Случай от регресия – животът на един писател във Франция

WritingOтдавна не съм качвала нови случаи от работата ми с регресия, а има толкова хубави и силни истории, които чакат да бъдат качени още от декември. Нямам никакво време, работя много, а уикендите почивам активно и така месеците си минават и не остава време за въвеждане и публикуване.
Радвам се, че сега намерих време да кача тази регресия от вчера, защото по някакъв начин ме докосна дълбоко, изводите и уроците от нея са много поучителни. 

С. е много фино и мило момиче, много деликатен човек с нежно излъчване, притеснителна, емоционална, затворена в себе си. Сподели ми, че има проблем с комуникацията с хората и доверяването. Основният ѝ мотив да дойде на регресия беше, че иска да разбере повече за себе си, коя е тя наистина, каква е мисията в живота ѝ.

(След връщането назад извикваме представата за врата)
Не е много голяма. Бяла, дървена, със златна дръжка.

(Врата,  преминаване оттатък)

С.: В някаква гора се намирам. Нощ е. Няма никой друг. Топло е, лято е. Вървя през гората, търся нещо. На 25-6 години съм. Като мъж се усещам. Тичам. Някой ме гони. Не знам точно защо бягам, само усещам, че е нещо неприятно.
Да, избягах. В някакво поле съм. Пред мен има някаква стара къща, тичам към нея. Пред вратата съм, потропвам. Влезнах вътре. Не виждам ясно лицето на човека, има камина. Също две червени кресла, много картини и голяма библиотека с много книги.
Да, познавам го този човек. Това е мой приятел. Възрастен, едър, с прошарена коса, носи черна пелерина. Добър е, човек на когото имам доверие. Да, познавам го и в сегашния си живот.
Говорим , пием чай, той ми подава някаква бележка… някакъв стар жълт лист. Иска да ме предпази от нещо. На бележката пише „Пази се, обичам те!“

Стефи: Добре, дай си няколко мига и почувствай себе си. Почувствай какъв човек си, какъв характер носиш, как се усещаш?

С.:  Имам характер на бунтовник. Искам да правя това, което аз решавам, а не това, което ми налагат. Затова бягам – не искам да ми налагат мнение. Своеволен младеж съм. Писател. Пиша поезия.
Гонят ме, защото искам да бъда с едно момиче, за нея пиша. Тя е с леко продълговато лице, много дълга руса къдрава коса, облечена е като принцеса, с бяла кожа. Влюбен съм в нея. Носи ми топло, уютно усещане.
Заради потеклото ѝ ме преследват, тя е от знатен род, а аз съм беден писател. Баща ѝ и братята ѝ ме гонят.
Да, познавам това момиче сега – това е сестра ми в сегашния живот!

Стефи: Спомни си къде живееш?

С.: Живея на тиха уличка в не много голям град. Сградите са двуетажни, каменни, малки калдъръмени улички, вратата на дома ми е от тъмно остаряло дърво. Скромен дом. Има само едно легло, писалище и стол. Има и малко шкафче с книги. На писалището има мастилница с перо.
Това е Франция, северната ѝ част. 16 век.

Стефи: Добре, спомни си как продължава след това животът ти? Какво се случва след това между вас?

С. : Не съм с това момиче. Стар съм вече и пиша. Вече живея на по-хубаво място, в голяма къща, имам помощници около мен. Известен съм, написал съм няколко книги. Щастлив се чувствам, но и самотен. Има празнина, която е останала в мен и не е запълнена.
Има мъничко дете, тича около мен. Мой син е. Майка му е жена, с която съм се забавлявал, нямал съм чувства към нея. Тя е била куртизанка. Аз съм сам с детето. Тя е починала при раждането.

Стефи: Добре, има ли нещо друго, което е важно да си спомниш от този живот? Някакво ключово събитие?

С.: Има златна врата в една от стаите на къщата ми. Прилича на златна поне. Води в някакъв тунел, а той води към подземие на къщата. Стълбището е влажно, камъните са мокри и хлъзгави. Има хора там. Завързани са с окови за стената. Давам им вода.

Стефи: Кои са тези хора? Защо са там?

С.: Те са там, защото не са ми се подчинили. Трима са. Това са хора, които са ми били близки приятели, но са ме предали. Държа ги там няколко седмици.
Молят ме да ги пусна, но аз не искам, защото знаят нещо, което могат да кажат, а аз не искам да излиза извън тази стая. Те ме мразят.

Стефи: Спомни си, каква е твоята тайна?

С.: Убил съм някакво момиче… Убил съм моята приятелка. Русото момиче. Случило се е когато сме се опитвали да избягаме. Караме се, тя много хленчи. Тичаме през гората. Тя не иска да тича, вече е уморена, иска да се откаже. Аз я тегля, те плаче. Нарани си крака. Бягаме и стигаме до някаква пропаст. На ръба на пропастта сме и се караме. Тя иска да се върне. Казва, че ме обича, но баща ѝ и братята ѝ никога няма да позволят да сме заедно и ще ни намерят. Аз съм много гневен. Хващам я с ръце за раменете и я разтърсвам, тя се опитва да се изплъзне и се хлъзга в пропастта.

Мисля за себе си, как да се спася. Никой не трябва да разбира, че съм я убил! Само че зад мен са моите трима приятели. Те са били след нас, за да ни помогнат да избягаме. Виждат всичко, което се случва. Паникьосват се, че е убита. Искат да избягат. Обвиняват ме, питат ме какво съм направил. Казват, че съм луд. След това се уговаряме заедно да избягаме.

Возим се в каруца. Отиваме в Париж. Започваме да работим. Аз съм измамник. Обирам хората. Така съм станал богат. Все още и пиша, но вече романи.
Моите приятели искат от моите пари постоянно, за да не кажат какво се е случило. Аз съм им давал вече, но те са алчни и искат още. Затова им устройвам капан и ги хващам. След това ги убивам. Застрелвам ги, но не в подземието. А в едно поле на открито.

Стефи: Какво се е случило със сина ти през това време?

С.: Синът ми пораства. Благородник е. Учен. Представя ми годеницата си, иска одобрението ми. Да, давам го. Те ще се женят. Аз вече съм на 60 год.

Стефи: Как се чувстваш от живота, който изживя?

С.: Болен съм. Кашлица. Пия и пуша. Това ми е утехата. Сам съм.
Съжалявам, че не си признах истината. И че убих момичето. Не съжалявам, че убих приятелите си, защото те се опитаха да ме предадат.
Гордея се със сина си и внуците си. Пиша. Пия, пуша и пиша. Но не успявам да довърша последната си книга. Тя е за приятелите и за предателството.

Стефи: Спомни си как точно настъпва смъртта ти?

С.: Живея сам. Умирам внезапно. Получавам сърдечен удар до писалището. Държа перо. Мъча се. Няма кой да ми помогне. Стяга ме за гушата. Имам силна болка в сърцето. Дясната ръка ми изтръпва. Така умирам.

Стефи: Спомни си, накъде се отправя душата ти след това?

С.: На друго място съм. Светло място. Има хора, облечени са в бяло. Отивам при някакъв водач, мой Учител. Посреща ме и ми казва „Добре дошъл, приятелю“. Казва ми, че трябва да поговорим. Води ме към някаква стая, сядаме на бяла маса. Казва ми, че имам мисия. Трябва да се върна и да се поправя. Трябва да бъда по-добър, трябва да се науча да прощавам. И трябва да помагам на хората. Изпраща ме след това. Става сиво.

Стефи: Добре, сега вече имаш достъп до цялата информация в теб. Кажи ми, какво научи душата ти от този живот, от който току-що излезе? С какво си тръгна като изводи, уроци, опитности?

С.:

  • Трябва да си признавам грешките
  • Трябва да съм по-добър с хората и да им вярвам
  • Трябва да се науча да живея с хората, а не сред тях, но сам. Да се науча да се свързвам с тях
  • Трябва да ги оставям сами да решават какво искат
  • Не трябва да се ядосвам така лесно, това е пагубно
  • Ако не се променя, ще се самоунищожа
  • Трябва да бъда приобщена към другите, а не да живея сама в самотата си
  • Отричане. Синът ми се отрече от мен, защото разбра, че съм убил приятелите си. След разговора с него получих сърдечния удар, защото бях гневен на себе си, той беше прав
  • Водачът ми казва да бъда по-добър със себе си в следващия живот. Ако опозная себе си, ще опозная и другите. Не трябва да съдя толкова строго себе си на първо място.

Стефи: Добре, има ли нещо от този минал живот, което си носиш и сега? Което не си успяла да пуснеш като начин на мислене, поведение или нагласа?

С.: Искам да гледам само в себе си. Не да се вглеждам в другите. И не искам да ги съдя. Съдя и себе си, но тях ги съдя повече.
Трябва да се науча да прощавам.

Стефи: Насочи сега изцяло вниманието си към сегашния си живот, спомни си какви са основните задачи, които душата ти е поставила пред себе си в това прераждане? Каква е мисията ти?

С. : Мисията ми е да помагам на другите. Но да намеря начин да им помагам, защото така ще помогна и на себе си. Ако те са удоволетворени, и аз ще съм добре.

Стефи: Какъв е най-добрият начин, по който можеш да осъществиш това? В каква област трябва да се насочиш, накъде трябва да фокусираш вниманието си?

С.: Трябва да говоря. Трябва да говоря на малки деца. Трябва да бъда учител, защото когато уча децата, уча и себе си. Така се научавам и да слушам, не само да поставям изисквания.

Стефи: Има ли нещо друго последно, което сега е важно да си спомниш и да получиш като информация?

С.: Трябва да се ценя. Да се науча да се обичам. Да поставям моите искания пред тези на другите. Да им помагам, но да помагам преди всичко на себе си.

Love yourself first!

След регресията С. беше доста емоционална и разтърсена от това, което си спомни. Сподели, че вече си е обяснила много неща в нея откъде идват и защо ги е усещала като импулси през живота си и защо ги има като черти в характера си.

Ако тoзи случай Ви е харесал и го смятате за полезен, моля споделете го, за да достигне информацията до повече хора! Благодаря! :-)

Ако искате да научите повече за метода регресия, моля прочетете тук:

–> “Въпроси и отговори за регресията в минал живот”

–> „Моля не бъркайте регресията с ходене при врачка!“

Regression Tunnel of Light

4 мнения по „Случай от регресия – животът на един писател във Франция

  1. Здравейте Стефи,
    хиляди, хиляди пъти Ви благодаря за споделянето на тази статия!
    Прочетох я на един дъх и направо изтръпнах. Още в началото изпитах странно вълнение, толкова силно се припознах в описанието на момичето, а изводите и насоките накрая ме разтърсиха дълбоко.
    За кой ли път напоследък Вселената ми казва, че “ти, момиче, не си самостоятелна единица, която се рее самотна в пространството, ти си част от цялото и само във връзка с другите можеш да се опознаваш, развиваш и осмислиш живота си“.
    Отговорите на въпросите на това момиче по някакъв начин са и мои отговори на дълго тормозещи и мен въпроси. Сякаш огромен товар падна от плещите ми и започвам да виждам по-ясно пътя си…
    Няма думи, с които да опиша вълнението, което изпитвам в момента.
    Времето, което отделяте, Стефи, за да споделяте статии, мисли, преживявания, чувства, е безценно време, което променя животи.
    Имате талант и харизма да помагате на много хора, и съм благодарна, че Ви открих!
    Изпращам ви цялата си обич и признателност!

  2. Много е тъжно да се събудиш един ден и да не помниш какво си правил през изминалият си живот.Всичко това може да се случи заради някакъв силен стрес, тревога или здравословно състояние.В един момент когато осъзнаеш всичко, то никога няма да си същият човек.Тук това, което пишете е невероятно.Историята е доста вдъхновяваща и ни казва, че трябва да живеем постоянно, а не да чакаме.

  3. Това е първият и единствен Ваш текст, който ще прочета. Според мен е неморално и непрофесионално (до степен на наказуемост) да внушавате на хората подобни измислици. Така увреждате съзнанието на твърде много хора в дългосрочен план, вместо да им помогнете.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *