Размисли за паметта, спомените и травмите


Човек носи травмите си през целия си живот. Носи ги под формата на различен вид товар – за някои хора това са изяждащи ги съмнения, тревоги и страхове; за други хора това са дълбоки личностни комплекси, които не ги оставят на мира; за трети това са кошмари, които не ги оставят да спят; за четвърти това са вътрешни демони, които ги преследват и раздират, а други носят травмите си под формата на спомени. Детайлни, ясни, конкретни, подробни и цветни спомени, които сякаш са се случили вчера, а реално може да са били преди 10, 15 или 20 години.

Спомените, мили хора, могат ужасно много да тежат. Да се връщат пак и пак, толкова ясни и живи, че да те карат да преживяваш всичко отново и отново сякаш се е случило вчера. Знаете ли, че всъщност е огромно бреме да помниш като слон и да не можеш да забравяш. Думи, действия, дрехи, цветове, обиди, случки, конкретни ситуации, конкретни реакции, начинът, по който си се чувствал тогава, мислите си, болката, обидата, гнева, разочарованието, безсилието, моментът, в който се е зародила травмата… всичко. Да помниш всичко е непосилно бреме.

През годините разбрах, което беше изумително за мен, че хората не помнят. Масово не помнят едно 90% от живота си. Не помнят какво са яли вчера, за какво са говорили с партньора си миналата седмица, не помнят какво ги е разсмяло, обидило, разгневило или впечатлило. Не помнят сънищата си или кошмарите от детството си. Не помнят коя година какво се е случило в живота им, не помнят броя на мъжете /жените, с които са били, нито имената им, а понякога и лицата им, не помнят кога са ходили на море, например, не помнят разговори и случки, които са ги разтърсили дълбоко, не помнят връзките си, проблемите и драмите в тях, камо ли изводите и уроците от тях. Хората.просто.не.помнят.живота.си.

Когато за пръв път усетих това, когато започвах да осъзнавам, че е масово, аз просто не повярвах. Мислех, че е невъзможно някой да не помни нещата, които са му се случили. Мислех, че хората така си говорят, че не помнят, че го казват като заучена фраза или че просто се самозалъгват, защото е по-удобно или и аз не знам всъщност какво си мислех. Но не повярвах. С годините обаче се убедих, че е така. Говорих с приятели, слушах разговори, работих със стотици клиенти и наистина повярвах, видях го, че няма нещо дълбоко, скрито, подмолно или умишлено (каквото винаги търся във всичко и вечно дълбая) когато човек казва, че не помни, наистина няма. Хората просто не помнят. Сега няма да навлизаме в анализи защо е така, какви са причините, дали е вид специфична памет, или е липса на будност и съзнателност, или е липса на умствени тренировки с конкретни техники, или е плод на замъглени възприятия или живот по инерция, или пък това да не помниш е защитен автоматичен механизъм на психиката срещу прегряне, претоварване… като електрическата защита на бушоните срещу изгаряне или гръмване. Когато психиката не може да се справи с толкова много спомени, тя може би просто ги изтрива или заравя някъде много надълбоко в дебрите на подсъзнанието.
Причините може да са най-различни, философско странни или изумително прости, но те не са плод на моите среднощни разсъждения в палатката, докато слушам песните на щурците и плисъка на вълните.

Аз си мисля за травмите. Колко е лесно да живееш със себе си, ако нямаш спомени за травми. И колко е лесно да нямаш [видими, осъзнати] травми когато не помниш живота си и живееш по инерция, ден за ден, месец за месец, година след година, без нон стоп да връщаш спомени, случки, думи, песни, хора.

„Просто плувай, просто плувай“ пееше рибката, приятелка на Немо, в едноименното детско филмче на Дисни. Онази рибка, как ѝ беше името, която забравяше всичко случило се след няколко минути и започваше отначало да те пита кой си, какво искаш, къде отиваш, да се запознава с теб или да те подминава като непознат. И си пееше безгрижно „Просто плувай, просто плувай….“
Колко е лесно така! Просто да плуваш през живота си, без спомени, без име, без проблеми и без товара на миналото си!
Колко е лесно, колко е леко, колко е постижимо за много хора и колко е бленувано, но непостижимо за други.
Колко сме различни всички и колко различни уроци сме дошли тук да научим! Удивлявам се всеки път когато мисля за това.
При мен ежедневно идват хора, които искат да си спомнят, които искат да им помогна да си спомнят живота си, детството си, раждането си или животите си преди този живот. Искат да им помогна да си върнат още и още спомени, защото напълно основателно вярват и знаят, че това ще реши част от проблемите им или от симптомите, които им пречат да водят нормален и щастлив живот. Искат да помнят повече, за да бъдат по-спокойни и щастливи тук и сега. И им се получава.

Отваряме една врата към миналото ти, за да си припомниш уроците от него

Каква ирония, мисля си понякога. Аз толкова много искам да забравя толкова много неща и хора, но не мога. Не знам как. Не знам защо помня толкова много. Не знам защо от малка помня всичко и най-често преживявам живота си като страничен наблюдател, който анализира, обсъжда, категоризира и сортира преживяванията ми в кутийки в паметта ми и много често спомените ми са сякаш се гледам отстрани, на филм – много жив, цветен и детайлен филм.
Дали нямаше да ми е толкова по-лесно да живея живота си ако не го помня в такава детайлност и конкретика? Дали нямаше да ми е по-леко ако просто си лежах в палатката и слушах вълните, скакалците и щурците БЕЗ да си мисля как съм ги слушала тук на това място през последните десет години, ама с кой, ама какво, ама защо, ама кога, ама дали, ама как… 1357996 спомени в минута нахлуват в главата ми от това място през годините назад, от всяко дърво наоколо, всяко пънче, борче, чворче… Съпътствани от още 246800853 съпътстващи спомени и моменти и настава една какафония и просто ми се иска да изкрещя ТИШИНААА! и да изключа ума си. Да спра нахлуващите спомени. Да не мисля. Просто да БЪДА, просто да СЪМ. Тук и сега. Само сега. Без вчера, без оня ден или оная година, и без утре. Да присъствам тук, в момента и да не мисля за всички други преживени моменти. Не мога. Въпреки всички практики, тренинги, обучения, ашрами и други глупости, които направих… Просто не мога. Трудно е когато не можеш да забравяш нищо. Трудно е когато не можеш да пуснеш нищо. Трудно е когато мозъкът ти работи по точно този начин. Не се оправдавам. Това е един от важните уроци в сегашният ми живот.

Как да живея във вътрешен мир и хармония когато помня всичко, когато бремето на миналото става все по-голямо и по-голямо, но паметта ми не иска услужливо да забрави някои неща или повечето неща?

Как да бъдеш лек когато помниш толкова много?

Не знам все още. Може би просто не искам да забравя. Никога не съм искала да забравя нищо. Не съм искала да живея по инерция или просто ей така, от ден за ден. Всяко нещо си има цена, всеки избор струва нещо, всяко действие има последствие. Ignorance is bliss, са казали хората. И са били ужасно прави!

***Писано в една късна красива спокойна звездна нощ на Карадере***

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *