Вчера следобед като отидохме на плажа и аз тръгнах сама на разходка по брега, бях със слушалки, слушах отвеяна музика и се разхождах бавно покрай вълните, гледайки морето.

Това е най-любимата ми част от деня, когато съм на море – точно преди залез, всичко е едно такова спокойно, утихнало, морето леко се плиска. Независимо с кой съм на плажа, се извинявам и обяснявам, че искам да се разодя сама. Обичам да оставам сама. Това е един от онези моменти, в които най-лесно общувам с душата си. Или „общувам“ не е точната дума, по-скоро мълча в хармония с душата си и всичко е наред. Всичко е съвършено.

Та вчера следобед си мислех за лятото, как си отива, мислех за любимото ми Карадере, оттам се сетих за един приятел Алекс, с който бяхме миналата година там, той е акробат, жонгльор и обикаля света и прави представления по улиците. Много голям чешит. Беше ми разказвал, че идва често да жонглира в Гърция и докато се разхождах си мислех: „Ако сега го видя Алекс на тоя плаж, представяш ли си колко ще е готино…“ и в същия момент чувам „Hey hello“ и гледам някакво момче ми се усмихва. Махнах слушалките, казвам: „Yes?“ и той: „Hi, I’m Alex!“ („Здравей, аз съм Алекс!“)
И аз зяпнах, точно си мислех за Алекс, ама точно в същия момент и някакъв на име Алекс ме заговаря. И реших че е знак от Вселената и спрях да си говорим. Принципно не бих спряла, бих подминала, ясно е, че ме спира, защото си търси момиче и среща и така нататък… Но реших да разчупя модела си. Отдавна съм си обещала, че няма да пропускам никога знаците на Вселената, независимо какво ми коства това.

Момчето не ме сваляше или нещо, говореше много приличен английски и си говорихме много интересно за всякакви неща – от пътувания по света до световната икономическа криза. Той ми разказваше за живота си, за работата си като автомонтьор, за единственото си излизане от Гърция – когато е отишъл в Холандия да посети братовчед си – и колко различна и слънчева страна му се е сторила Холандия. Каза, че са му предложили да остане там и да си намери работа, че щяло да бъде много лесно с неговия добър английски, но той помислил и се върнал. Няма семейство, жена, деца, нищо, което да го закотвя в Гърция. Получава по-малко пари заради кризата, но обича работата си, градчето си, езика си. Смята, че щом е роден грък, значи има нещо като „мисия“ (по неговите думи) тук.
Много интересен и обогатяващ разговор. После си стиснахме ръцете, пожелахме си успех и всеки продължи по пътя си обогатен. Не ме покани на среща и не ме попита дали си имам приятел. Беше много мил и тактичен.
Той научи за couchsurfing от мен, което мисля си е цяло богатство ако го знаеш. А пък аз от него научих, че човек може да е супер щастлив и доволен от живота си дори ако живее в малко село и работи като автотехник!

След това много се замислих – защо хората не го правят по-често? Защо непознати не се усмихват един на друг, не спират и не си говорят, не си споделят истини за живота, житейските си истории, а после всеки по пътя си?
Винаги играем някаква роля – като някой ни погледне и свеждаме поглед свенливо или пък нахално се вторачваме в човека, за да го смутим. Много рядко се усмихваме от сърце, много рядко казваме „Здравей, как се казваш?“ А децата го правят! Те се запознават, играят заедно, споделят, не се притесняват, няма нищо неприлично или неморално. После се разделят и са щастливи.

А ние сме станали едни затворени хора, пазещи се от света, оградени с толкова много стени от „трябва“ и „не трябва“. Не искам да съм такава вече, днес го реших!, искам да съм отворена към всичко, което Вселената ми предлага на момента – хора, срещи, знаци, отговори. Искам да уча с всяка крачка и да се усмихвам на непознатите по улицата!
Дали светът няма да стане едно по-приятно място за живеене ако всички решим да сме така отворени към Новото? 🙂

– Писано края на август 2012 в Касандра, Гърция –