Човек, човек ще си остана

и искам много да греша,

и искам много да се радвам,

и да обичам малките неща.

И искам все така да се ядосвам

за този тъжен, тъжен свят,

и да се боря и да го променям,

не искам да живеем в Ад.

Как искам все така да плача

за всичките ни зли дела,

но и за всичките усмивки,

а също и, разбира се, за Любовта!

И искам много хоризонти

пред мен да има всеки ден,

да ги откривам и изследвам,

а те да ме изследват мен.

Човек, човек да бъдеш е велико! –

по-трудно е от туй да си аскет,

или пък монахиня, или учител,

или пък живеещ в свой си свят поет.

Човек да бъдеш значи грешки

и множество прииждащи вълни.

В голямото море от перипетии

цяло изкуство е човек да си.

Да можеш днес да се удариш,

да паднеш и да те боли,

но утре пак да се изправиш

и да подгониш лудите мечти.

И във въртопа на живота,

във тази постановка без сюжет,

във този театър без завеси

отредените ни роли са безчет.

Как искам залези да гледам

и да потъвам във нощта,

как искам изгревите да посрещам,

окъпана в живот и светлина.

Как искам силно да обичам –

човешки – за последно всеки път,

и после по човешкиму да страдам,

свита в кълбо във някой кът.

Как искам все да търся своя смисъл

във всеки странник, всеки мъж…

В очите му човешки да се взирам

с надеждата, че ще открия себе си поне веднъж!…

Как искам!… Искам, искам!…

Все повече със всеки миг!

Човек да бъдеш е да искаш –

ний раждаме се даже с болка и със вик.

Човек да бъдеш е въздишка –

изсъхнал паднал лист през есента,

пустиня – жарка и гореща,

трепереща във отчаяние за капчица вода.

Човек, човек да си е чувство,

не можещо да влезе в стих!

То се развива и допълва

както картина се създава с всеки следващ щрих.

 

Писано на: 28.април.2009
Автор: Стефи Божилова