Днес си мисля за щастието и нещастието….
Всъщност напоследък много си мисля за тези понятия / състояния и какво седи зад тях.

Защо никой никога не ти казва: „Това не е нормално!” когато си щастлив, влюбен, екзалтиран, пърхащ и всичко ти е наред?
Защо никой не ти казва: „Замисли се какво да направиш, за да излезеш от това състояние?”; „Притеснително е да си толкова щастлив?”
Защо в това западно общество се свръх-толерира човешкото щастие и радост и се слага Х (хикс) на нещастието и болката?
Когато ни боли, всички ни казват: „Щастието е въпрос на избор”; „Вземи се в ръце”; „Оправи се”; „Намери си нещо, за което да се хванеш и да бъдеш щастлив”; „Намери си някой, който да ти осигури щастие”.
Никой не ти казва (или почти никой): „Потопи се в това нещастие. Преживей го. Дай му време. Осъзнай го. Изстрадай го. Пусни го да се излее през теб. Чуй посланието, което то ти носи”
ЗАЩО?!
И само на мен ли ми е толкова непонятно?
Страданието, както и щастието са нормални човешки състояния (в този ум, в тази дуална реалност, в Мая…). Не само това, ами те са и двете страни на една и съща монета. И няма как да има едното, без да има другото. Няма само плюс, нито само минус. Магнитът има два полюса.

Защо да търсиш умишлено едното, да го преследваш, да го издигаш в идеал, а другото да зачеркваш, да бягаш от него, да търсиш всякакви инструменти, методи и хапчета, за да блокираш?

И щастието, и страданието не са избор, поне не за мен, въпреки че знаете, че аз съм ‘ЗА’ осъзнатият избор да избираш и да твориш сам реалността си.
И въпреки това за мен страданието е също толкова нужно, колкото и щастието. И също толкова естествено си идва в живота. Няма да стигам до „крайности” и да твърдя, както някои твърдят, че само страданието е истинско и не сме дошли тук да се забавляваме и да бъдем щастливи, защото само в страданието израстваме. И само чрез страданието душата ни се учи. Не. Поне веднъж не одобрявам тази крайност.
Смятам, че сме дошли тук да преживеем и да изпитаме целия спектър от емоции и чувства – хубави, лоши, приятни, болезнени, черни, бели, цветни, контрастни, различни, всички нюанси на всички земни човешки състояния….

Да се „наиграем” както се казва. Като деца. За да можем след това да минем на следващото ниво на осъзнаване и възприемане и преживяване на реалността. Няма как да минем на Ниво 2, без да сме преживяли (и оцеляли) от Ниво 1. Няма как да искаме да бъдем духовни и осъзнати и „над нещата”, ако не сме закотвили и интегрирали в себе си материалният свят с всичките му приятни и болезнени аспекти.

Та си мисля аз за болката и че не е нещо, от което трябва да бягаме като дявол от тамян. Не е нещо, което ще ни унижощи. Да, ще ни срине, ще ни разтърси, ще плачем и ще страдаме. Ще стигнем дъното и само и единствено след като сме го стигнали, ще сме способни да се оттласнем нагоре и да изплуваме на повърхността.
Спирам дотук. Този път съм по-лаконична. Нямам време напоследък за дълбоки и дълги философски размисли. Ще му мисля и ще пиша дълги дълги статии, след като спра да живея или поне след като забавя малко темпото.
Напоследък живея живота във всичките му проявления – радостни, тъжни, екзалтирани и дълбоко нещастни, с много смях и много сълзи, махалото в двете посоки, music ON & music OFF.
И не съжалявам нито за секунда и не искам никой да ми казва, че не съм балансирана или не съм духовна или не съм осъзната или не съм хармонична. Много ясно, че не съм!  Аз съм човек и възнамерявам такъв да си остана! За това съм дошла.
Следвам зова на душата си, лутам се, бъркам, падам и ставам, споделям и се уча, израствам и греша, плача и се смея и всичко това е само малка част от опитностите, които съм слязла да преживея и да въплътя на тази планета в това физическо тяло.
И нищо не е правилно и нищо не е грешно. Всичко просто Е. 

– Стефи –