Загубата идва като насрещен влак

Загубата идва срещу нас като насрещен влак. Знаем, че идва, чуваме я, усещаме я, вече дори я виждаме, релсите на живота се тресат под нас, но нищо не можем да направим, за да избегнем сблъсъка. Сблъсъкът е неизбежен, неумолим, неотложим. Сблъсъкът ще ни отнеме някой и влакът ще го отнесе със себе си в небитието, а ние ще останем и ще се чудим какво да правим с празнината, която се е отворила в душите ни.

Какво правиш когато знаеш, че смъртта идва, но не можеш да я спреш? Когато опиташ всичко, което може да се опита, направиш всичко, което може да се направи, говориш с всеки, който познаваш и който може да даде съвет или да сподели личен опит, но нищо от това не е достатъчно, за да я умилостиви и забави, камо ли за да я спре и отклони от пътя ѝ. Как се примиряваш с неизбежното?

Проблемът не е в смъртта. Никога не е бил в смъртта за мен. Нямам проблем със смъртта. Знам какво се случва с душите след това, как се отделят, какво изпитват, как преживяват отделянето от тялото, накъде отиват, как се чувстват. Нищо от този процес не ми е странно, далечно, мистично или съмнително. По цял ден слушам такива разкази и спомени, това ми е работата, това е ежедневие.
Проблемът ми не е със смъртта или с мисълта, че няма нищо след нея. Защото знам, че има, точно толкова ясно го знам както факта, че утре ще изгрее слънцето или че сезоните се сменят или че има гравитация.
Проблемът ми е със забравата. С това, че този човек в това тяло с този глас, с този характер, с това име, с тази нагласа към света, с това чувство за хумор… този човек повече няма да го има. Точно този човек вече няма да съществува. И ще бъде забравен. Рано или късно, ще се сменят поколенията и ще бъде забравен. И никой няма да помни шегите му и чувството му за хумор, никой няма да помни живота му или гласа му, никой няма да помни историите от детството му, никой няма да помни любовните му трепети, никой няма да помни мъдростта, която е имал и която е споделил. Вече никой няма да помни нищо. Забравата идва неумолимо с времето, което препуска през нас и нищо не може да промени това. Да бъдеш забравен е сякаш никога да не си съществувал и нищо да не е имало значение.

Имам проблем с това, че децата ми няма да помнят един човек, който им е дал толкова много, който ги е обичал толкова много, който ги е приспивал толкова много, който ги е носил толкова много, който е искал да ги види как порастват, как започват първи клас, как пишат първите си буквички, как му пишат първото писмо, който е искал да пътува с тях по света още много, който е искал да ги научи на толкова много неща, които знае и умее.

Имам проблем с това, че децата ми ще го забравят един ден и той, този толкова жив, жизнерадостен, сърдечен, прекрасен и топъл човек, дори няма да бъде жив спомен за тях, защото те са твърде малки сега. Имам проблем с това, че той е последният им дядо и че е бил единственият им дядо, и че е бил най-прекрасният дядо, за който едно дете може изобщо да мечтае, и че просто не е честно Смъртта да им го отнема толкова рано. Не е честно времето да бъде толкова неумолимо. Не е честно да не можеш да направиш нищо, а да знаеш толкова много, но нищо от това да няма значение, защото планът явно е друг.

Страдаме различно за хората и това също е нормално. Хората са различни. Ние сме различни с всеки един човек в живота си, имаме различна динамика и различна дълбочина на отношенията си. Всяка душа ни докосва различно дълбоко, „влиза“ ни до различна степен и ни резонира по специфичен начин. Обичаме различно, губим различно, страдаме различно, свързваме се различно с всеки около нас. Това не е състезание, това не е поредният повод да си мерим степените на усещанията, любовта или страданието. Това не е поредният повод за вина, че не страдаме достатъчно силно или не страдаме както страдахме за еди-кой-си или пък че страдаме твърде много. В автентичността няма степенуване, няма сравнение, няма вина.

Това не е статия, в която ви казвам и ви уча как да се справите успешно с усещането за тази неизбежно идваща загуба. Това не е статия, в която ви давам 10 начина да се почувствате по-добре, когато някой ваш близък и обичан човек умира пред очите ви и вие се чувствате безсилни. Това не е статия, в която ви изсипвам едно кило new age духовност за пътя на душите, договорките между душите, уроците, които сме дошли да научим, кармичната цикличност и нагласата, която би трябвало да имаме към смъртта. Няма да ви кажа как трябва да сме над нещата, как не трябва да плачем или скърбим, за да не обвързваме емоционално душата, как трябва да се обличаме в бяло и да се преструваме, че сме бели и духовни, докато очите ни плачат, а душата ни скърби. Няма да ви кажа как да не ви боли, когато всичко ви боли.

Това дори не е статия! Това е излияние – дълбоко и лично. Защото когато нещо напира да излезе, трябва да го пуснеш навън. Защото когато имаш импулс да напишеш нещо, явно някой някъде там има нуждата да го прочете и то ще му донесе усещане за съпричастност, за облекчение или просто чувството, че някой друг изпитва същите емоции като него. И защото за загубата трябва да се говори. За която и да е загуба – на неродено, на новородено, на дете, на възрастен, на любим, на родител или на роднина. Загубата не е нещо тъмно, нередно, неудобно, не е табу, не е тема, която трябва да бъде избягвана на всяка цена. Загубата е част от живота – една от най-съществените части от живота. Смъртта е неразривно свързана с раждането, едното не може да съществува без другото, двете са страни на една и съща монета. Не може да говорим само за едното, да го възхваляваме и да го празнуваме, а другото да е обвито в мистерия, тишина и неудобство. Не може да се фокусираме само върху светлото без да обърнем внимание на тъмнината и на всички онези архетипни древни страхове, които крие в себе си. Не можем да разберем едното без да сме разбрали и да сме се потопили в другото.

Ако има нещо, което винаги е спирало хората да говорят за смъртта и за загубата – то това е страхът. Онзи дълбок вледеняващ парализиращ страх, преплетен със суеверията, че ако говориш за нещо, то „дърпаш дявола за опашката“ и предизвикваш съдбата. Страхът да не се случи и на теб или на близките ти. Вековете, през които за тези неща не се е говорило и мълчанието е била единствената удачна реакция. 

Не ми е неудобно да говоря за усещанията си, за болката и за тъгата си. Не търся съчувствие, решение, предложение, съвет или окуражаване. Не търся симпатия или поучително-снизходителни думи. Не съм жертва, нито някога в живота си съм се възприемала като такава. Човек съм. В един или друг по-разширен смисъл всички ще паднем жертва на този живот рано или късно, никой няма да излезе жив от него. 🙂 Нито една дума или действие няма да ми помогне на мен или на някой друг, който се сблъсква със загуба, да я приеме по-лесно или да я преживее по-бързо. Само времето лекува и това да пуснеш всичко, което има да излиза от теб… просто да излезе навън от теб. Без филтър, без цензура, без обвинения, без притеснения, без да се спираш да изразиш това, което бушува в теб като буря. Говорили сме точно за това в статията „Отработване на емоционални травми от миналото“ – на първо време, за да не се превърне едно събитие в травма, която да носим с години, е нужно още на момента когато се случи, то да бъде изживяно в неговата сила, пълнота и всеобхватност. Нищо да не бъде спестено, нищо да не бъде подтиснато, нищо да не бъде преглътнато или заметено под килима. Нищо да не бъде премълчано.

Може би това е единственото, което ме накара да седна и да пиша – импулсът да излея всичко онова, което напира отвътре, защото само сълзите не са достатъчни, за да отработят бушуващите в мен емоции. Имам нужда да пиша, винаги съм имала. Това ми помага, това ме успокоява.

Имам гняв, имам неприемане, имам силно усещане за несправедливост, имам трескава нужда от търсене на решения, от намиране на отговор, от отлагане на идващото. Имам нужда да сложа всичко случващо се на пауза за неопределено дълго време, за да мога да го осмисля, отработя, раздробя и преглътна.
Имам нужда да направя още много неща с този човек; имам нужда да отидем на още поне няколко далечни пътешествия заедно; имам нужда да видя отново в очите му пламъка на откривателския приключенски дух, докато вижда места, които не си е представял, че някога ще види; имам нужда да му направя още няколко хиляди снимки с внучките му, защото това е единственото, което ще им остане от него  – снимките и спомените; имам нужда отново да го чуя как се смее, как разказва вицове, как споделя истории от младостта си, как говори с плам и хъс по темите, които го вълнуват; имам нужда да усетя духа на младото момче отново в него. Имам нужда от единственото, което не може да се купи с пари или да се получи отвън – време. Всички имаме нужда от повече време, а парадоксалното е, че пилеем времето си, докато го имаме, за всякакви безсмислени занимания и глупави работи. Пилеем най-ценното си, а когато наистина го осъзнаем и оценим като най-ценно и съществено, обикновено вече е късно.

Сещам се за един много силен TED talk, който гледахме с мъжа ми наскоро. В него една жена говори именно за загубата на мъжа си, говори за справянето с тъгата, говори за нуждата от говорене, говори за използването на минало и сегашно време, когато говориш за човек, когото си загубил. Слагам линк към него, защото смятам, че е наистина със силно въздействащо послание.

Не знам какво да кажа в заключение. Няма заключение. Няма извод. Няма финална мъдрост. Няма поучителни реплики. Няма да използвам клишета като например „Отделяйте време и внимание на любимите си хора, докато са около вас“… Няма смисъл от поучителни клишета и вменяващи вина реплики. Всеки от нас прави толкова колкото може към момента, в който се намира и спрямо човека, който е в този момент. Нито повече, нито по-малко. Ще се случи онова, което има да се случва, а най-доброто, което ние можем да направим е да го изживеем по начина, по който ни идва да го изживеем и да си позволим да страдаме точно така, както имаме нужда и точно толкова дълго и толкова шумно, колкото ни е необходимо.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.