ще го почувствам. 🙂

А дотогава нека помагаме с каквото можем да малките български производители на чиста храна! Нека пазаруваме от тях! Нека подкрепяме труда им!!! 

Свързана статия: „Да се махнем от града?! И да заживеем на село?! Наистина ли…“

И едно любимо стихотворение на Евтим Евтимов:

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее:
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее. ♥

Ако тази статия Ви е харесала и докоснала, моля споделете я, за да достигне до повече хора! Благодаря! 🙂