След няколко урока по Йога днес, сега си лежа на леглото в едно тяло, което се чувства перфектно раздвижено и балансирано, и си мисля за ученето, воденето, израстването и самоувереността и дали някога, с времето, след години, ще се почувствам като истински учител и ще си повярвам на 100%, че имам какво да дам и да предложа. Ми не, май никога няма да стане.

Помня как преди няколко години един мой близък приятел започна да води групи по Йога и докато седяхме в нас на по чай, аз го разпитвах как се чувства, знаейки колко е притеснителен и мълчалив. А той ми каза:
„Чувствам се ужасно притеснен всеки път и нон стоп се питам: ‘Ти с какво право седиш отпред?’ и нямам никаква увереност в себе си. Уча се всеки път от хората, които идват, и осъзнах, че няма по-голямо израстване от това да застанеш отпред пред групата. И ако ти чакаш да ти дойде увереността и убеждението, че моментът е настъпил и вече си готова, ами има да си почакаш още 60-70 години. Няма по-голямо учене от воденето!“

И този разговор толкова много ми се е отпечатал в съзнанието. Неговите думи, че няма по-голямо учене от „учителстването“. И че учиш всеки един момент – от тук до края на живота си и колкото повече „излизаш на светло“ и развиваш талантите и заложбите си, толкова повече ще се учиш и ще израстваш и ще се самоусъвършенстваш. Не като се предаваш, а като продължаваш.

Защото аз започнах да водя „на шега“ като бях на 18 в залата на един фитнес до нас и групата ми започна да се разраства доста бързо, всеки се връщаше с приятел и в някакъв момент залата ни отесня, трябваше да си търся нова зала, нещата станаха сериозни, а минавах през много труден период, вътрешната ми неувереност ме тресеше отвсякъде, бях прекъснала дълга връзка, баща ми почина и си казах: „Спри! Не е настъпил моментът!“
И спрях, отдадох се на личните си драми и започнах университет. Все още го мисля това – дали е било правилното нещо или съм сгрешила като съм се предала пред неувереността, вместо да я покоря. Че е можело отдавна вече да имам собствено Йога студио и то много посещавано. Но все пак мисля, че всеки следва пътя си и грешки няма и че всичко се случва когато му дойде времето.

След това, като бях в Тайланд, за да изучавам задълбочено и да практикувам будистката техника на медитация в един храм в Чианг Май за 1 месец, от организацията Peace Revolution ме помолиха да водя по 1 час всеки следобед Йога на групата ни (35 човека) за разпускане. В началото се притесних много, после се оказа, че на английски ми е много по-лесно да се отпусна и да обяснявам и дори да вдъхновявам с приказки. На английски мисълта ми течеше по-лесно отколкото на български, смятайте, абсурдно просто!… Но беше доста успешно явно, защото много хора после от групата ми писаха писма, след като всеки се прибра вкъщи, че са започнали да посещават Йога занимания. Почувствах се добре 🙂

На килимчето всички сме и учители, и ученици!

А когато заминах за Индия, за да изкарам толкова дълго мечтания курс за Йога инструктори, сърцето ми се свиваше от притеснение и в него горяха хиляди въпроси – колко ли по-добри, напреднали и отдадени хора ще има там? Колко ли ще се изложа? Колко ли ще ми се смеят?…
Отидох и се оказа, че … ами нямаше. Бях една от най-най-гъвкавите, едва ли не само аз и още 2-3ма знаехме наименованията на асаните на Санскрит (най-простото нещо според мен ако си отишъл в курс за Йога инструктори!…) и се занимавах почти от най-дълго… И това пак не ми даде така нужната увереност. Че съм добра, че заслужавам да се уважавам поне… Всичко е въпрос на психика, казвам ви. И на вътрешна нагласа!

Сега всеки път се чувствам прекрасно като водя занимания и като споделям това толкова интимно и вътрешно Йога преживяване с някой друг. Както на мен някога Венцеслав Евтимов ми е предал своето дълбоко вдъхновение и ме е „посветил“ в Йога за цял живот. Защо съм се запалила за цял живот?
Защото той ми е предал много повече от техниката как се прави тази или онази поза – предал ми е вътрешния си огън и силната си Любов, признателност и преклонение към тази древна философия, за която се смята, че е дадена на хората от предишната цивилизация на атлантите… Дал ми е морален кодекс, принципи, дълбок смисъл и ми го е обяснил с достъпни думи със силен заряд.

Не знам дали някога ще успея да разпаля такъв силен огън в някои от хората, които идват при мен. Притеснявам се да говоря много за отнесени философски неща и се придържам към комплекса от упражнения и нужните разяснения покрай него. Искам да кажа и много повече, но се спирам – не искам да досадя. Само мога да се надявам, че тези другите импулси се предават и без думи, чрез излъчването, сърцето, енергията… Чрез всичко, което влагам всеки път. Надявам се, че моята отдаденост заразява мълчаливо.

И вярвам все по-убедено с всеки следващ път, че докато седиш в някой ъгъл и чакаш, за да станеш достатъчно добър, достатъчно подготвен, достатъчно самоуверен, достатъчно начетен, достатъчно узрял, ще си прекараш живота в чакане и бездействане. А ако излезеш от своя тъмен ъгъл, поемеш дълбоко въздух и смело решиш да споделиш със света това, което носиш в себе си  (защото всеки има какво да даде!), тогава ще ставаш все по-уверен и по-опитен в самия процес на случване. Ще даваш и ще получаваш, ще тече обмен и ще има истинско Израстване. На практика, с всичките му трудности, а не само на теория.