Баща и син се сдобили с един кон. На следващия ден тръгнали за някъде си през селото. Бащата казал:
– Сине, качи се ти на коня, а аз ще походя.
Като ги видели, селяните рекли:
– Ей, глей къв син – баща му ходи пеша, а той язди!
На другия ден бащата се качил на коня, а сина ходел. Селяните рекли:
– Бе къв баща бе, детето му ходи пеша, пък той язди!
На третия ден се качили и двамата на коня. Селяните:
– Нямат милост тия, ще уморят добичето!
На четвъртия ден и двамата тръгнали пеша, водейки коня. А селяните:
– Хахаха, глей кви глупаци! Кон имат, пеша ходят! Хахаха…
На следващия ден, от притеснение какво ще направят, конят взел, че умрял.
И бащата рекъл на сина:
– Виждаш ли сине, ако слушаш какво говорят хората, ще свършиш като коня !
И за мен се оказва, че това е най-трудният урок за научаване – да спре да ми пука какво говорят хората. Защото хората винаги говорят. И никога не са доволни. Критиката е дълбоко вкоренена в човешката психика и дисквалифицирането на чуждия труд и положени усилия. Нормално – Егото няма да се чувства добре ако не омаловажи останалите, за да бъде само то значимо. Хем го знам, хем се разстроивам. Все по-малко де 🙂 Защото най-важно е човек да следва себе си и ако го прави, то няма да има никакво време да гледа в чуждата паничка, камо ли да критикува. И ако всеки го правеше – следването на себе си – всичко щеше да е наред 🙂 Нека не свършваме като коня от притчата! Но нека и не бъдем коне с капаци. Просто да галопираме смело и уверено по своя Път!
– Стефи – (Притчата не съм я писала аз 😉 )
Стефи, много хубава притча!
Аз откакто се помня имам такава философия по отношение на моите избори и хорското мнение. Даже не мога да се сетя в кой момент в моя живот съм осъзнала, че опитите да угодиш на другите е обречен на провал…
Но, разбира се, не бива да забравяме, че живеем в дуалистичен свят и всяко едно твърдение, мъдрост и т.н. има две страни.
Т.е. не може всички да са криви и само аз да съм права…По принцип всеки човек има своя си истина и тя е толкова истинска колкото и твоята , едвам когато прозрееш истината на другия и проявиш разбиране към нея можеш да си сигурен, че действаш в синхрон със своето АЗ със своята същност…Това е много важен момент за мен, защото така съм сигурна, че това е мой избор, а не избор на Егото ми…Т.е. следвам своите желания и импулси, а не се опитвам да се самодоказвам.. Как става объркването…много лесно…Егото като такова има нужда от постоянни дозички похвали и да му се казва колко е велико и неповторимо, и никога при никакви обстоятелства не приема инъкомислещите… и критиката им …Инъкомислещите са врагове и заплашват неговата сигурност и величие, но пък от друга страна ТО има нужда от тях та нали съпоставяйки се с тях(инъкомислещите) ТО става толкова голямо и неутразимо…И така нашето Его знаейки своята зависимост цял живот има нужда да се самодоказва, чрез следване на „възвишени цели“, като за целта използва всякакви похвати маскирани много често под висши човешки добродетели….Единственият тест които Егото не може да премине е – Критиката. Точно възможността за приемане на Критика ни дава отговор дали нашите действия са водени от Егото или от нашето Аз – защото Аз-за за разлика от Егото знае че е неповторим и велик и приема както себе си така и другите , като – безценни неповторими съкровища, като разбира че точно инъкомислието или инъкодействието прави всеки човек уникален, неповторим и ценен и Аз-за не се свини да научи нещо ново от друг човек или просто да разбере уникалността на другия без да се чувства застрашена неговата собствена уникалност…В крайна сметка критиката не е толкова страшна, напротив може даже да е много градивна както за критикувания, така и за критикуващият….Нещо, като камбана…Внимание! Къде съм?!
Стефи, извинявай за дългият пост, но ако искаш ми вярвай от два дни си мислех да те помоля да напишеш някаква статия за – Критиката – ‘що за животно е откъде идва и как се изкоренява…Сега пишейки, на мен самата ми станаха по ясни похватите за изкореняването й от езотерична гледна точка…