Случай от регресия – Интеграция на сянката чрез припомняне на живот, дълбоко обвързан със сексуалността и лудостта

Идват при мен понякога едни такива хора… Хора-Вселени. Многоизмерни, широко-скроени, дълбоки като Марианската падина, всеобхватни като безкрайния Космос… С толкова много пластове, толкова много различни лица и проявления, съответно и богата душевност, сложно минало и Сенки, скрити в забравата.

Стана много поетично 🙂 За М. мога да пиша много, но ще запазя нейната анонимност. Тя е близка моя душа, вече мисля, че мога да я нарека приятелка, а аз не давам лесно това определение на хората в живота си. Тя е терапевт и изследовател на човешките дълбини. И като един истински интегрален терапевт, тя също изследва и собствените си дълбини, сенки, демони, импулси, нагони и всичко, което усети, че съдържа в себе си. Не ги замита под килима, не спира да мисли за тях, не се плаши, не бяга от тях, а смело се гмурка в най-дълбокото, за да го изследва и да го преживее отново, за да разбере корена му в миналото си.
Нейната регресия беше мощна, разтърсваща, пречистваща, осветляваща една от най-дълбоко потисканите сенки в човешката история – сексуалната. Тази регресия вероятно ще ви засрами, смути, възмути, шокира или може би дори разгневи? 🙂 Общо взето ще извади вашата собствена сексуална сянка от дълбините на подсъзнанието ви и ще ви накара да се изправите срещу нея, за да видите дали сте я отработили и приели. И дали можете да го направите?…

(След първоначалната дълбока релаксация, плавно навлизане навътре и назад, тя премина през спомена от раждането си и вътреутробния си живот, а след това още по-назад премина през вратата, която я отведе в спомен от минал живот)

Стефи: Какво виждаш като се огледаш? Какво усещаш? Къде се намираш?

М.: Много съм хубава!… Чувствам, че имам супер много женствена сила, някаква мощ да … не да изкушавам… а да поглъщам, да дарявам, някаква супер мощна женственост. По-мощна от всичко.. То е много силно чувство в мен.

Стефи: Потопи се изцяло в това чувство и го усети.. Спомни си как изглежда тялото ти, как изглеждат дрехите ти?

М.: Не съм облечена… Виждам се двойствена. Виждам се на едно място, където лежа в едно изящно красиво легло и аз съм облечена с много красиви дрехи, от една страна. Но от друга страна… се виждам в една гора, където съм облечена с не толкова изящни дрехи и двете неща ги има. Едновременно съм и в двете. Сякаш едната същност ми е едната, а другата ми същност е другата.

Стефи: Добре, почувствай тези двата образа в рамките на един и същи живот ли са или от различни? Един и същи човек ли си, едно и също тяло ли си?

М.: Усещам супер силна страст! Обладаваща ме страст… Страст, която идва отвъд мен. Страст, която ползва моята женственост. Усещам, че аз имам някаква двойствена природа… Все едно през деня съм там, в двореца, а през нощта излизам в гората, отивам там, край манастира… Там знам, че те ме чакат. Тези, които живеят в манастира. Излизат отвън и знаят, че аз съм там в гората.

Стефи: Потопи се дълбоко в това, което се случва. Спомни си го изцяло. Усети го.

М.: О уау!… Аз не усещам все още какво точно се случва, но знам, че…. (въздиша тежко) Виждам ги, виждам ги, да… И те са един след друг. Те се редуват. Красиви млади момчета. Живеят в манастира и са облечени в своите расота и копнеят за обич, копнеят за Любов, копнеят за приемане, копнеят за сливане… И аз съм там, отвън, и знам, че те ще дойдат при мен. Едната нощ, другата нощ, после ще дойде единия, после ще дойде другия… Всеки от тях е толкова прекрасен и толкова искам да обгърна всеки един от тях и да им дам убежище… (диша тежко, преживява спомените през тялото си, аз ѝ казвам да пусне всичко да излезе навън) Много ги обичам! Много ги обичам! Обаче това не е моята дневна същност! Аз през деня съм друга, аз през деня не съм аз. Не знам кое от двете съм аз! През нощта се чувствам толкова повече аз, а през деня съм някаква там… През деня съм някаква фигура, фигура, фигура…

Стефи: Добре, остани сега в това, което си през деня, остани в това! А по-късно ще се върнем в това, което си през нощта. Разкажи ми за дневната си същност?

М.: Не искам да съм тази през деня! Просто чакам да дойде нощта и да отида там, където е моят дом и където аз усещам, че през мен минава друга сила, не съм аз, не съм онова мижитуркащо нещо, което съм през деня… Там съм служител на нещо голямо, на нещо силно… Там съм служител на всичко онова, което липсва на това, което е в манастира… Цялата липсваща Любов, която не учат тези деца, които са там в манастира… цялата тази Любов е в мен, в гората, извън манастира. Защо това трябва да се случва през нощта?! Не мога да разбера.. Но не мога да не го направя… Това е толкова силно, толкова ги обичам!… Чувствам се като жрица, която там…
Все едно отваряйки се за тях, аз отварям едни порти на Любовта, онова, за което те плачат. Те плачат, те плачат, те плачат, те плачат!… И аз усещам как всяка тяхна сълза, която попива в мен.. оххх…. Отива в живота… ох… (тялото ѝ се гърчи, нещо голямо се вижда как изживява, как я разтърсва)

Стефи: Пусни го да премине през теб! Пусни го да излезе! Напълно си го спомни, напълно го пусни, напълно се отвори, напълно влез в него!…Вдишай и издишай през него…

М.: През тях прониква в мен едно нещо, което ги…Което отива в душата им! Все едно те се сливат с мен, но те се сливат с душата си! Разбираш ли? Те се сливат с душата си! Аз не съм всичко, което е тяло, образ, думи, визия, име… Няма аз. Няма аз, няма аз. Аз съм тях, аз съм това, което те са наистина… Аз съм душата на всяко едно момче.

Стефи: Добре, остани в това, спомни си кога започна да ходиш там в гората през нощта. Остави на подсъзнанието си да те върне до момента, когато всичко това започна за теб?

М.: Това е като магия. Ами някакъв досег имах с един от тях в моята дневна същност. И сме били сами там в моята стая, в моите покои и там за пръв път усетих това… и това там се случи в моето легло. Обаче не може да се случва на това място в това легло…

Стефи: Спомни си повече за него, за първия, който беше с твоето дневно Аз. Как се озова той там, кой е той?

М.: Той е хем някой възрастен, хем се усеща много млад.. Много е странно. Той е девствен! Той е толкова чист и девствен. Беше дошъл, за да ме изповяда. (смее се много) За да ме изповяда! Защото имах някакви сънища, някакви копнежи, някакви неясни такива силни неща, които караха хората да се стряскат. И те го повикаха него, защото той беше единственият такъв, занимаващ се с тези работи.
Сега знам, какво съм му казала, да… „Не можеш да… Ти си тук и аз съм обладана от твоята душа! Не можеш да ме изгониш, не можеш, защото аз съм нея! Можеш само да се слееш с нея! Аз съм тя! Аз съм нея. Ти не можеш да изгониш нея.“ И той знае, че това е истина. И тука съм го усещала! И сега съм го усещала. Усещала съм го спрямо някои хора… Сякаш душата му говори през мен и му казва неща, които са само за него. И сега е същото – виждам го онзи човек, той е точно като него, той Е него, дошъл е тогава да ме изповяда, а пък аз… Как можеш да изповядаш собствената си душа? Аз съм душата ти, човек. Аз съм тя. Можеш единствено да се слееш с мен и ще има мир, ще има покой. Това му го казвам. Казвам му го и той знае, че това е така. И той просто се отпуска. Той се отпуска… Много го обичам. Много го обичам и заради него отивам там, в гората, вечер.

Стефи: Добре, спомни си колко е далече манастира от там където живееш?

М.: Не е особено далеч. Вечер се обличам и отивам там, чакаме се на определено място, обаче… Аз искам от него… Аз знам, че това ми е мисия и това ми е работата. Аз искам от него да доведе и другите. Аз обичам него. Моята душа е избрала него, но аз знам, че съм за другите също толкова колкото и за него и аз знам, че трябва да бъда там и да им служа. Аз се чувствам като някакъв абсолютен проводник на техните души. Не знам как е възможно дори! Не го разбирам, не го разбирам.. Но го знам. Те ако не се слеят с мен, те ще погинат. Не с мен! Със себе си. Аз съм празна там, няма ме. Няма аз, няма аз.

Стефи: Остани в това. Бъди в това. Усещай го.

М.: Аз знам, че тази жена има някаква психическа болест. Аз знам, че тя не е напълно тя. Няма я нейната личност, няма я нейната същност. Тя е проводник точно на тези неща, които описвам в момента. Тя наистина е много болна. Но тя е прекрасна.

Стефи: Искам плавно сега да отидеш от това през нощта към твоята дневна същност, когато си себе си, когато си ТИ. Не когато си техните души, а когато си жена там през деня, когато си своята душа. Коя е тя? Какво мисли, какво усеща, от какво е болна?

М.: Абсолютна болка, абсолютно страдание. Там е тъмнина, скръб, там няма никой. Там е някаква непреодолима и непоносима болка. Тя не е там. Аз не съм това. Нейната същност е просто да премине през това и да отиде където съм нещо.
Живее в някакъв такъв дворец с дървен под, с много украшения, с такива едни легла и с високи тавани. И ходи там и снове и… Много е красива. Поглежда се в огледалото и е много хубава, но е много празна, няма нищо там. Има отвращение към хората, към тези, които я карат да се сгодява, да се омъжва, да бъде с някой, има отвращение към тях. Те мислят, че тя трябва да отиде да живее в манастир.

Стефи: Спомни си детството в този живот, върни се към детските ѝ години?

М.: Има градина, голям двор навън, езеро. Но няма усещане за родители наблизо. Има един, който се грижи за мене, който се грижи за нея, но мен ме е страх да кажа „Аз“… Аз мисля за себе си в трето лице.

Стефи: Спомни си повече за него, за този човек, който се е грижил за теб?

М.: Научил ме е да се отдавам напълно. Научил ме е да се изключвам. Научил ме е да бъда добра и да го слушам. И да… да… (започва да шепти и да говори много тихо)
Виждам го върху мен. Аз виждам тялото си много младо, мнооого младо, почти детско.. Обаче много искам това да стане. Искам да го… зарадвам. Този мой господар.
Роднина ми е, да.. Някакъв чичо… Грижовен чичо. Той се отнася с много любов към мен. С много нежност… С много докосване… Нямам ресурс да го усетя… Това е обич, това е … Нямам родители. Не знам за тях… виждала съм ги на снимки, на картини, на образи. Имам някакво смътно усещане, че може би съм била с тях в някаква много малка ранна възраст, бебешко-детска, а после нещо е станало с тях и съм останала с този мъж… Знам, че ги няма, просто ги няма. Не са някъде по земята. Няма ги. Само той е там.

Стефи: Почувствай душата му.

М.: Аз съм неговата душа.

Стефи : Има ли някой друг освен него, който се грижи за теб тогава?

М.: Не, само той е .

Стефи: Добре, спомни си какво е ежедневието ти на това място? Как преминават дните ти?

М.: Той е умрял накрая. Той е умрял тогава. Оставил ме е сама. И тогава започнаха тези състояния. И след като умира, на мен ми е много зле, тогава идва този млад отец. И оттогава започнах да ходя там в гората. И намерих нов смисъл. Най-ужасният период от живота ми беше тогава, преди това, след като умря този мой чичо и преди да дойде този отец. Сигурно около 15 години. Исках да умра. Беше ужасно.
Чувствам жестока самота. Жестока самота. И сред хора самота. Никога не съм искала да изляза извън двореца. Не съм излизала навън. В двореца има хора, които го обслужват. Но аз съм в това нещо моето, вътрешното, аз съм в този мой чичо, който си отиде. Без него съм загубена. Без него съм ничия. Чудя се тези хора, които обслужват двореца защо са там, защо ме обличат, защо ми готвят, защо сноват наоколо. Гледам ги, минавам край тях, те са много… Там са, защото нали поддържат това място. Има домакин, който разпределя нещата. Уж аз там трябва да съм разпореждаща, да съм контролираща нещата… Но аз съм просто там , приютена някак си. Всичко е било на този чичо и то е останало за мен. Но аз не мога да го поема като наследство, защото аз съм болна, болна съм от нещо, не мога да се оправя с тези неща, главата ми не е наред. И просто ме отглеждат да си живея там. И когато станах толкова вече зле.. те викнаха този.. този прекрасен отец… Това слънце. Тогава започнах да излизам нощем и да ходя в гората до манастира и всичко е наред вече. Какъв красив живот!

Стефи: Спомни си колко дълго ходиш в гората? Проследи бавно спомените напред, остави ги да се разгръщат един след друг.

М.: Когато е студено ме вкарват в една стаичка вътре в манастира, тайно, но когато не е студено сме отвън, сред дърветата. Чувствам се като служител на манастира. Чувствам, че това е моята служба. Години, години наред…

Стефи: Отиди още по-напред. До по-зряла възраст. Какво се случи?

М.: Не! Не. (тялото ѝ се сви и скова, казах ѝ да се потопи в спомена и да го види) Една нощ дойде един от по-висшите, от по-висшите духовници от манастира. Дойде, защото беше разбрал, че това се случва в гората. Дойде специално при мене през нощта. Направи това нещо с мен, което всичко те правеха… Обаче накрая нещо ми направи… Не знам какво ми направи! Нарани ме по някакъв много жесток начин! Нарани ме! Имаше кръв! Имаше много кръв. Много кръв, много кръв и аз не можах повече да се върна там никога… (плаче много силно)

Стефи: Влез в спомена, спомни си го.

М.: Ау не, не! Не мога. Има ужас тук, ужасно е, има много кръв! Нараняването… беше пронизващо, беше като с огън, с нож, като с желязо някакво… Не мога, не мога, не мога. Ужасно е! Много е страшно, много боли. Аз и сега понякога го усещам това, когато си помисля за усещането за проникване и то тука ме срязва, пронизва ме. (плаче) Ох, той е с розово! Той е с розова-бенбяна-лилава някаква дреха с някакви златни неща по нея. Той е ужасен! Ужасен е! Супер жесток!

Стефи: Остани там. Просто остани там. Бъди в това. Не бягай от това. Дишай и издишай през него. Пусни всичко от този спомен да излезе навън, издишай го, освободи го. Остани в това, което се случи. Наблюдавай го.

М.: Не мога, не мога. Не… Той блъска. Той блъска ето тука. Блъска с някакво желязо. Той го направи с мен, направи го в мен… А после блъскаше, блъскаше, блъскаше с това желязо, така че ме смаза, смаза ми костите, смаза ми всичко и аз просто стоях там и не можех нищо да направя, не можех да се защитя, не можех да мръдна…..

Стефи: Изплачи го! Да, изплачи го, пусни го, извади го!

М.: Не мога да разбера защо. Не мога да разбера…. Защо аз? Защо?…. И не исках да умирам. Не исках, обаче трябваше и да умра на всичкото отгоре. Защото нямаше как да остана жива… Ясно осъзнавах, че трябва да умра, обаче не можех да умра достатъчно скоро след тая болка и изпитвах тая болка много дълго време…
Не се прибрах. Умрях след време там. В гората. Монасите ме погребаха.

Стефи: Премини през този момент. Дай си няколко мига и премини точно през момента на физическата смърт на тялото. Осъзнай я.

М.: Аз ги виждам как ме погребват… Седя там отстрани и ги наблюдавам как ме погребват в гората. И много ги обичам. Те ме обичат! Наистина ме обичат. Те никога не са плакали толкова истински и никога не са погребвали някого толкова истински и толкова единни, толкова единни, но те знаеха, че това ще се случи един ден. И много ги обичам всичките и те много ме обичат и това беше някакъв велик акт на нещо огромно, на нещо неописуемо, обаче всички сме знаели, че това ще свърши по този трагичен начин.

Стефи: Колко време оставаш там да ги наблюдаваш преди да продължиш нагоре?

М.: Не много. Не дълго.
Всичко е наред. Няма вече никаква болка. Има топлина. Не знам къде отидох. На някакво място където ме излекуваха. Просто съм обградена от много много Любов, която ме лекува. (много бавно и спокойно говори вече)

Стефи: Искам сега да усетиш кои са най-важните уроци, които душата ти научи от този живот, какво взе със себе си, какво отнесе като уроци, усещания, изводи?

М.: О… Много силно ми остана едно нещо. Много силен конфликт усещам между едното правилно и другото правилно. Между същинското правилно и другото, което те мислят, че е правилно. Този конфликт, че … Остана много силен. Усещам, че още много от онази перспектива трябва да живея и да … Усещам, че съм супер решена във всички животи, в цялото време напред, тук, в тези селения… да остана вярна на истинското правилно, на дълбоката правилност, на дълбоката истинност, не на тази повърхностната и отцепващата .. Но го има и другото и то е, че… Тогава не бях с всичкия си. Ако съм била с всичкия си, щях да съм абсолютно като всички останали в това повърхностното и отцепеното правилно. Можех да се боря с това право само ако не съм с всичкия си. Чувствам се в конфликт.

Стефи: Остани сега в този конфликт. Потопи се дълбоко в него. Не бързай да го разрешаваш. Почувствай силно в себе си двете гледни точки, двете правилности, усети и двете и почувствай себе си там вътре. Усети кой е най-добрият начин да интегрираш този конфликт в себе си, по който да го смириш в себе си? Кой е инструментът, чрез който можеш да го направиш?
Знанието за това ще изплува дълбоко отвътре от душата ти. Като знание, като усещане, като информация. Умът не знае как да разреши този конфликт, но душата ти знае.

М.: Виждам го като картина. Една субстанция, която идва от небитието. Една субстанция, която е всичко, което е и се влива в този свят. Някакъв облик на личност, на същество. Обаче зарядът на това същество е неперсонално и трябва да намеря начин през личността и през персоната да дам път на това, което все едно е като океан, който трябва да мине през пипетка. И тази личност… съзнанието на тази личност трябва да знае, че е само пипетката. Всичкото отвъд е океана и… той толкова е голям, че все едно … трябва всяко чувство „Аз знам, аз мога, на мен ми е ясно“ трябва да капитулира тотално в почит пред Онова. И само тази почит ще помогне пипетката да не се строши, а да може да се процежда през нея от онова отвъд. Някаква супер голяма почит, защото аз не мога да го обясня, не мога да го разбера. Това, което казва „АЗ“ е абсолютно не.. неспособно. Единствено през някаква почит, без стремеж да го рационализира, да го разбере, да си го вкара в главата.. Не можеш да вкараш такова нещо в главата. Просто трябва да му позволя да се процежда капка по капка. Само почитта ще позволи на тези капки да излизат, тази почит и това преклонение пред Онова, пред онзи океан. Усещам ги като капки от някаква материя на нищото, на всичкото.

Стефи: Остани в това. Бъди в това. Усещай го с всяка клетка на тялото си. Усещай го с цялата си душевност как преминава през теб. Какво друго се появява като спомен, като послание, с какви други задачи дойде, какво постави пред себе си за сега, какво избра за сегашния си живот? И какво не беше способна да избереш?

М.: Искам да продължа да бъда проводник на душите на хората. Искам да продължа да служа. Но този път със съзнание, без да съм болна, без да съм луда. Този път искам да имам личност, да имам идентичност, през която да продължа да служа. И да не умирам така. Не искам да умирам така.

Стефи: Почуствай кой е най-добрият начин, по който можеш да служиш през личността и през съзнанието си в сегашния си живот?

М.: С изкуството. С изкуството, което го усещам навсякъде. И с нещо, което много прилича на това отдаване, на това, което там правех, но не е физическо. Не е физическо сега. Чувствам се като врата, като портал към това. Искам да отварям тази врата. Но пак искам да има една ръка, която отваря тази врата, и това да е моето съзнание, да съм там и аз. А не като тогава когато тази врата беше… Беше.. Нямаше я. Нямаше врата. Нямаше ръка, която да може.. Нямаше рамка тогава. Нямаше Аз.
Сега има Аз. Осъзнавам, че съм минала през много много животи, в който постепенно съм формирала този Аз. Това тогава беше много отдавна, много отдавна.

Стефи: Почувствай кой век, коя година беше този живот тогава.

М.: Преплитат ми се някакви неща, свързани с католици… 13 век… Тази година, която започва с 1 и с 4. Даже може би малко по-назад. Нямам представа какво е било тогава.

Стефи: Имаш ли усещането коя част от света е било това, къде е било?

М.: Френска част от света.

Стефи: Добре. Искам да те попитам сега, искам да попитам душата ти: откъде идва сега чувството ти, че има за теб, но не ти се дава? Откъде идва този блокаж, че има ресурси навсякъде около теб, предназначени за теб, но нещо ги спира да достигнат до теб?

М.: Не ми се е давало да управлявам с тях, защото съм нямала разсъдък.
Все едно ги е имало там за мен, но ми се е давала грижата, от която имам нужда, за да оцелея, но не ми се дава да властвам, защото нямам разсъдък. Да властвам с това, което ми принадлежи по право.

Стефи: Да… Почувствай начина, по който това е останало в теб сега. Почувствай възела в тялото си.

М.: То е онзи конфликт между дневната и нощната. През деня съм онази, която няма разсъдък, а през нощта съм извор на цялото битие. И всичко, което Е. Всичко, което е съединено в цялост. Но ако имах разсъдък нямаше да мога да бъда това през нощта.

Стефи: В този живот сега си дошла да помириш този конфликт. Почувствай кой е най-добрият начин да разрешиш този конфликт, да развържеш този възел?

М.: Да осъзная, че мога да служа и да имам разсъдък едновременно.

Стефи: Сега ще го върна към теб и ще го повторя няколко пъти. Искам да го чуеш, да го осъзнаеш, да чувстваш какво предизвиква в теб. Да осъзнаеш, че можеш да служиш и да имаш разсъдък едновременно. (повтарям го няколко пъти)

М.: Плаче ми се много като го казваш това… (плаче)

Стефи: Всичко, което ти идва го излей навън, пусни го да изтече. Дишай и издишай през него. Издишай го. И остани дълбоко в това осъзнаване. То носи спокойствие и едно много дълбоко помиряване вътре в теб, в душата ти. Можеш да служиш през себе си, през призмата на Аз-а си, можеш да провеждаш това през ума, което да отваря вратата към онова великото, безмерното, необятното. И усети Любовта, която това поражда в тялото ти, в сърцето ти, в слабините ти, излекуването на онази рана.

М.: Усещам силна връзка между матката и сърцето и между това отдолу и това тук. И че сякаш мога да продължа онова през тук горе. Аз тогава исках да се разтворя докрай. За да пропусна през себе си онова безкрайното. И той затова ме счупи, той затова ме строши. Защото ми беше тясно. Някак си исках да се отворя, отворя, отворя… И той го усети и буквално строши тези кости, които ме ограничаваха. Сега разбирам, че той всъщност е направил тогава нещо, което аз много исках…

Стефи: Прости му. Той също е бил проводник.

М.: Да! На нещо мое… Сянка. Сега избирам да канализирам, да бъда канал, а не да се разцепя и да изчезна. Искам да съм канал и да мине през мен, но без да ме унищожи. И затова избирам да имам разсъдък, избирам да имам съзнание, да имам Аз.

(правим настройки, дишане, осъзнаване, потапяне в спокойствието)

– – – – – – – – – – – – КРАЙ – – – – – – – – – – – –

Една от най-тежките теми в човешката история е темата за секса и сексуалната енергия. Едни от най-мощно разтърсващите и катарзисни регресии, които съм водила са свързани с темата за секса. Интеграцията на едно друго „себе“ от едно друго време, което е било всичко, което не е трябвало да бъде и е преживявало неща, които са били забранени, долни, мръсни, извратени, тъмни, болни, скрити, тайни, дълбоко заклеймени като нередни… е тежка и много трудна интеграция, която преминава през плач, викане, гърчене, болка на физическо ниво, отричане от ума, разцепване в противоречие, смазващо чувство на вина, на срам, на яд, на разединение…
Но тази интеграция на точно тази Сянка, свързана със секса, е дълбоко изцеляваща, оцялостяваща и хармонизираща душата. Винаги това е усещането накрая когато се сблъскаш със Сянката си, видиш я, прегърнеш я, приемеш я, позволиш ѝ да стане част от теб, колкото и да смяташ, че е срамна, тъмна, лоша, нечиста. Това дава крила на душата. Защото ние сме всичко и сме били всякакви, изживели сме всички полярности, били сме във всякакви роли, били сме кой ли не и какво ли не.

Сексуалната енергия и експресия е била брутално отричана, смазвана, забранявана, изкривявана и тежко наказвана през хилядолетията назад. Толкова много, че ми е трудно да опиша с думи доколко нашироко и надълбоко се простират последствията от това, до какво е довело това, какви плодове все още берем вследствие на това. То е огромно.
Докато не въплътим в себе си всяка наша Сянка, докато не се запознаем с всеки наш демон, докато не приемем всеки наш образ, докато не разберем всяко едно привидно противоречие… Не можем да се почувстваме здрави и цялостни. Докато сме във физическо тяло това е един от най-важните уроци, който е нужно да научим.

Повече за регресията като техника и метод може да прочетете в статията „Въпроси и отговоре за регресията в минал живот“.

Disclaimer : Не всяка регресия е толкова подробна или с толкова подробни и детайлни спомени. Не всяка регресия е толкова дълбоко разтърсваща. Това не зависи от мен като водещ на регресията. Въвеждането назад е еднакво за всички. Какво ще се появи след това… зависи от подсъзнанието на човек. Доколко ще му бъде дадено да си спомни, от какво има нужда точно сега в живота си, доколкото дълбоко е успял да се отпусне и да изключи ума. Но всяка успешна регресия е ценна за преживяващия я, всяка регресия носи отговори и уроци. 

2 thoughts on “Случай от регресия – Интеграция на сянката чрез припомняне на живот, дълбоко обвързан със сексуалността и лудостта

  1. Здравей Стефи ! Имам голямо желание , някога да се срещнем на живо . Преди няколко години имах огромна нужда да се подложа на регресия . Обадих ти се , но ти ми ми отговори, че си бременна с втората си дъщеричка . Отидох при друг човек и съм много доволна, че не се отказах . Намерих част от отговорите . Вярвам в регресията и съм сигурна , че това е начинът да намерим части от себе си и да се сглобим , макар и не напълно . Но това е мое мнение . Желая ти здраве и много любов !

    • Благодаря ти за коментара 🙂
      Ще се радвам да се запознаем когато дойде подходящият момент за това. Радвам се, че си имала успешна регресия и си намерила отговори, които са ти били важни. 💖

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.