Това е писано преди повече от 2 години, в началото на януари 2011 по време на дългия полет обратно към дома от Токио до София. Бях в Япония за 1 месец и едно от най-силните неща, които ми се случиха, беше да се срещна за кратко и да се запозная с испанеца на колело Салва Родригез. Тези самолетни размисли са повлияни много от онази среща и от състоянието ми тогава, преди 2 години.

– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –

• Какво значи да се изгубиш?

• И какво значи да се намериш?

• Как се търси човек?

• И кога разбира, че е открил точно това, което е търсил – истинското „СЕБЕ“?

Вървейки, понякога направо препускайки, през живота, ние рядко намираме сили и време да спрем и да се огледаме, рядко намираме мотивация и свободен миг да замълчим, за да чуем онзи тих глас (или гласове…) в главата си.

За какво ни нашепва той?
Какви са най-съкровените пориви на сърцето ни?
Накъде искаме да отпътуваме, ако просто можехме да изоставим всичко на момента – без отговорности, без чувство на вина, без самообвинения?

Какво всъщност ни плаши и ни спира да бъдем себе си?

Какво ни спира да оставим всичко и да последваме гласа на сърцето си?

Защо сме позволили на разума да контролира живота ни и да диктува действията ни?

Толкова ли е страшно наистина просто да позволим на сърцето да чувства и да последва щастието – далеч, далеч в непознатите земи, зад „девет планини в десета“, в горите тилилейски, на другия край на земното кълбо…

Може би ни е толкова страх от непознатото, от неизвестното, от несигурното, от новото, от спонтанното, че се самозалъгваме всяка една секунда, че мечтите са само за унасяне вечер преди да заспим, а действителността е „такава каквато е“ и ние нищо не можем да направим по въпроса. По-лесно е да бъдем част от всички останали, да правим това, което правят всички, да живеем живота, който е най-лесен, сигурен и удобен, а не този, който ни пали отвътре и разпалва кръвта ни. По-лесно е да си казваме, че животът е несправедлив и че ние никога няма да успеем да сбъднем детските си фантазии. Защо?

Защото били нереалистични. Нима?!…

Оковани сме отвсякъде в предразсъдъци, страхове, фалшиво чувство за зрялост и отговорност, правила, морали, норми на поведение, на мислене, на говорене… Забравили сме (ако някога изобщо сме знаели) какво е да бъдеш просто себе си, без всякакви маски, обвивки и роли. Просто себе си – щастлив, разтворен в настоящия момент, освободен от оковите на ума. Свободен от Системата.

Това наистина е трудно, но далеч не е непостижимо. Просто е … трудно. И различно. И не се приема с добро око нито от обществото, нито от семейството.

Едни въпроси обаче цял живот се въртят в ума ми и не ми дават мира:

• Какво ли е усещането да последваш сърцето си без дори да се замисляш за последствията?
  To go all the way… till the end? (Да извървиш целия път… до края?)

• Какво ли е усещането да напуснеш Матрицата , за да потеглиш на едно пътешествие навътре в търсене на себе си?

• Какво ли е усещането да живееш за мига на 100%?

Откакто срещнах за 5 мин. един СВОБОДЕН човек – Салва Родригез – тези въпроси седят на първо място в ума ми всеки ден, от сутрин до вечер.

Защото, виждате ли, Салва наистина е СВОБОДЕН и дори без да знаеш кой е и какво прави, само като видиш живия блясък в очите му и трепета на усмивката му и разбираш мигновено – той е СВОБОДЕН! Всяка клетка от тялото му крещи „Свобода!“.

Притежава само 2 неща – смелост и велосипед. Нищо друго. Има само себе си и смелостта да следва сърцето си и единственото, което му помага по пътя е едно колело. Понякога го кара, понякога го бута, понякога го тегли. Но за последните 5 години най-верният му другар е било колелото.

Салва не е богат (по обществения стандарт), той няма къща, кола, много вещи, няма десетки чифтове с обувки, няма гардероб с дрехи, няма телевизор, DVD player, няма купища дискове с американски блокбъстъри, няма 20 домакински уреда, които би трябвало да улеснят живота му. Няма много дрехи и не се чуди всяка сутрин по 20 мин. какво да си облече. Салва няма и книги, защото не му трябват.

Да, точно така – не му трябват глупави книги! Неговият живот е приключенски роман в много томове и всеки следващ ден за него е поредната глава от историята, която не се знае накъде ще го отведе. Всеки ден Салва среща най-различни и интересни хора, които му разказват своите истории и споделят безценни мигове от живота си с него. Всеки ден той пътува, кара колелото си в непознати земи, сблъсква се със себе си и с всичките си граници, задръжки, бариери, ограничения. Не винаги му е лесно, често му е много трудно, но винаги учи невероятно ценни уроци. Заменям всичките си стотици книги само за няколко дена от живота на този испанец! Заменям всичко всъщност!…

Дори само за 1 ден на колело някъде по заснежените пътища на Тибет!…

Колко смелост се изисква, за да изоставиш всичко на рождения си ден и да тръгнеш да обикаляш света…

Колко смелост се изисква, за да изкрещиш „НЕ!“ на всичко удобно и познато и да започнеш едно пътуване без край…

Сега, след 5 години на колело и над 50 посетени държави, Салва вече знае – той не е испанец, той е землянин и домът му е цялата тази планета, а всички хора, независимо от цвета на кожата си, религията си, езика, на който говорят – всички хора са негови братя и сестри, които споделят тази земя с него по едно и също време.

Мисля, че може би най-важното нещо, което ми се случи в Япония беше да срещна Салва и да погледна в очите му. В мен се счупиха всякакви бариери и отпаднаха всякакви самоналожени закони и правила за живот. Отпаднаха понятията „правилно“ и „грешно“. Всички тези вериги, с които сами се оковаваме ежедневно и живеем в страх да не нарушим измислените си самоограничения. Защото ако ги нарушим някой или нещо ще ни осъди. Хората ще започнат да говорят. И така забравяме, че сме тук да се учим – от всяко едно преживяване; от всеки един човек, който срещнем по пътя; от всяка една постъпка, която извършим; от всяко едно местенце, което посетим.

Няма нищо лошо и нищо нередно, това е Вселена на Свободната Воля и ние сме свободни да следваме мечтите и копнежите на душата си, ако не ни е твърде страх, разбира се!

Едно нещо разбрах наскоро – аз няма да имам скучен предвидим живот.
Или поне ще направя всичко необходимо, ще вложа всичките си усилия, за да нямам.

Може би никога няма да работя в офис с работно време от 9 до 5, да имам стабилна фиксирана заплата, да знам какво ме очаква след месец, след година, след 5…

Може би никога няма да бъда домакиня, която си гледа бебетата и чака мъжа си да се прибере от работа, за да й обърне малко внимание и да я накара да се почувства значима и обичана.

Всичко това звучи уютно и прекрасно, но не това е животът, който ме влече и за който съм дошла. Чудесно е за всички хора, които са щастливи с този начин на живот. Всеки има своя път и сам за себе си най-добре знае кое го прави щастлив.

Но аз знам, че ще пътувам много и ще живея по най-различни места, ще срещам чудати хора, с които ще си говоря на откачени теми, ще работя, само за да вложа всичките си изкарани пари в пътуване и ще откривам още и още лица от мен самата. И всички тези лица, и всички тези самоличности – пак ще съм аз!…

Може никога да нямам стабилност и „здрав разум“,  но ще имам спонтанност, емоционалност, прибързаност, крайност, авантюристичност, адреналин и интересни истории за разказване.

Може никога да не знам какво ще се случи утре, но винаги ще се стремя да живея всеки ден като за последно. Да казвам точно това, което мисля, без да се интересувам от последствията.

С усмивка на уста. И с трепет в сърцето. Като Салва.

– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –

Четейки какво съм писала преди 2 години на няколко хиляди метра над земята, в мен се връща онзи трепет и усещам как сърцето ми бие по-ускорено. Някои неща се променят, но някои неща никога не се променят. Мечтите ни никога не умират и не увяхват, те само се скриват надълбоко в нас и отвреме на време ни припомнят за себе си. С надеждата да ги оставим да се сбъднат….
А Пътят е само напред и нагоре….