Това е една регресия от миналата седмица, която е изключително силна и дълбоко разтърсваща, най-вече за преживелия я, и която съм много щастлива, че ми дадоха разрешение да споделя. Смятам, че е много много ценно!

Малко ще кажа за Г., защото за нея може да се каже толкова много. Тя е много красива, спокойна, блага и някак вътрешно мъдра душа. Има голям опит с практики по личностно израстване, много терапии и много себеопознаване. Това е втората ѝ регресия. Първата ѝ е била преди 10 години и не при мен. Търсеше отговори на въпроси, търсеше още парченца от пъзела по опознаване на себе си. Много земен човек, много балансиран, без грам превзетост в себе си.

(След дълбоката релаксация, въвеждане към връщане назад и преминаване през вратата, следва миналият живот, в който тя се озова)

Стефи: Огледай се около себе си, погледни наляво, надясно… Кажи ми какво виждаш? Къде се намираш?

Г.: Нещо като пещера… Намирам се в пещера.

Стефи: Потопи се изцяло в този спомен. Остави го да стане още по-ясен, още по-силен, почувствай себе си… Разкажи ми всичко, което ти прави впечатление.

Г.: Не знам защо съм там… Има вода по стените.. Треперя, студено ми е. Не съм уплашена… Не ме е сложил някой там, не знам защо съм там.
Пещерата е голяма. Сама съм , няма никой, пред мен е нещо като пропаст.. Аз съм на такова малко място… никъде не мога да помръдна.

Стефи: Добре, искам сега да погледнеш надолу и да видиш себе си, да видиш тялото, в което се намираш.

Г.: Ооо, аз съм вързана! Жена съм. Облечена съм в дрипи. Вързана съм, вече съм се отчаяла… затова не се страхувам в момента. Млада съм, около 30 и нещо години. С много мръсно тяло и мръсна коса. Отдавна съм тук.. Не знам от колко, загубила съм представа за времето. Даже не съм отчаяна… Загубила съм всичко. Просто стоя и се клатя вече. Загубих надежда. И съм там…

Стефи: Остави сега на подсъзнанието си да те върне назад, да превърти лентата назад до момента , в който си се озовала там. Спомни си как се озова там, какво се случи?

Г.: Някакви хора… ни гонят с копия. Все едно селото бяга, всички бягат.. Нападат ни. Пищят хора и тичат и бягат да се спасяват, всеки е грабнал каквото може, някакви войници ни гонят с щитове и копия. И пищят всички и бягат и аз бягам с тях. Хванаха ме… събориха ме на земята…    (плаче, много емоции идват)

Стефи: Как се чувстваш сега? Как се чувстваш в момента, в който те хващат?

Г.: Раняват ме! И се пазя с ръце доколкото мога… Загубвам съзнание, не знам какво става…
(правим вдишвания, издишвания, освобождаване на емоциите и изчистване и приемане)

Стефи: Остави на подсъзнанието си сега да те отведе към живота в селото, към важни ключови спомени от твоя живот там. Спомни си дома си, близките, ежедневието си, атмосферата на селото.

Г.: Много е идилично! Някакво мляко избиваме. Къщичките са с такива сламени покриви. Облечени сме с такива от едно време рокли с престилки, с такива шапки на главите като забрадки, но не съвсем… И се трудим… Има ведра с мляко, животни, крави, с това мляко нещо се занимаваме, изсипваме го, бъркаме го… Трудолюбиви хора сме. Всички животни има – кокошки, прасета… Ние сме селяни.

Стефи: Спомни си дома си, твоята къща?

Г.: Малко прозорче… Изглежда като от кал и със сламен покрив, с дворче, с оградка, има кокошки на двора, котка, куче… И деца… Това са моите деца, да.
Три деца и са много весели, единият е по-голям, русоляви. Играят, гонят се, боси са. Смеем се.

Стефи: Спомни си бащата на децата ти?

Г.: Висок и усмихнат. Също светлокос. Има мустак. Нещо дялка, прави от дърво.
Той е много весел човек. Аз съм такава много сериозна и им се карам, гълча ги нещо , какво да правят, как да правят, а той се шегува с мен и ме развеселява. Не мога да съм му сърдита.

Стефи: Дай си няколко мига и почувствай, познаваш ли тази душа и сега? Срещала ли си го в сегашния ти живот в друго тяло?

Г.: Мисля, че да. Това е един близък мой приятел, който много обичам.

Стефи: Добре.. Какво друго ти прави впечатление от ежедневието ти, как преминават дните ти? За какво мислиш?

Г.: Ами основно за прехраната, но не като тежест, а като част от тази общност. Много ми е важно да съм в хармония с другите. Да помагам на всички, и те ми помагат. Много сме задружни, имаме празници. Много хармонично и щастливо село. Уважаваме се и всичко си правим сами, цял ден минава за храната… Хляба си правим, сиренето, всичко… Готвя, чистя. Но ми е радостно, не ми тежи. Така правят всички, така е нормално, няма друго. Щастлив си и това е.

Стефи: Върни се сега още по-назад в спомените си, до твоето детство, до родния си дом и родителите си, спомни си ги.

Г.: Пак е там. Или съм от селото или от много подобно близко село. Но пак там в същата планина. Не, през едно село съм! През нещо като хълм. Зад хълма е моето село. Много обичам гората и планината.
Някакво мрачно е в тази моята къща… Има някакво бебе в люлка. На мен ми е много интересно, но не ми дават много да го приближавам. Май нямам други по-големи братя и сестри, аз и това бебе сме.
Родителите ми не са весели. Пак такива отрудени хора са, по-мрачни.

Стефи: Какво друго си спомняш за тях, как се отнасят към теб?

Г.: Строги са, но аз съм спокойна, знам, че ме обичат. Просто са строги, не ме прегръщат. Но не са лоши хора. Бебето ми е много интересно, не знам… Много искам да го разглеждам, да съм до него. Момиче ли е, момче ли е.. То е едно повито. Момиче е.

Стефи: Обърни изцяло вниманието навътре към себе си, за какво мечтаеш, какъв характер носиш, какво те вълнува?

Г.: По-мечтателен тип съм. Някакви пеперуди… Небето, облаците… Не съм толкова земна като другите. Много съм разсеяна и съм по-различна, все мечтая за някакви неща.

Стефи: Спомни си момента, в който се запознаваш с мъжа ти?

Г.: Те ни договарят. Срещат ни семействата. И той ми е любопитен, срамувам се, гледам го така под очи. Той се усмихва широко. Харесвам го.

Стефи: Добре.. Отиди сега напред до момента в пещерата, остави на подсъзнанието си отново да те потопи изцяло в този спомен след като те хващат. Какво друго си спомняш?

Г.: С други хора сме първо някъде хвърлени, затворени сме.. Сега ни возят с някаква каруца някъде, не знаем къде… Не знаем защо постъпват така с нас.

Стефи: Знаеш ли кои са тези хора, които ви прогониха от селото, откъде са?

Г.: Римляни… Изобщо не знам, че съществуват такива хора. Нищо не ни казват. Аз не разбирам езика им. Запалиха селото и… Водят ни нанякъде. И ни хвърлиха в нещо като затвор, с решетки… Много хора сме там, но не са от моето село, други непознати хора. Всички страдат, плачат и не общуваме. Всеки нещо го боли, страда, тъжен е.
Не оставаме май много време там… То даже не е затвор, а направо в тази каруца си седим с решетки, като дървени колове. После ни извеждат един по един и решават какво да правят с нас. Някой става за работа… Решават какво да правят с нас, за какво ставаме. Делят ни. Този там, онзи там… И мен ме пращат при някакъв там… взима ме един някакъв по-важен, защото има на каската си, гледам, като пера… Като римските тея имат някакво на каската… Не знам защо той ме взима.

Стефи: Добре… Проследи спомените напред, какво правиш след като попадаш при него?

Г.: Той ме закача, качва ме и ме води в неговата къща. Изкъпват ме там, нахранват ме, не съм виждала никога такива неща… Мраморни.. Някакво много богато място. Трябва да слугувам там. Казват ми какво да нося, какво да правя, като слугиня.

Стефи: Как се чувстваш?

Г.: Чуждо ми е всичко.. Това е много богат дом, много хора живеят там, има много слуги. Много хора влизат, излизат. Има приеми. Непрекъснато има някаква работа, аз сервирам. Трябва да сервирам на гостите.

Стефи: Колко време си там в тази къща?

Г.: Не много… Има някакъв пир. И мъжете са пияни и ме дърпат и опипват.. И аз избягах… Свалих всички престилки.. Просто хукнах навън през нощта.
В гора съм. Бягам. Някакви кучета са след мен и ме обградиха… хванаха ме. И ме бият. И ме хвърлиха тогава в тая пещера. Защото съм избягала.

Стефи: Потопи се в спомените в пещерата. Припомни си ги още по-ясно, още по-силно… Почувствай ги. Спомни си усещанията, мислите си, пусни всички емоции навън.

Г.: Виках…. (плаче) И ходих напред назад… То даже не е пещера май… То е като кладенец.. Много е малко. Не е пещера. А е като дупка. И като животно се мятах насам натам и крещях… Хвърлят ми храна… И затова не умирам.

Стефи: Комуникират ли с теб по някакъв начин?

Г.: Не… Смеят се и ми хвърлят храна.

Стефи: Колко време минава там?

Г.: Вече съм спряла да ги броя… Спряла съм и да ям. Отчаях се. Край. Примирих се. Мисля си само за децата…

Стефи: Какво се случва с теб след това?

Г.: Примирих се и… Виждам луната … Нощ, небе.. Над мен. И умирам. Но такова.. като сякаш губя съзнание, отнасям се.. И се моля децата да са добре! Не съм видяла да ги убиват. И даже ми е хубаво, спокойно ми е. Умирам.

Стефи: Потопи се изцяло точно в този момент, в който душата напуска това тяло. Какво е усещането и накъде отиваш след това?

Г.: Много много високо… Виждам отгоре всичко – кладенеца, тялото. Все едно съм луната и гледам отгоре. Има емоция на облекчение. И съм тъжна… Тъжна съм, че съм млада и не съм с децата… И не знам… Няма да мога да се грижа за тях. Недовършено ми е такова…

~~~ СПОМЕНИ ОТ ДУХОВНИЯ СВЯТ: ~~~

Стефи: Спомни си пространството, в което се озоваваш. Къде попада душата ти?

Г.: Не знам.. Някакво спокойно място с много хора… ама не са хора.. Някакви като силуети са. Ама ми е много добре с тях. И ми показват… Не ми говорят, всичко се разбираме без да говорим…

Стефи: Спомни си… Спомни си какво ти казват?

Г.: Казват ми, че съм имала сънища, че са искали да ме предупредят все едно.. Че съм сънувала това, което ще се случи. Трябвало е да тръгна, да се спася… Не ми е бил това плана! Трябвало е все едно да спася селото. Аз имам… съм имала някакви такива способности, които съм … Можела съм да виждам.. През сънища ли… Имала съм такава дарба, но съм я отричала. Като глупости ми се е струвало. Срамувала съм се от това. И те ми казват, че ако съм го била развила, ако го вярвах.. Че са ми давали и са ми казвали… Казват „Ти го знаеше!“

Стефи: Как те кара да се чувстваш това?

Г.: Плача… Виждам, че съм можела да направя повече. И че съм друга… Такава силна, хубава… Силна съм! А тогава се мислех за обикновена.

Стефи: Как усещаш тези души около себе си? Как ги чувстваш?

Г.: Те са ми много близки. Като много близки хора. И с много обич ми ги казват тия неща. Подкрепят ме и ме успокояват. Разбирам, че не трябва да прекъсвам връзката с тях. Че винаги са били до мен. Много са ми близки, много ги обичам и те много ме обичат.
Казват ми: „Ще има пак, ще имаш още един шанс… Всичко е наред!“

Стефи: Искам сега да те попитам, искам да усетиш – какви са най-важните уроци, които душата ти научи от този живот, от който сега излезе?

Г.:

• Че не е лошо да си необикновен.. Трябвало е да го повярвам и да се доверя на интуицията си.. Просто не съм искала да бъда различна от селяните.. А можех…
• Че не е страшно да си различен. И не винаги е хубаво да си като всички.
• Че мога… Всъщност аз затова не страдах, защото винаги съм можела да се изключвам от тялото си. Някаква съм такава.. Винаги съм го можела. Всички от моята група души го могат.
• И че всеки е полезен за другите не само по един единствен еднакъв начин.

Стефи: Добре.. Спомни си коя година се случи този живот, кой век?

Г.: Ооо отдавна, много отдавна… 341… Някакви такива малки числа.. Началото след Христа. Даже съм набожна там. Като всички съм. Хората ходят в църква, някакъв поп с въже има на кръста.. Помага, говори ни нещо..

Стефи: Искам сега да почувстваш, да си припомниш, защо точно този живот се появи да си го спомниш сега, каква е връзката му със сегашния ти живот?
Какво е посланието спрямо сега, което трябва да си спомниш?

Г.: Идва ми… Спомни си колко много можеш.

Стефи: Пусни всичко, което ти идва, да дойде сега като послание!

Г.: Спомни си коя си! (плаче силно)
Спри да се правиш на обикновена!
Казват ми, че съм необикновена.. Много хубави неща ми казват!… (плаче много) 

Стефи: Добре, чуй ги! Позволи си да ги чуеш! Кажи ги!

Г.: Аз не мога да повярвам… Те казват, че съм съвършена!…
И че съм от светлина!

Стефи: Кажи всичко, което ти казват! Пусни го! Кажи го сега, за да го чуеш пак после.

Г.: Казват ми: „Кога не сме откликнали на молитвите ти? Не виждаш ли, че сбъдваш всичко с лекота? Това става само за избрани души… Защото ние сме непрекъснато до теб! Поискай връзка с нас. Ти си една от нас. Ти си една от нас! Ти не си обикновена! Как да ти разкрием колко си красива? И колко си съвършена? Толкова пъти ти показвахме, че можеш да сбъдваш всичко, което поискаш. Защо не си смела? Толкова те обичаме! Повярвай, казват, повярвай!..“
Те ми казват: „Ти си богиня!“ и аз си мисля: „Да бе, чак пък толкова!“
И те ми казват: „Да, да, ти си от нас, ти си специална.“

Стефи: Чуй всичко, което ти казват. Преживей го… Остави го да попие в теб. Спомни си го! Вдишвайки приемай това послание, запамети го във всяка клетка на тялото си, на съзнанието си, няма никога повече да го забравиш в този живот!
Издишвайки почувствай как се освобождаваш от всички блокажи, които имаш за себе си… Издишай забравата за това коя си. Вдишай припомнянето за това коя си ти.
Има ли нещо друго от тяхното послание, което чуваш, което идва сега при теб?

Г.: Не, само това – „Спри да се правиш на обикновена. Позволи си да си спомниш…“

Стефи: Добре… Постепенно насочи вниманието си към сегашния ти живот, спомни си каква е мисията ти в сегашния ти живот, какво е призванието ти?

Г.: Виждам все едно светлина.. От мен.. Сякаш от мен излиза светлина към много хора. Трябва просто да съм в себе си, в същността си и да го предавам. Как го предавам? Просто излиза.. Има хора около мен и просто излиза, докосва ги тази светлина. Повдигам ги с това. Само като са около мен. Нищо не правя. Само стоя и се усмихвам, а всички се чувстват по-добре. От мен струи светлина. Като очи, навсякъде…
Само че се страхувам дали ще ме разберат правилно за тази светлина… Искам да знаят, че тя идва отгоре през мен, от тях…. Отгоре надолу влиза , влиза през главата ми, минава през тялото ми и струи към всички хора, които са около мен. А те са много, много хора! Как толкова много хора? Това е кино. А аз съм като прожектор. Като екрана на моята светлина. Това са толкова много хора.

Стефи: Добре.. Искам сега да почувстваш физически това, което правиш. Да го облечеш в конкретно действие. Какво точно правиш?

Г.: Трябва да предам на хората посланието, че животът е радост , Любов, лекота. Че животът е много много весело нещо. Трябва да предам тази истина на много много хора. И аз да живея така. Радостно, леко, щастливо, сияя… Позволявам си всичко. Трябва да им покажа истината, че животът е радост.

Стефи: Искам сега да насочиш вниманието си към един конкретен човек в живота ти сега, към мъжа ти. Почувствай връзката с неговата душа. Искам сега да усетиш защо се е стигнало до този крах в отношенията ви? Какви са уроците, които трябва да научиш от това, което се случи между вас?

Г.: (плаче) Много мрачно и хладно… Направо… Той е като паднал, стъпкан в нещо черно и аз искам да го издърпам оттам, искам и на него да му покажа светлината, да дойде в светлото, но все едно го дърпат и пропада… Трябва или да го пусна или аз ще пропадна с него. В някаква тъмна дупка. Трябва да го пусна, а не искам, защото ми е жал!

Стефи: Дай си няколко мига да почувстваш кое е най-правилното нещо, което можеш да направиш в тази ситуация? Кое е най-правилното, което можеш да направиш за себе си и за децата си?

Г.: Потъна в черното долу… Ако го пусна, ще потъне, ако не го пусна, ще потъна с него… (плаче) Това е като един черен водовъртеж и го засмуква. Трябва да го пусна.

Стефи: Почувствай кое е това, което те спира да го пуснеш? Кое е това, което те кара да го държиш?

Г.: Искам да го издърпам на светлото! Искам да го спася! Обаче не мога…
Ужасно е… Виждам, че пропада надолу… Душата му отива в нещо много черно.
Викам, крещя, искам да го издърпам… и го държа със сетни сили! Да го издърпам от това черното дето го засмуква.. И той се държи за мене… мъничко, мъничко светлина остана в ръката му и ме държи.. обаче пропада, пропада… Не мога да го спася. (плаче) Пускам го, не мога!… Трябва да остана в светлото, не мога!… Това си е негово… Не мога, не мога да го спася…

(правим доста дихателна работа по пречистване, освобождаване, осъзнаване на тези усещания и пускане на негативните емоции)

Стефи: Почувствай какво друго идва при теб като знание, като информация?

Г.: Той е бил моето дете в онзи живот! И тогава не успях да го спася! И затова искам сега да го спася!… Много го обичам. Все едно знам, че има как да му помогна, но не сега. Че трябва да уважавам избора на неговата душа. И не зависи от мен, нищо, че съм му била майка. Нищо, че сега съм му жена. Той си е той, аз съм си аз… Не съм отговорна дори за децата си по този начин…  Не съм виновна. Те са свободни както и аз съм свободна.

 

– – – – – – – – – – – – – – – – край на регресията – – – – – – – – – – – – – – – – – –

Това беше една изключително силна и разтърсваща регресия за Г. Тя си припомни коя е, каква е душата ѝ, каква светлина носи, какво може, какво винаги е можела. Тя много много плака, което винаги е много терапевтично и аз много се радвам когато се случва по време на сесия. Тя пусна и изчисти от себе си много мъка, болка, вина, силното си чувство, че е незначителна, че е никой, че не е важна, че не е специална. Истината е, че тези чувства ги носим всички ние в себе си.
Цялото ни общество, цялата ни култура векове наред ни учи да се смаляваме, умаловажаваме, да сме смирени, да сме срамежливи, да сме незабележими, да не изпъкваме, да не вярваме, че сме нещо различно, нещо специално, нещо изключително. Това е толкова мощна програма, толкова мощен психически егрегор, че той е заложен дълбоко в гените ни и в подсъзнанието ни. Припомнянето на това кои сме ние всъщност, какви са душите ни, е много трансформиращо, освобождаващо и е изключително разтърсващо като преживяване. 

Когато Г. излезе от регресия, аз ѝ прочетох един цитат, който съм слагала в моя статия за личния пример и собствената ни светлина и за който си мислех през цялото време на регресията ѝ. Цитатът е на Мариан Уилямсън и гласи следното:

„Нашият най-голям страх не е в това, че сме неспособни.
Нашият най-голям страх е, че сме неизмеримо силни.
Светлината в нас, а не тъмнината в нас е това, което ни плаши.
Ние се питаме: Кой съм аз, че да съм брилянтен, великолепен, талантлив, легендарен?
Всъщност, кой си ти, че да не си това? Ти си дете на Бога.
Това, да се правиш на незначителен, не дава нищо на света.
Няма нищо просветлено в това да се свиваш, така че другите около теб да се чувстват по-сигурни.
Ние сме предопределени да сияем, както сияят децата.
Ние сме родени, за да проявим славата на Бог, който е в нас.
То не е само в някои от нас, то е във всеки.
И като позволяваме на вътрешната си светлина да засияе, ние несъзнателно позволяваме на другите да направят същото.
И когато сме се освободили от собствения си страх, само нашето присъствие автоматично освобождава другите.”

Нямам какво повече да добавя. Изводите остават за вас. Всеки интерпретира всичко през собствената си призма и всичко е толкова индивидуално.

За повече информация прочетете:
>>> „Въпроси и отговори за регресията в минал живот“ <<<

Disclaimer : Не всяка регресия е толкова подробна или с толкова силни и ясни спомени от духовния свят. Не всяка регресия е толкова дълбоко разтърсваща. Това не зависи от мен като водещ на регресията. Въвеждането назад е еднакво за всички. Какво ще се появи след това… зависи от подсъзнанието на човек. Доколко ще му бъде дадено да си спомни, от какво има нужда точно сега в живота си, доколкото дълбоко е успял да се отпусне и да изключи ума. Но всяка успешна регресия е ценна за преживяващия я, всяка регресия носи отговори и уроци.