За махалото, което залита в крайности, за човешките взаимоотношения и за близостта, която лекува

Мисля си тези дни в ретроспекция за много неща от миналото си – взаимоотношения, връзки и поведения в живота ми (все пак е ретрограден Меркурий и все пак вече съм на 30 😀 ) и си мисля за ефекта на махалото.
Как когато се залюлее много в едната посока, след това се залюлява рязко в другата, поне при мен винаги е било така.

Аз винаги съм била човек на крайностите, на контрастите, винаги съм се хвърляла в едното, а след време съм се хвърляла в противоположното, за да видя как е и от другата страна, на другия бряг, да изследвам усещанията и в другата позиция. Едната риба винаги е искала да плува по течението, а другата винаги срещу.
Когато се запознахме с Тодор, той започна да се шегува постоянно с мен „Трябва ли всичко винаги да е ON или ОFF, няма ли средно положение?! Защо все залиташ в категоричността? Това те изтощава, постоянно да си на единия или другия полюс“…

Преди известен брой години имах връзка (дълга предистория на духовно познанство), в която бях много смирена, тиха, „послушна“ и оставена да бъда водена и напътствана. Да, правилно повдигате вежди, това не съм аз… трудно е човек, който ме познава сега да си представи, че аз мога да бъда послушна и смирена. 😀 Но аз бях коренно различен човек тогава. Временно, разбира се, защото няма как една Луна в Лъв и Венера в Овен да стоят в сянка и подтиснати, мачкани и манипулирани за дълго време без Огънят да избухне като атомна бомба по някое време… Но аз вярвах, наистина вярвах, че израствам, смирявайки се, мълчейки си, следвайки чужди мечти и идеали, губейки себе си и подменяйки мечтите си с чужда представа за това какъв трябва да бъде животът. Бях менторствана, напътствана, дори бих казала несъзнателно използвана, за да подсилвам самовнушенията и делюзиите на човека отсреща. Трябваше ми време, за да прогледна, да събера сили да се опълча и да се откъсна от тези взаимоотношения, към които бях развила дълбоко чувство на зависимост, идолопоклонничество и благоговение. Когато ясно и директно, но с гневен тон, ми беше казано, че трябва да съм благодарна, защото този човек е пътят ми към просветлението, аз не го ли виждам и не съм ли благодарна, тогава това беше като студен душ и аз се отърсих от съня, в който бях попаднала. 
След това имах връзка, в която бях „лошата“, въпреки че обичах силно. Просто явно имах нужда да се налагам, да викам, да унижавам дори, да бъда силната, непреклонната, тръгващата си, гонещата, обиждащата. Да изследвам другата крайност – позицията на силата и контрола, за да компенсирам времето на мълчание и преклонена глава преди това. Махалото се беше залюляло много силно. Разбира се, това не беше съзнателно, не беше нарочно, аз вярвах, че вече съм себе си изцяло, че това съм аз, че в това ми е чара. Отигравах картата „Аз съм такава. Take me or leave me“ и разбира се, това поставяше човека до мен в още по-голяма зависимост към харизматичната ми, но крайна и раняваща личност.
Гордея ли се с това? Разбира се, че не! Но го пиша със спокойствие, защото минаха години, аз мислих и мислих и дълбах в равносметка по тези формирали ме връзки и съм наясно какво правех и какво се случваше на подсъзнателно ниво. От позицията на времето е лесно да погледнеш назад и да видиш цялостната картина. Сега съм в мир със себе си, простила съм си и мога да пиша спокойно за това.
(Да живееш във вина и самообвинения е поредният инструмент на Егото да го играе жертва..)
И в двата случая бях слаба… но бях себе си… версия на себе си.
И в двата случая не можех да направя нещо повече към онзи момент и се опитвах да правя най-доброто, на което бях способна.
И в двата случая обичах много… по различен начин, изявявайки различен аспект от себе си, от Любовта си, различно мое лице, различна външна роля на поведение, въпреки че отвътре си бях все аз.
Външно бях ли постигнала синхрон с вътрешното? Категорично не.
Махалото се люлееше силно, а Егото се подхранваше и от двете позиции – и от ролята на тихата, смирената, но „израстващата духовно“; и от ролята на властната, силната, Алфата…
Можем ли да кажем, че е било въпрос на избор? Че съм можела да се държа по друг начин с тези хора? Труден въпрос.
Аз винаги казвам, че ВСИЧКО е въпрос на личен избор и че ние сме тези, които коват живота си, ние и никой друг. Но… не можеш да се държиш като нещо, което все още не си, като човекът, в който все още не си се превърнал.
Иска ми се сега, от позицията на времето, да кажа, че е можело да бъда различна тогава, но съм способна да мисля и да кажа това сега, само защото онова тогава ми се е случило и ме е формирало и ме е превърнало в човека днес.
Появи се човек в живота ми, след тези две връзки, който бавно и постепенно ме излекува от илюзиите ми за това какво е една връзка и какво са истински отношения. От подсъзнателната ми представа, че любовта е скандална, горяща, изгаряща, буйна, раняваща, обсебваща, оставяща рани и пепел след себе си.
Бавно, систематично и методологично, абсолютно нетолерирайки нито едната роля, нито другата, обичайки ме, но категорично непозволявайки ми да се отплесвам в его игрички на манипулация, власт, жертвеничество, господство, емоционален шантаж или свръхкомпенсации на нещо си.
Как се случи цялото това отърсване и постепенно укротяване на махалото?
Не знам, все още не знам напълно. Надали можем да го повторим сега. 🙂
Беше като разголване на всичко външно и изкуствено, което не беше автентично, а беше плод на слабост, дефицити, гордост, комплекси или самозаблуди, трупани с години. Пълно приемане чрез Любов и едновременно пълен отказ да участва в Его филма ми. Ясна и директна комуникация – до болка откровена и директна, която към днешния момент се кълна, че е основополагаща за граденето на истинска здрава връзка. Няма нищо друго, което да е по-важно! Без драми, без свръх емоции, без приемане на всичко лично, без обидчивост, без грубост, без слабост, без борба за надмощие, без съревнование за контрол, за власт, за доказване….
Седеше този човек непреклонно в центъра си и улавяше като радар когато направя и най-лекото отклонение от моя собствен център и директно ми казваше „Няма да участвам в този филм. Осъзнай какво правиш и защо го правиш и какво целиш да постигнеш.“ Бааам – „шамар“. Back to reality. Но с Любов и приемане.
Сега се чувствам като едно махало в покой. Не се люшкам между крайни емоции на гняв, ревност, неодобрение, възмущение, тъга, чувство на надмощие или чувство на недооцененост. Сега съм повече себе си отвсякога и драмите са ми чужди.
Това, което изградихме е истинско, защото устояхме без да си тръгнем, казвайки си болезнено откровени и неудобни неща един на друг със спокойствие, разбиране и емпатия. Трансформацията беше твърде голяма за мен, понякога драмата ми липсва, скучно ми е в спокойствието, хващам се, че изпитвам сантимент към виковете или обвиненията или несигурността дори. Или това да треснеш вратата, а другият да те гони и да ти се обяснява през сълзи колко си значима и неповторима. Егото е като наркоман за подобен род токсични преживявания. То бързо се пристрастява, хранейки се енергийно от крайните емоции и изблици, но по този начин напълно изтощавайки психиката и съсипвайки физическото тяло. 
Толкова много игрички играем, за да се почувстваме важни и значими и неповторими. Осъзнавате ли?! Да докажем надмощие над партньора си или над децата си. Да докажем важността си вътрешно, пред самите себе си, защото отвътре ние всъщност се чувстваме малки, слаби и нищожни.
Някой беше казал, че хората викат, за да се „чуят“, защото пропастта между тях е станала твърде голяма.

Често мисля за тези думи…. дали спрях да викам, защото пораснах или защото никога не съм се чувствала толкова близка с никого преди това. Дали е за постоянно? Знаем, че няма нищо сигурно и постоянно в живота. И слава богу!
Махалото не може да остане неподвижно за твърде дълго. Когато достигнеш едно плато е време за ново предизвикателство, за ново ниво.
Това, което научих е, че спокойствието не е равно на скука. 
А тишината не е равна на празнота. 
И липсата на скандали със сигурност не е равна на липсата на страст или Любов. 🙂
Благодаря за вниманието на всеки, който е стигнал до края на среднощните ми бълнувения. Можете да благодарите на ретроградния Меркурий, който вади стари демони и скелети от килера, за да ги огледа още веднъж и да помисли отново върху екзистенциалните теми от миналото.
*** Стефи Божилова ***

Едно мнение по „За махалото, което залита в крайности, за човешките взаимоотношения и за близостта, която лекува

  1. Обичам да те чета! Удоволствие в за мен! Благодаря на Теб! И на себе си Благодаря, че те потърсих заради себе си и се срещнахме заради това търсене! Благодаря ни! Не спирай! <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *