Къде си ТИ в това, което правиш?


Все така се случва, че започвам да пиша спонтанен пост във Фейсбук, впечатлена от нещо, решавам да излея накратко мислите си, а то в крайна сметка става километрично и всичко друго, но не и кратко. И се получават едни интересни постове и споделяния, които остават назад и се загубват между всички снимки във Фейсбук, вместо да ги има тук, в сайта, като отделна статия.
Не претендирам за изчерпателност, научни източници на твърденията ми или някаква уау информация, която ще споделя тук… Целта е просто да обърна внимание на нещо, което ми прави силно впечатление. 🙂

Нека започнем с малко предистория. Не знам дали съм писала тази история преди и ако съм, къде, затова ще я споделя пак.
Много години аз пишех ли пишех във фейсбук – всичко, което ме впечатли, развълнува, възмути, всичко, което ме споходи като информация или прозрение. Пишех в Бележки в профила си, които постепенно започнаха да се споделят от стотици хора. В един момент, всички започнаха да ми пишат и питат кое къде го бях писала, да им пратя линк, да се оплакват, че не могат да намерят еди-коя-си информация и да ми казват „Направи си сайт“. Това „Направи си сайт!“ го чувах откъде ли не, от кой ли не и в началото реагирах „Да бе! Аз ли? Откъде накъде? Коя съм аз, че да си правя сайт?“ и само мисълта за това ме смущаваше и ме караше да се чувствам адски неудобно, колкото и странно да ви се струва това сега. 🙂

Ще ви спестя дългата история за годините, които се случиха между периода „Да бе да, аз ли?!“ и „Искам да си направя сайт, започвам да мисля по въпроса“, защото става дума за години на дълбока личностна трансформация, израстване, сблъскване със Сянката и отработването ѝ, много часове лична и групова терапия под различна форма, също и дълбоко изчистване на емоционални травми от миналото, наред с букет от комплекси, чувство за малоценност, омаловажаване и други такива чудни нещица, които всички ние носим в себе си.

В крайна сметка, през 2012-та година, реших да си направя собствен сайт. И се сблъсках с екзистенциалния въпрос „КАК ЩЕ СЕ КАЗВА ТОЗИ САЙТ?!“, който ми отне месеци мислене и десетки нощи безсъние. Брейнстормвах с приятели различни имена, които ми се струваха абсурдни, чужди, далечни или просто… странни. Никога няма да спра да бъда благодарна на човека, който беше до мен тогава, който ми каза в прав текст: „Защо просто не кръстиш сайта на себе си?! Напиши името си.com. Толкова е просто. Заяви се. На мен ми отне много години, не бъди като мен. Всичко това, което искаш да има в сайта – йога, психология, хипнотерапия, здравословно хранене, лични рецепти, лична поезия и пътеписи за пътувания – е изключително разнородно и разнопосочно. Какво обединява всички тези неща? ТИ ги обединяваш. Това си ти, това е твоят път. Не се крий зад странни неясни имена.“
Скандално! Това беше скандално! Как ще кръстя сайта на себе си?! Че това е толкова егоцентрично! Да изляза „на светло“, да се заявя пред света? Като кой? Като какво? Избиваше ме студена пот само от мисълта за това. 😀

Продължих аз месеци наред да търся подходящо име за сайта, но всичко, което ми хрумваше или звучеше като хахо new age портал или като сайт за рецепти или като объркана логорея. 😀

Така де, в течение на времето и много разговори с този същия човек, в които той ми помогна да повярвам в себе си, да се заявя, да повярвам, че има какво да дам на света, че нося нещо, което е ценно и специално и различно и струващо си… В крайна сметка, реших да кръстя сайта на себе си и събрах не малко учудени погледи от хората около мен, както и не малко коментари колко смело, дръзко, егоистично и дори горделиво е това. За някакъв период от време се чувствах дълбоко виновна, че имам смелост да направя нещо такова на 24 годишна възраст.

Искам да ви споделя нещо открито сега: НИКОГА НЕ СЪМ СЪЖАЛЯВАЛА ЗА РЕШЕНИЕТО СИ! Никога за последните 7 години. И не мисля, че някога ще съжалявам.
Получавала съм много стотици писма и отзиви за сайта, за статиите в него, за информацията, която е събрана тук, получавала съм дълги излияния колко много това е мотивирало някой също да се заяви и да повярва в себе си и да тръгне уверено по Пътя си и да повярва в мечтите си. И това е едно от най-важните неща, които са ми се случвали досега, които съзнателно съм се осмелявала да направя.

Самочувствието е нещо, което се учи, и пътят докато го научиш и усвоиш е дълъг. И този път минава през пропасти, блата, дълбоки мътни води, личностни кризи и оголване на себе-то. Далеч не всички се раждат със самочувствие. На някои от нас им трябват години, за да го изградят и развият в себе си и да не се чувстват неудобно от факта, че са дошли да бъдат просто себе си, да дадат своята лепта на света, да споделят своите истини и да разкажат своите истории. 

Знаете ли кое е първото, което правя сега, когато попадна, случайно или не, в един сайт?
Търся раздела „За мен“ или „За автора“ или „Кои сме ние“.
Искам да видя лица. Искам да видя тела. Искам да прочета лични истории. Искам да чуя КОЙ СИ ТИ и защо си създал този сайт, искам да прочета какво имаш да кажеш на света за себе си. Искам да погледна през твоите собствени очи когато мислиш за себе си. Искам да чуя какъв е бил Пътят ти, колко дълго си вървял и какво си научил по този път преди да стигнеш точно тук, където си сега и където аз те чета.

Знаете ли кой е най-честият отговор на моите клиенти, когато им задам въпроса: „Разкажи ми сега какво те доведе точно тук, точно сега?“
Най-честият отговор е: „Попаднах на сайта/ Сайтът ми беше препоръчан от приятел и видях снимката ти, прочетох историята ти и усетих, че мога да ти се доверя и да ти разкажа моята история.“

Знаете ли защо? Защото хората се свързват с хора.
Защото всеки един от нас копнее да усети човека зад всички пози, маски, усвоени роли, придобити дипломи, квалификации и цялата суха теория. Защото търсим ЛИЧНИЯ ЕЛЕМЕНТ зад всяко едно нещо, зад всеки един проект, зад всяка една книга или всеки един полезен сайт. Търсим да видим кой го е създал, защо, как, какво има да ни каже за себе си. Търсим да погледнем в очите му и да усетим душата му. Това е.

Знаете ли какво ми прави най-лошо впечатление когато чета в един сайт?
Това да липсва информация кой стои зад него. Защо го е създал.
И не е изобщо нужно човекът да е красив или усмихнат или стилен или да има някаква уау помитаща история. Не! Не говоря за това. Искам просто да знам кой е, да мога да го видя, да си го представя, да го усетя зад написаните думи.
Не искам да остана с усещането, че се крие от света.

Знаете ли какъв е най-големият парадокс на съвременната духовност?

Най-големият парадокс е, че хората, които най-много вярват за себе си, че нямат Его, и най-много го изтъкват като качество, са тези с най-развито Его, което има нужда от отработване. Да осъждаш хората с „голямо“ Его значи да се разграничаваш от тях, подсъзнателно да се поставяш едно (или няколко) стъпало по-високо, означава да мислиш и възприемаш себе си като нещо повече, защото, видиш ли, ти си толкова смирен и алтруистичен, а другите (ех, все тези „други“ са ни в устата…) са толкова себецентрирани и егоистични. И теб това много те дразни и имаш нужда да говориш за това и да ги сочиш с пръст. Защо ли…. 😉

Много коварна житейска роля е това, много подмолна, и отново е функция на Егото.

Така, нека се уточним накратно – Его-то е Аз-ът, чрез който функционираме в този свят. ВСЕКИ от нас има Его. В Его-то няма нищо лошо. Въпросът винаги е бил , както с всяко друго нещо, дали ние го контролираме и познаваме или то ни контролира нас, подсъзнателно насочвайки ни към едно или друго поведение в живота ни. Въпросът винаги е бил: Има ли съзнателност в действията ни? Познаваме ли себе си? Знаем ли кои сме, какво можем, какво не можем, в мир ли сме със себе си? Историята, която разказваме на себе си за себе си, това истинската ни история ли е или някой друг някога ни я е разказал и ние сме повярвали в нея?….

Да се върна на размислите си, които доведоха до написването на тази статия. Това е нещо, което съм писала много пъти по много различни поводи и съм писала за това и в тази статия: „Защо споделям със света“ .

Силно вярвам в тези думи:

Винаги някой чака да чуе точно това, което ти имаш да споделиш! 
Винаги това, което казваш, намира своето предназначение!
Винаги някой намира своя отговор чрез теб, точно чрез теб!
Винаги когато получиш вътрешен подтик да кажеш нещо, значи Вселената ти го праща, защото някой там някъде е объркан и слуша, за да чуе!…

Единственото, което ми се иска да кажа в заключение е: Поставете един раздел „Кой съм аз“ в сайта си. Без значение с какво се занимавате, дали е право, икономика, математика, рисуване, дали сте лекар, художник, архитект, фотограф или готвач. Този, който е стигнал до сайта ви, иска да прочете малко повече за вас. Иска да разбере кой стои отсреща. Иска откритост.
Ще имате успех ако поставите себе си в центъра на това, което създавате и ако не бягате от личния елемент. Ако приемете и харесате себе си и не се срамувате да се покажете пред света. 🙂

 

~ Стефи Божилова ~

 

3 мнения по „Къде си ТИ в това, което правиш?

  1. Ако не мога да усетя човека, ако не мога да му се доверя, пет пари не давам за неговите дипломи и титли. При мен винаги това е водещото. Колкото и умно и интелигентно да е написано и поднесено нещо, независимо в коя сфера, липсва ли онова човешкото, то дрънчи на кухо. Поне аз така го чувствам. Поздравления, Стефи, точно в десятката 💖

  2. Уникални мисли и себеразкирване! Вселенско усещане и приятна благодат <3 СтефиБожилова.ком <3 Написах го на български 😛 🙂

  3. Най-силно вярвам на хора, които събуждат детско възхищение в мен с искреността си, прямотата си, откритостта си; хора, които са непринудени и директни в изказа и поведението си (без цел да уязвят другият). Много смелост се иска да се заявиш открито, без да се страхуваш, че някой ще те отхвърли, няма да те приеме и обича.
    Аз имам много прегради и стени в себе си да съм автентична във взаимоотношенията си, а това поражда много вътрешни конфликти, които са разрушителни.
    И най-грозната истина е по-добра от красивата лъжа. Дълбокият страх може да разруши най-прекрасните неща в живота ти. Но, ако всеки ден правиш малки крачки към себе си, тогава чудесата започват да се случват.
    Благодаря ви, Стефи, за споделеното!
    Следвам хора като вас, не защото харесвам всичко споделено, а защото вярвам, че всичко споделено идва от автентичното ви неподправено Аз.
    Имам нужда от този пример и вдъхновение в живота си, за да се страхувам по-малко и да си вярвам повече.
    Има смисъл…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *