Тотална трансформация.
Отказваш се от всичко старо.
Оставяш старото си тяло и буквално се прераждаш в нова кожа. В нов външен вид, с нови клетки, с ново всичко.
Освобождаваш се от излишните килограми. На първо място и постепенно. Но това не е края. Това е едва началото.
После започва сериозната част – освобождаваш се от всичко старо и ненужно, което носиш със себе си.
Като емоции, чувства, нрави; остаряли модели на мислене и поведение; рамки, в които сам си се вкарал или някой друг неусетно те е вкарал; всичко, което те дърпа назад и ти пречи да разгърнеш пълния си потенциал.
Всичко, което хем не харесваш в себе си, хем приемаш като част от себе си.
Ти ли си или не си?
Докъде си ТИ, и откъде започва заученото, дресираното от обществото?
Какво те спира да засветиш истинската си Светлина?..
Трудно е в началото, по средата, в края и преди края. И след края на целия този безкрайно дълъг процес.
Всеки ден се сблъскваш с някой, който не може да приеме новото ти Аз, промяната, трансформацията.
Някой все се намира, който да ти каже: „Не мислиш ли че прекаляваш? Не мислиш ли, че стигна твърде далеч? Време е да спреш“.
И точно тези думи ще кънтят в главата ти, а не десетките „Браво!“ и десетките „И мен вдъхнови!“. Точно онези горчивите думи ще сънуваш през нощта.
Ще има моменти, в които ще се съмняваш силно в себе си, в това, което правиш, в Пътя, по който си поел.
Ще се оглеждаш и няма да виждаш никой друг на този път.
Ще бъдеш сам и ще се чувстваш раздвоен.
Моменти, в които чистиш емоционалното тяло и на показ отвътре в теб излизат крайно неприятни неща.
Казваш си: „Това аз ли съм? Това от мен ли е?“
Преглъщаш горчивината, изправяш се срещу себе си, приемаш, прощаваш, продължаваш. Прегръщаш се.
Като си тръгнал по Пътя не можеш да се върнеш назад. Нямаш право. Пред себе си. Пред душата си, пред нейния избор, пред нейната мисия.
Ще вървиш докъдето трябва да вървиш. Вътрешно знаеш къде е този точка, нещо отвътре те води и те окуражава. Само трябва да заглушиш всички външни чужди и всички вътрешни шизофренични гласове.
Понякога е трудно, понякога е лесно. Понякога е просто прекрасно и летящо.
Колкото по-прекрасно и лесно става, толкова по-ясно осъзнаваш, че следва и другата трудната част – спада.
След всеки възход идва спад. След всеки изгрев, идва залез.
Нагоре надолу. Като влакче на ужасите (или на чудесата?). Като въртележка.
Това е животът. Всеки ден. Хубави и лоши уроци, емоции, чувства, преживявания, мнения. Всичко се редува. Циклично. Като го осъзнаеш за миг сякаш поглеждаш отгоре и си казваш:
„Всичко е толкова забавно! Такава игра! А аз искам да я изиграя по възможно най-добрият начин!“….
– Стефи –
Животът е като влакче в увеселителен парк – можеш да избираш дали да се страхуваш и да викаш, или да се наслаждаваш на преживяването!…
Докосна сърцето ми,слънчева Стефи…Докосна ме с една истина,истина от едно младо момиче,което е на възрастта на синовете ми и от което аз се уча…Даваш ми насока на мислите,даваш ми прозрение за уж очевадни неща,но скрити някъде там,в дълбокото и тъмното на душата,които сякаш се страхувам да извадя на светло…Когато те чета,започвам да мисля,мисля глобално,мисля персонално…И когато имам нужда от кураж,от присъствие,отварям твоята страничка и черпя от твоята мъдрост…Благодаря,слънчево момиче!
Благодаря за този коментар, Яблена…. Не знам какво да кажа … Изпращам ти сърдечна усмивка 🙂
Наистина страхотно окуражаващо написано! браво Стефи,няма човек, който да не иска да го чуе това. Всеки малко или много се замисля за своя пъти често се лута и се колебае, защото усеща, че е сам. Винаги съм се чудела защо наистина помним и наблягаме на онези „горчивите думи“ дето сънуваме през нощта и какъв е начина да ги обезсилим, защото има толкова по-хубави неща и събития, които са ни се случили. А важните са те и точно заради тях сме мотивирани да продължим 🙂
Така е 🙂 А това са дълбоко лични размисли, които се осмелих да споделя и ме учудва колко хора се намериха и припознаха в тях. Колкото сме различни на външен вид и на характери и поведения, толкова вътрешния ни психичен свят е много много подобен…
Pingback: За орторексията и колко психично болни сме ние здравите хора! | Стефи Божилова
Pingback: Не винаги получаваш това, което искаш, но винаги получаваш това, което си си изработил! | Стефи Божилова
Pingback: ОБОБЩЕНИЕ – след 3 месеца на сокове | Стефи Божилова
Pingback: Йога не е спорт! Или как ние, западняците, принизяваме една велика философия | Стефи Божилова
Чета и си казвам: всичко това е написано все едно за мен 🙂
Благодаря ти за споделянето, Стефи.
Така четейки те, се чувствам в заедност с теб и някак трансормацията е по-лека.
Пеперудено е….
Прегръдки! ♡
Какви са тези съмнения и терзания? Те не възникват ли когато не си със себе си и постоянно се опитваш да си преиначаваш природата?
Живеем в социален свят, с много хора около нас, някои от които много близки, с много мнения и оценки и очаквания. Нормално е човек да се пита, да се съмнява понякога, да се разколебава, да разсъждава, да се анализира. Не живеем в балон, изолиран от социума и не сме коне с капаци, които си вървят напред без да забелязват нищо около себе си и без това да им създава колебания. 😉
Звездичка си, Стефи…светИ, сияй 🙂
Здравей Стефи,
Да, много истински мисли, благодаря ти за куража и желанието да ги споделиш. А аз ще споделя с теб че, да…понякога си сам на пътя, но тругнеш ли с вяра, ще срещаш все повече хора по този път .Пътят на промяната много често е от точка А до….точка А. 🙂 Колкото и абсурдно да звучи ..Да, има върхове и спадове, и ще ги има докато не израстнем духовно. Тогава ще можем да сърфираме по „средата“ , златната среда, истината не е в крайностите, а в златното равновесие. Природата и вселената съществуват благодарение на това равновесие, и когато това равновесие го има в нас, всички „върхове“ и „спадове“ ще се уравновесят, защото какво е всичко, ако не един цикъл? А в повечето случаи всички знайни и незнайни гласове идват от нашето его, колкото сме по чувствителни на тема „как“ изглеждаме в очите на околните, толкова повече потвърждения , тоест, осъждащи оценки ще получаваме от околните, защото ние самите сме такива , често и ние осъждаме другите, АКО не са като нас. Така че, светът е просто огледало. На нас самите. Всеки човек, за добро или лошо , носи някакъв вид съобщение за нас , и то не по „случайност“. Няма как да привлечем нещо, ако го нямаме в себе си. Тоест, предварително сме създали тази ситуация. А по въпроса за гласовете, да, важна е крайната цел. Аз бих се поспряла понякога за да видя от къде идват тези гласове , кой е източника. Като стигна до него и разбера , може би няма да ме безпокоят повече 🙂 Много успехи и щастие по пътя!