….. и точно в този момент, в който я видях там, до мен, в парка – полугола, цялата мокра, с коса залепена за лицето й, дива, смееща се от сърце, скачаща във всички локви, крещяща от радост, а наоколо светкавици, гръмотевици и проливен дъжд…. точно в този момент аз разбрах, че съм готова с нея да прекося целия свят.
Да пътувам къде ли не за неопределен период от време, да й доверя времето си, сърцето си, душата си, сълзите и усмивките си, спомените и мечтите си, и да не съжалявам никога за нищо, каквото и да стане, където и да ни отведе Животът!

В онзи момент в парка аз припознах в нея нещо явно загубено в мен или поне в онзи миг разбрах, че съм го изгубила или приспала някъде по Пътя. Детето в мен. Онова бурното, дивото, необузданото, смеещото се дете, което някога скачаше в локвите, лежеше с часове в парка под дъжда и винаги изхвърчаше като тапа от вкъщи щом завали. Онова дете, което не мислеше за косата си, за прическата си, за грима си, за дрехите си, за телефона си…. Което не мислеше дали ще влезе студ в тялото му ако си събуе обувките и ходи из София босо цяла нощ… Не мислеше за настинки, за болести и за цистит. Онова дете…. то е още тук, но спи дълбок зимен сън. Така е по-удобно, така е по-социално приемливо.

В онзи момент в парка аз балансирах на високите си токчета, които потъваха в мокрия пясък, и се свивах под малкия разнебитен и прегънат от дъжда син чадър, криех под чадъра 2-те ни чанти и някакви дрехи и гледах как тази безумно красива и диво женствена мокра млада жена до мен подскача хаотично под дъжда и се смее неистово. И не можех да спра да си мисля как аз пиша вдъхновяващи статии как да запазим детето в нас, но в момента стоя под чадъра и се крия от природата, а тя не пише и не мисли за това, тя просто Е детето в себе си. И се моля на Космоса винаги да си остане и винаги да бъде това дете!!! Истинско и наслаждаващо се на ТУК и СЕГА!!! И нищо друго няма значение!

И осъзнах, че съм влюбена. Не като мъж в жена и не като жена в мъж и не като жена в жена. Изобщо не като човек в човек. А като душа в душа. Онова вечното и изначалното влюбване – преди съществуването на всички тела, преди всички външни разграничаващи ни форми и обвивки и атрибути. Преди страха от загуба и отхвърляне. Преди чувството за притежание. Просто влюбена като душа в душа. Понеже сме от един „грозд“ там горе… преди да дойдем тук долу….

И осъзнах, че тази дива мокра жена-дете-душа до мен ме връща обратно към себе си, изважда ме с гръм и трясък от Съня и аз я обичам точно толкова заради нея самата, колкото и заради мен самата. Защото с нея аз съм по-себе си и съм по-истинска и си спомням коя съм наистина.
И в момента плача от щастие, защото колко са тези души, които ни действат така? Колко са тези души, които разпознаваме мигновено щом се погледнем в очите и моментално си спомняме, че много пъти сме били заедно преди… Колко са?…. единици в живота ни… и влизат като гръм и трясък в него и го обръщат нагоре с краката и не се притесняват да ти бъдат огледала и да отразяват най-тъмните ти страни, нито се притесняват да показват своите най-тъмни страни пред теб. Не се притесняват да ти казват всичко директно в очите и не се притесняват да ти бият два шамара ако трябва. Не се притесняват да те разтърсят за раменете и да ти изкрещят в очите „Излез от зоната си на комфорт СЕГА, защото ставаш заспала овца като всички останали!!!“ и във всеки един момент могат да се обърнат и да си тръгнат, защото те следват само себе си и сърцето си! И никакви норми и правила и ограничения не могат да ги спрат. И колкото и да те обичат, те са по-важни за самите себе си отколкото си ти и вашите взаимоотношения. И така трябва да бъде винаги! Във всяко едно взаимоотношение. И така Е със сродните души. Събуждащо. Отрезвяващо. И понякога поройно-мокро. И диво-свободно.

И точно в този момент разбрах, че ще прекося с нея света.