Излияние в рими…

4904
Стени, стени, стени
изграждам всеки ден
и срещу всички се предпазвам,
за да не видят истинското мен,
за да не ми досаждат.
Със тишина изпълвам тишината
и всеки шум е гост неканен,
започва да ме плаши даже светлината
и слънчевия ден умира бездиханен.
Не мога вече да живея
във този свят – абсурдистан!
Не мога повече да се преструвам
на писател тъжен и недоразбран.
Не мога… Не мога вече да живея,
не мога да се радвам на света,
да излизам, да говоря, да се смея,
а отвътре да съм само празнота.
Това е, просто уморих се,
да бъда всичко, всякога,
и едновременно да съм и никой,
и винаги да съм сама!
Каква не бях…
Как ли не се наричах…
Във тъмна нощ аз бях звезда,
далечна бях, необяснима,
но неизменно пътеводна светлина.
За други бях мечта красива,
но да се сбъдне тя уви не пожела,
превърна се във болка и обида
и във душата загорча.
За трети си останах неразбрана,
сянка преминала в нощта,
загадъчна, мистична, примамлива,
все още търсят ме в съня.
Бях скитница и бях досадна,
бях даже кукла на конци!
Бях болка и отрова
и много счупени мечти…
Каквото бях, там си остана,
във минало потънало във прах,
дори тогава бях недоразбрана,
от хората ме беше страх.
Малцина само ме познаха
и виждаха лице зад маската,
говориха си със душата
и бяха там когато бях сама.
Със тях аз чувствах, че съм силна,
че мога да се боря със света,
че мога все пак нещо да постигна
и няма цял живот да съм развалина.
Не чувствах аз обаче края,
че всички ще си тръгнат един ден,
как ли можеше да зная,
че ще избягат най-обичните от мен…
Години минаха и още много ще минават
преди да мога да се спра
да си припомням и да плача
за най-безгрижните ни времена.
Не мога… Липсвате ужасно…
Всички, казали ми „Сбогом” някой ден…
Не мога… Вече не съм цяла,
ограбихте най-ценното от мен.

 

Писано на: 11.юни.2009
Автор: Стефи Божилова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.