На 10 ноември 2012 ходих да гледам филмът „Облакът Атлас“ и след това написах под една снимка във Фейсбук своите размисли по темата. Не бих го нарекла рецензия на филма, май е доста далеч от това… По-скоро е рецензия на вътрешния ми свят, разтърсен след филма.. 😀

„Току що се върнах от най-невероятен филм, който ме разтърси по начин, по който не се бях чувствала от години!!!!! За последно се чувствах така 2003-та година когато гледах Матрицата. Помня как вървях тогава по Моста на НДК и светът имаше различно значение за мен. Сигурно отстрани съм изглеждала налудничаво. Докосвах всичко и сълзи се стичаха от очите ми. Осъзнавайки онова, което е толкова трудно да се осъзнае. Мая…
Днес се почувствах по подобен начин, но по-различно. Излязох отново от зоната си на комфорт (отново тази изтъркана фраза.. но я използвам, поради липсата на по-подходяща), плаках и се смях с глас…. А главата ми туптеше. Ще гледам „Cloud Atlas“ отново и отново, ще прочета и книгата, когато в България някой се назландиса да я преведе, защото английският, на който е написана е потресаващо труден дори за мен. (бележка: книгата я преведоха впоследствие и аз я прочетох 🙂 )
Искам да пиша, но не знам какво да напиша. Искам да споделя с всички вас това, което е в мен, но знам, че усещанията са строго индивидуални за всеки и че всеки улавя нещо различно, спрямо него самия си.
Тези думи обаче, тези думи…. са гравирани в мен за дълго, много дълго….

„Our lives are not our own… we are bound to others, past and present… And by each crime and every kindness we birth our future!“

„Нашите животи не са наши собствени…. ние сме обвързани с другите, с миналото и с бъдещето.. И с всяко престъпление, и с всяка добрина, ние раждаме бъдещето си!“

(пак бележка: след това си ги гравирах на един медальон, който сега нося 🙂 )

Моят живот не е мой собствен. Въпреки че аз съм направила своите избори много преди да вляза в това физическо тяло, тези избори не са били само мои. Те са били преплетени с изборите и съдбите на много други души от моето най-близко Духовно семейство, с някои от които в момента сме заедно тук, а други подкрепят от другата страна.

Моят живот не е мой собствен. Защото той зависи от вас, също толкова колкото зависи от мен самата. И ако не се бях регистрирала във Фейсбук преди 5 години и ако не бях намерила хора със сродни интереси първо в чужбина, а доста по-късно и в България, аз нямаше да пиша това, което пиша сега и може би нямаше дори да съм тук. А някъде по далечни земи, търсейки себе си и търсейки себеподобни… Мислейки си, че в България няма други, които да се интересуват от това, от което и аз…

Обичаме да задълбаваме в дребните си драми и забравяме да се отдръпнем и да погледнем цялостната картинка.
Забравяме, че всички сме тук по своя воля; забравяме, че ние сме избрали в какви условия и в какъв живот да бъдем; забравяме, че, в каквато и ситуация да сме, винаги можем да излезем от нея със силата на осъзнатото намерение. Забравяме също така, че всеки е нужен, че всеки е важен, че за всеки има място под Слънцето.
Когато задълбая в моите си драми и филми (да, защото и аз имам доста такива) това, което ми помага и това, което винаги правя е да отида в парка до нас през нощта и да гледам звездите. Когато е лято взимам едно одеало и лежа на хълмчето по цяла нощ. Представям си как гледам Земята от горе, мисля си как всяка звезда е едно Слънце, обикновено доста по-голямо от нашето, и как около него има много много планети.
ИМА ТОЛКОВА МНОГО ЖИВОТ! В толкова различни измерения….
Започвам да плача и разбирам колко сме малки всъщност, как нищо от това, за което се тревожим няма значение, как всичко е преходно. Толкова преходно….
Ние никога не губим нищо и никой. Ще се срещаме пак и пак и пак през животите, през телата, през времената. Ще се свързваме и ще бъдем заедно. Винаги.

Една от финалните реплики във филма беше:

„I believe there is another world waiting for us… A better world! And I will be waiting for you there!…“

„Вярвам, че има друг свят, който ни чака… По-добър свят! И аз ще те чакам там!…“

Не можех да спра да плача. Мислех за всички хора, с които пътищата ни са се пресекли за по-дълго или за по-кратко и с които вече не сме заедно. Всички, които са докоснали душата ми, а после са си отишли. Или аз съм пуснала. Или не съм.
Или аз съм си отишла.
Те всички са ме формирали и аз съм формирала тях. Една среща и вече никога не си същия. При сблъсъка на две Вселени се раждат много нови светове….
Толкова хора, за които съм плакала толкова много. Вече не плача. Много отдавна. Защото душите ни се познават много по-добре отколкото нашите АЗ-ове. Ние никога не губим нищо. Само печелим. Все повече със всеки следващ живот. Учим и растем. Срещаме се, разделяме се и накрая пак сме заедно…

Всичко, за което можех да мисля като излязох от кино салона, не знаеща къде се намирам, беше един поглед. Преди много години. В една зала по Йога. Вярвам, че този първи поглед преобърна курса на живота ми и вярвам, че е бил планиран много много отдавна. Нали се сещате – онези отключващи събития в живота ни, които ни будят от съня. Този поглед ме събуди от съня. И продължава да ме буди и да ме връща към себе си. Събуждал ме и в други животи преди.. Някои неща не се променят, и в същото време всичко е толкова различно…..

Спирам. Извинявам се, ако този текст е неадекватен и неразбираем. Трябваше да го излея от себе си и поех риска да го споделя. Споделянето е всичко. Затова сме тук. За да споделяме. Защото всички сме свързани!!!
Лека нощ на тези, които ще спят.
Аз ще гледам звездите и ще мисля.“

Няма да го коментирам 🙂 Само ще ви посъветвам да гледате филма!

– Стефи –

Има дълбока взаимосвързаност в целия живот на Земята – от най-малките организми до големите екосистеми и абсолютно между всеки един човек!!!