Днес си мисля за щастието и нещастието….
Всъщност напоследък много си мисля за тези понятия / състояния и какво седи зад тях.
Защо никой никога не ти казва: „Това не е нормално!” когато си щастлив, влюбен, екзалтиран, пърхащ и всичко ти е наред?
Защо никой не ти казва: „Замисли се какво да направиш, за да излезеш от това състояние?”; „Притеснително е да си толкова щастлив?”
Защо в това западно общество се свръх-толерира човешкото щастие и радост и се слага Х (хикс) на нещастието и болката?
Когато ни боли, всички ни казват: „Щастието е въпрос на избор”; „Вземи се в ръце”; „Оправи се”; „Намери си нещо, за което да се хванеш и да бъдеш щастлив”; „Намери си някой, който да ти осигури щастие”.
Никой не ти казва (или почти никой): „Потопи се в това нещастие. Преживей го. Дай му време. Осъзнай го. Изстрадай го. Пусни го да се излее през теб. Чуй посланието, което то ти носи”
ЗАЩО?!
И само на мен ли ми е толкова непонятно?
Страданието, както и щастието са нормални човешки състояния (в този ум, в тази дуална реалност, в Мая…). Не само това, ами те са и двете страни на една и съща монета. И няма как да има едното, без да има другото. Няма само плюс, нито само минус. Магнитът има два полюса.
Защо да търсиш умишлено едното, да го преследваш, да го издигаш в идеал, а другото да зачеркваш, да бягаш от него, да търсиш всякакви инструменти, методи и хапчета, за да блокираш?
И щастието, и страданието не са избор, поне не за мен, въпреки че знаете, че аз съм ‘ЗА’ осъзнатият избор да избираш и да твориш сам реалността си.
И въпреки това за мен страданието е също толкова нужно, колкото и щастието. И също толкова естествено си идва в живота. Няма да стигам до „крайности” и да твърдя, както някои твърдят, че само страданието е истинско и не сме дошли тук да се забавляваме и да бъдем щастливи, защото само в страданието израстваме. И само чрез страданието душата ни се учи. Не. Поне веднъж не одобрявам тази крайност.
Смятам, че сме дошли тук да преживеем и да изпитаме целия спектър от емоции и чувства – хубави, лоши, приятни, болезнени, черни, бели, цветни, контрастни, различни, всички нюанси на всички земни човешки състояния….
Да се „наиграем” както се казва. Като деца. За да можем след това да минем на следващото ниво на осъзнаване и възприемане и преживяване на реалността. Няма как да минем на Ниво 2, без да сме преживяли (и оцеляли) от Ниво 1. Няма как да искаме да бъдем духовни и осъзнати и „над нещата”, ако не сме закотвили и интегрирали в себе си материалният свят с всичките му приятни и болезнени аспекти.
Та си мисля аз за болката и че не е нещо, от което трябва да бягаме като дявол от тамян. Не е нещо, което ще ни унижощи. Да, ще ни срине, ще ни разтърси, ще плачем и ще страдаме. Ще стигнем дъното и само и единствено след като сме го стигнали, ще сме способни да се оттласнем нагоре и да изплуваме на повърхността.
Спирам дотук. Този път съм по-лаконична. Нямам време напоследък за дълбоки и дълги философски размисли. Ще му мисля и ще пиша дълги дълги статии, след като спра да живея или поне след като забавя малко темпото.
Напоследък живея живота във всичките му проявления – радостни, тъжни, екзалтирани и дълбоко нещастни, с много смях и много сълзи, махалото в двете посоки, music ON & music OFF.
И не съжалявам нито за секунда и не искам никой да ми казва, че не съм балансирана или не съм духовна или не съм осъзната или не съм хармонична. Много ясно, че не съм! Аз съм човек и възнамерявам такъв да си остана! За това съм дошла.
Следвам зова на душата си, лутам се, бъркам, падам и ставам, споделям и се уча, израствам и греша, плача и се смея и всичко това е само малка част от опитностите, които съм слязла да преживея и да въплътя на тази планета в това физическо тяло.
И нищо не е правилно и нищо не е грешно. Всичко просто Е.
– Стефи –
Това което трябваше да направя и все още не мисля че се справям е да простя на себе си,че не съм перфектна. За това колко много грешки съм направила в миналото си но как те са ме довели до състоянието в което се намирам в момента. Но не знам защо ми е толкова голям проблем постоянно да се оправдавам пред другите за тези грешки и един вид дори подсъзнателно да се наказвам. Сякаш постоянно съм отговорна или длъжна най-вече към близките си които не са съгласни с моя избор, възприятие за живота и са толкова далеч от мен…
Всъщност многократно съм се опитвала да култивирам в себе си фалшив оптимизъм и да си го налагам, но разбира се с насилие нищо не става. А няма и смисъл, защото всичко трябва да се изживее в своята пълнота, да бъде осъзнато и когато вече не ни е необходимо или нямаме нужда от него то си отива само. Така прави и нещастието. Щом се потопим в него, опознаем го, разберем го в крайна сметка научаваме урочето което то ни носи а после си отива. Дори си е скрито съкровище, това нещастие :)))
Благодаря за откриването и за споделеното! 🙂 Съвет не бих си позволила да ти дам как да простиш на себе си, защото отговорите на всичко са вътре в теб и четейки те, разбирам, че знаеш как да стигнеш до тях 🙂 Успех и сърдечни поздрави!
Прегръщам те с Любов! <3
И аз теб Деси!!! 🙂
Още един прекрасен текст, който абсолютно хармонира с моите чувства и усещания! Много добре изразено, чувствам се по същият начин тази година! Плюс упоритото изплуване на много стари и забравени негативни преживявания, някои от тях като похлупени с положителни мисли след като прочетох за положителното мислене, но останали там. Тази година изплуваха наведнъж в един период и аз с едно ново осъзнаване им се отдадох, преживях ги пак, тъгувах и се опитах да ги пусна да си ходят с мир. Мисля, че неизживяната болка остава в нас и ни дърпа надолу! Трябва да бъде изживяна!
Pingback: Да се запознаем със Сянката си – тъмнината, която е част от нас | Стефи Божилова
Pingback: Да се запознаем със Сянката си – тъмнината, която е част от нас | Стефи Божилова