Случай от регресия – Жената, която танцува боса!

Споделям с вас една прекрасна регресия от началото на 2020-та година, която отдавна чакаше да бъде споделена, защото е прекрасна, нежна и същевременно силна, замисляща, докосваща. Един живот, който ни припомня дълбокия смисъл и огромна важност от общуването с природата, от свещените ритуали, от забравеното знание на хората, които някога са живели в съзвучие с ритъма на природата, на света, на сезоните, на космическата енергия. Хората, които са били проводник между земното и космическото, които са възстановявали баланса в света и в общността си.

Не знам какво да напиша за М. като представяне. Тя е прекрасен, дълбок и толкова мъдър човек. Има всеобхватен поглед над света, има дълбоко разбиране, което обхваща безброй гледни точки, има смирение в нея и една древност, която е трудно да бъде описана с думи. Тя идва от мъдростта на душата ѝ и от всичко преживяно.

(След първоначалната дълбока релаксация, плавно навлизане навътре и назад, тя премина през вратата, която я отведе в спомен от минал живот)

Стефи: – Кажи ми какво виждаш? Къде се намираш?

М.: (диша много учестено, забързано и уплашено) Страх… Страх ме е… (говори много тихо, едва доловимо)

Стефи: Добре, обърни внимание на този страх, изследвай го, остани с него, направи няколко бавни и дълбоки вдишвания и издишвания през него… Почувствай от какво те е страх в момента?

М.: От това какво ще видя… Усещам го в корема и в коленете. В очите…

Стефи: Почувствай тези места, в които го усещаш най-силно и прави бавни и дълбоки вдишвания и издишвания в свой собствен ритъм през тези точки. Бавно и дълбоко, пак и пак. Почувствай как вдишвайки се потапяш в този страх, а издишвайки отвътре навън постепенно го освобождаваш от тялото си. Издишай го. Вдишваш спокойствие и приемане на това, което ще дойде, което ще се появи, това, което вече е част от теб.

М.: Сякаш съм в сандък… Мислех, че ще видя звезди, а виждам дървени дъски…

Стефи: Разкажи ми повече за този сандък…

М.: Червеникаво дърво като череша, гладко, няма чворове. Дървен сандък.

Стефи: Добре, опитай се да видиш какво има около него?

М.: Аз съм вътре в него, не знам как да видя какво има около него.

Стефи: Добре, дай си няколко мига и обърни фокуса на внимание към себе си. Почувствай себе си тук вътре в сандъка, тялото, в което се озова и в което се намираш. Това мъжко или женско тяло е?

М.: Треперя… Треперя цялата. Женско тяло. Едро, здраво… (диша дълбоко) По-висока се усещам отколкото съм сега.

Стефи: Добре, на колко години се усещаш?

М.: Около 30… Не знам… Млада сякаш, здрава съм.

Стефи: Дай си няколко мига да си спомниш. да го оставиш да дойде при теб, как се озова вътре в сандъка? Защо се намираш в сандъка сега?

М.: Не ми е студено, топло ми е даже (отговаря ми, защото я питам дали иска да я завия с още едно одеало, защото трепери).
Нещо се опитва да излезе от мен…

Стефи: Остави го да излезе. Почувствай какво трябва да направиш, за да излезе. (прави движения с ръцете) Пусни го навън, да, пусни го!
Кое е това, което иска да излезе, усети го?

М.: Страха сигурно, защото вече намалява.

Стефи: Добре пусни го, направи това, което ти е нужно, за да излезе сега. Извикай го , издишай го, каквото ти е нужно.

М.: (дишането се успокои изведнъж) Усещам сега спокойствие и мрак. Мисля, че умрях.

Стефи: Добре, сега ще се върнем малко по-назад преди този миг , превърти по-назад до моменти и спомени преди да се озовеш в сандъка и си спомни какво се случи преди това? Върни се до един от най-важните спомени в този живот, в който попадна, остави го да дойде като образ, картина или усещане.

М.: Движа се… Танцувам. Движение. На полето съм (Смее се много)
На полето под звездите, под тревите. Сама съм.

Стефи: Разкажи ми как се усещаш в този момент, в който танцуваш?

М.: (смее се) Свободна! Свободна и щастлива! Това е някакъв ритуал за плодородие. Като самодивските танци, като мълчаната вода… Висока съм! И танцувам. С дълга бяла риза и венец от цветя на косата. И съм боса и пръстите ми са издължени. Все едно ставам много висока, по-висока от тревите…

Стефи: Добре… Дай си няколко мига да почувстваш себе си, жената, която си. Времето, мястото.

М.: Има и други, но те не танцуват, те са ме пратили аз да танцувам… За земята и за тревата и за небето…

Стефи: Насочи вниманието си към тези други, спомни си кои са те, как изглеждат?

М.: Хората, стари, по-млади. Има една възрастна жена, която казва какво да се прави.

Стефи: Насочи вниманието си върху нея, почувствай я, спомни си я по-ясно, разкажи ми повече за нея?

М.: Тя знае много. Уважават я. Има тиха власт. Хората, общността я уважават… Нейната власт е за важните неща, за раждането, за плодородието, за ритуалите… Тя знае и тя казва.
Не ми е роднина. Тя ме е избрала да ѝ помагам, да танцувам когато трябва.

Стефи: Спомни си повече за общността, в която живеете, за мястото, в което живеете?

М.: Поле с треви, цъфтящи. ухаещи… от тях става сено за животните. Работи се за храната, за живота. Село е, семпло е, има един ритъм на сезоните и на работата.

Стефи: Кои са сезоните, които ги има?

М.: Пролет, лято, есен, зима.
Танцуваме всеки сезон за различни неща.
Все съм на полето…

Стефи: Остави на подсъзнанието ти да те върне към селото, към мястото, където спиш, където живееш. виж как изглеждат къщите в селото?

М.: Дървено легло със сламен дюшек и бял чаршаф. Дебел, висок дюшек, на който спя и мирише на сеното вътре. Има много малко мебели, почти нищо няма. Кръгла е отвътре къщата, има прозорци и купички, метла…

Стефи: Почувствай сама ли живееш в тази къща?

М.: Имам усещането за едно малко момиченце, но не знам каква ми е. Не я виждам, усещам я, сякаш там живее, спи при мен, но през деня я няма.

Стефи: Дай си няколко мига да си я спомниш по-ясно, да я видиш, да си спомниш каква ти е тя?

М.: Гушка ме и ме обича. Не знам… Сякаш (смее се) съм ѝ майка, но нещо се е объркало. Може би.. как да го опиша… Много прилича на мен, обаче .. прилича на мен… сияйна е, чиста.

Стефи: Дай си няколко мига да усетиш, познаваш ли тази душа в сегашния ти живот, имаш ли усещането, че си я срещала и сега?

М.: Може би е детето, което ще родя! (много разчувствана) Толкова много я обичам! Толкова е хубаво! Толкова много любов! (плаче)

Стефи: Разкажи ми повече за ежедневието ви там, в селото.

М.: Метем, наливаме вода, правим храната, отиваме на полето, аз повече танцувам. Хората… всеки нещо си прави. Кой тъче, оре, кой гледа животни, кой прави грънците… А аз танцувам. Да, мета си къщата и наливам вода, правя хляб, но най-вече танцувам.

Стефи: Искам да обърнеш вниманието навътре към себе си и да почувстваш характера си, човека, който си, за какво мечтаеш?

М.: Мечтая да стана като бабата. Да заема нейното място когато дойде момента. Знам, че още не съм готова. Силна съм, но не съм мъдра… Затова трябва много, много, много да танцувам още.

Стефи: Потопи се в усещането, когато танцуваш, какво ти носи танца?

М.: Разпадам себе си и ставам едно с всичко. Издължавам се от земята до небето и усещам движението на целия живот наоколо! И ставам едно! (плаче) И тогава всичко започва да танцува… Затова аз танцувам на полето.

Стефи: Дай си няколко мига да усетиш в коя част на света живееш този живот, коя държава е това?

М.: Държава… В нашия пояс е, Северния, сезоните и храната и културите и дърветата приличат на нашите… Може би е между Северна Америка и Канада… Годините не се броят по същия начин.

Стефи: Добре, имаш ли усещане колко отдавна, кой век е това?

М.: Когато… Когато още храната идваше от земята и се движехме със животните. И танцувахме за природата. Вече не е така!…

Стефи: Добре, искам сега да оставиш на подсъзнанието ти да те върне още по-назад в спомените ти, към детството ти, началните спомени от този живот? Спомни си родителите си, виж ги.

М.: Приличат на сегашните ми родители… Обичат ме и ме изпращат… Изпращат ме не с тъга, а с хубаво… Изпращат ме да танцувам.
Живели сме на друго място, не там където съм после, по-мрачно беше… Сигурно е друго село. Бабата ме взима да отида да танцувам… .Аз съм много малка, но не им е мъчно, те се радват за мен, те ме обичат, те знаят и виждат, че това трябва да правя.
Бях на 7 когато ме изпратиха… Не знам за братя и сестри, не помня… Просто аз трябва да танцувам и бабата ме избра и дойде да ме вземе. Те ме изпратиха с радост.
Не ми липсват… Знам, че са там и че са добре и че ги уважават, заради това, че съм тяхна дъщеря, но не само заради това, те просто са добри хора.

Стефи: Добре, разкажи ми как започна животът ти на новото място, когато бабата те взе?

М.: Води ме в гората и на полето, показва ми всяко растение, казва ми как се казва, кога цъфти, кара ме да ги помириша, да ги пипна… Учи ме. Учи ме за всичко за живота, за дърветата, за тревите, за звездите, за водата, за земята, за мъха, за гъбите… Води ме всеки ден, цяла година, и в снега и в мъглата, всеки ден ме води в природата и ми показва и ме учи. Трябва да знам всичко, защото трябва после да я заместя. Всичко, което тя знае аз трябва да науча и после да танцувам.
Боса ходя. Да усещам с краката си земята и тревите и ги пипам и ги мириша, това е всеки ден, всяка година, много време докато порасна. Ох… имам още много много много да уча.
Бабата се грижи за мен много. Гали ми косата. С много Любов ме учи, не ми се кара. Тя е строга към хората понякога, но на мен никога не ми се кара, тя ме е избрала.

Стефи: Спомни си спомените през порастването ти нататък? Разкажи ми какво друго ти прави впечатление?

М.: Ходя за вода. И мета. И хората малко ги е страх да говорят с мен. Интересни са ми хората, но тях ги е страх от бабата и от това, което съм аз… Имат респект по-скоро и не знаят какво да правят… А аз искам малко да си говоря и с други хора.
Като ходя за вода, там са и другите и им се усмихвам и се доближавам до тях, но те се дръпват от мен…

Стефи: Спомни си има ли някакъв момент, в който с някой се сближаваш повече освен с бабата?

М.: Ами има… Не мога хубаво да си спомня за едно момче… Сигурно с него е станало детето… Обаче после вече той не е там.. Не знам… Покрай ходенето за вода….

Стефи: Дай си няколко мига да си го спомниш по-ясно, фокусирай вниманието си върху това момче.

М.: Почти детско лице има, много големи очи и широка усмивка. И повече съм му интересна отколкото го е страх. И когато аз съм за вода и другите си отиват, той идва да говори с мен. Голяма усмивка, много е ведър.. И.. малко прост, но много чист като душа и като усмивка.
Аз го заведох в тревите… Май не биваше така да става… (смее се) Беше пълна луна и…

Стефи: Само тогава ли беше това между вас? Имаше ли след това?

М.: Не, нямаше, само тогава.
Не знам какво се случи с него след това… Той ли се отдръпна.. Аз си имам друга работа след това.

Стефи: Той знаеше ли за детето?

М.: Не, не… Нещо не е наред. Нещо не е така. Май не е това дете. Това не е мое дете. Много ме обича, но не е мое дете. О! Знаеш ли коя е тя? Тя е следващата такава малка, която сме взели с бабата и аз трябва да я уча нея. Сега разбирам!…
Сега разбирам защо бабата така ме е гледала!… (плаче) Защото тя ме е обичала така, толкова много колкото аз обичам това дете!

Стефи: Спомни си как разбрахте за нея? Откъде я взехте?

М.: От такова семейство като моето… С майка и баща, които бяха добри хора и я обичаха и знаеха, че тя ще танцува и ще стане такава. И тя дойде, тя беше готова, със същия поглед, с който и сега ме гледа! Без никакъв страх, само Любов, много ме обича.

Стефи: Добре… Проследи спомените напред, виж какво се случва след това, как продължава животът ти нататък?

М.: Виждам как аз я уча, аз я водя и правя всичко възможно по силите ми да ѝ предам всичко, да я науча всичко, както мен ме научиха. Всяка трева и всяко цвете как се казва и за какво помага и как мирише и как живее… Всичко, което знам да я науча, както бабата научи мен, и тогава да ѝ дам да танцува.
Тя пораства с едно момче по същия начин.. като мен, по същия начин… Сигурно така е всеки път… Когато тя започва да танцува вече всеки път, тогава аз спирам, тогава аз ставам бабата пред тълпата от селото, които седим настрани, за да не пречим на танца ѝ.

Стефи: На колко години се усещаш вече?

М.: На 78. Тя е готова, тя е готова! Виждам я как когато танцува пръстите ѝ се издължават чак до небето, както бях аз… Прави го, може го. Мога да ги оставя. С нея ще бъде добре, ще бъде добре. Аз съм бабата вече, свърших си работата. Ще бъде добре нататъка.

Стефи: Дай си няколко мига да се потопиш в себе си, да почувстваш себе си… Как се усещаш в края на този живот?

М.: Висока съм, права съм, мислят, че съм силна, но вече не мога да танцувам. Косата ми е сива и сплетена. Докато танцувах ми беше разпусната, а сега вече ми е сплетена, дълга, дълга, дълга… Държа тоягата и стоя. Малката танцува вече. (диша дълбоко)
Ах… свърших я тази работа.

Стефи: Добре… Остави на подсъзнанието ти да те отведе малко по-напред, вече към края на този живот, виж как приключва той за теб?

М.: Свърших я тази работа и си лягам. Лягам си. И си държа жезъла. Те знаят. Тя ще се оправи. Време ми е вече. Готова съм. Свърших си работата тук, лягам и си затварям очите. И това е всичко, да. За това беше сандъка. Да, да.. ето го.

Стефи: В сандъка ли си сега?

М.: Да, да, в сандъка съм. Добре че разбрах какво беше тоя сандък!

Стефи: Добре, спомни си сега как точно душата ти се отделя от тялото и продължава нататък, спомни си точно момента, в който напускаш това тяло?

М.: Потъвам и се откъсвам… Тялото остава долу… Аз се откъсвам… Най-трудно ми е да пусна жезъла. Откъсвам се и си отивам… Ето го вече небето със звездите! Ето го, което очаквах да видя! Ето го… (диша дълбоко) Разтварям се в небето и сред звездите… Като дъжд… Мога да падна като дъжд на земята, но още не… Като облак. Като обратно летяща падаща звезда, обратно на гравитацията…

Стефи: Искам сега да те попитам, искам да почувстваш… Кои са най-важните уроци, които душата ти научи от този живот, от който току-що излезе?

М.: Че е важно да знаеш и да правиш и да танцуваш и да си едно…
Да си извървиш пътя, да си свършиш работата. Това, което си ти и което трябва да бъдеш няма как да не го направиш.
Иначе всичко ще се… Иначе няма кой да танцува за тревите.
Също увереност. Увереност. Да знам коя съм и да бъда тази, която трябва да бъда!
И ученето. Да учиш, теб да те учат и ти да предаваш нататък. Това, което знаеш и можеш, за да има след теб такива като теб.

Стефи: Добре, дай си няколко мига да го усетиш с цялото си същество, не бързай… Защо точно този живот се появи да си го спомниш? Какво е посланието му? Какво иска да ти каже?

М.: Увереност. Сигурност. И за връзката с природата. Че е много важна!
И че семейството ще си бъде добре и без теб. Докато си свършиш работата, семейството ще си е добре.

Стефи: Добре, искам сега да оставиш на подсъзнанието ти да те отведе към онова пространство, в което си планирала живота си преди да слезеш на земята. Към онова пространство, в което си била преди да дойдеш в сегашния ти живот. Спомни си какво си избрала, какво си решила, какво е зависело от теб?

М.: Имаш още работа да вършиш, казват ми. Още треви да докосваш и деца да прегръщаш и още да танцуваш. Има нужда от това. Защото навсякъде винаги трябва да се върши такава работа. Ходи боса! (плаче)

Стефи: Пусни всичко емоции, които идват при теб, пусни ги, изплачи ги, издишай ги, нищо не спирай……
Искам сега да почувстваш, да си спомниш, кои са най-важните уроци, които постави пред себе си за научаване и трудности за преодоляване в сегашния ти живот?

М.: Семейството. И това, че е такъв света. Че е такъв света да НЕ ти е непреодолимо препятствие! Какъвто и да е света… ти да ходиш боса през него и да го зареждаш. Какъвто и да е. Затова е толкова труден света. Защото трябва да минеш през него боса.
Усещам, че трябва същото нещо да правя сега – да ходя през света боса, да танцувам, да го изпълвам със светлина.

– – – – – – – – – – – – КРАЙ – – – – – – – – – – – –

Толкова сме се отдалечили от земята, от нашата Земя, от майката Природа…
От Земята, която ни приютява, която ни храни, която ни зарежда, която ни лекува, която ни е дом, подслон, която ни е всичко.
Забравили сме ритуалите, които хиляди години сме правили, забравили сме връзката със Земята и Небето, забравили сме да танцуваме боси по земята, забравили сме, че растенията, тревите, билките ни лекуват , че тази Земя ни е дала всичко, от което имаме нужда като храна, лечение, ресурси.
Забравихме силата на Огъня, магията на звездите, музиката от шума на тревите, забравихме, че здравето идва единствено от общуването с Природата и спазването на нейните естествени ритми и цикличност.

В тази връзка искам да ви препоръчам един невероятен документален филм, който много често препоръчвам на моите клиенти, а именно „The Earthing movie – the remarkable science of grounding“.
ТУК: https://www.youtube.com/watch?v=44ddtR0XDVU

Повече за регресията като техника и метод може да прочетете в статията „Въпроси и отговоре за регресията в минал живот“.

Disclaimer : Не всяка регресия е толкова подробна или с толкова подробни и детайлни спомени. Не всяка регресия е толкова дълбоко разтърсваща. Това не зависи от мен като водещ на регресията. Въвеждането назад е еднакво за всички. Какво ще се появи след това… зависи от подсъзнанието на човек. Доколко ще му бъде дадено да си спомни, от какво има нужда точно сега в живота си, доколкото дълбоко е успял да се отпусне и да изключи ума. Но всяка успешна регресия е ценна за преживяващия я, всяка регресия носи отговори и уроци. 

1 thought on “Случай от регресия – Жената, която танцува боса!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.