Приказка за ненужната саможертва

Трябва да правиш това, което ти харесва и което е добро за теб! Никой друг няма да изживее живота ти и да извърви твоя Път вместо теб!

Трябва да правиш това, което ти харесва и което е добро за теб! Никой друг няма да изживее живота ти и да извърви твоя Път вместо теб!

Все си говорим и все си пишем за така обичаната от много хора роля на жертвата. Когато споделих статията „Синдромът лелка, описан от една щастлива жена“, където се казва, че няма нужда да жертваме себе си в името на децата и на семейството, че всъщност едното не изключва другото, много хора скочиха с коментари срещу авторката на статията, че е егоистка, себична и какво ли още не. Защото хората просто си обичат ролята на жертвата! Когато си отглеждан така от малък и когато си го виждал в семейството си, за теб това е нещо нормално и даже нужно, носи вътрешно чувство на значимост и достойно мъченичество. А нужно ли е?…. 🙂
Насладете се на приказката!

– Тук ли е опашката за жертвоприношение?
– Тук, тук! Вие сте след мен. Аз съм номер 852, а вие – 853.
– Олеле… И кога ще ми дойде редът?
– Не се безпокойте, бързо върви. Вие в името на какво искате да принесете жертва?
– В името на любовта. А вие?
– В името на децата. Децата ми са всичко, което имам!
– А какво ще жертвате?
– Личния си живот. Само да са здрави и щастливи децата. Всичко им давам. Един добър човек искаше да се омъжа за него – отказах му. Как ще им доведа вкъщи пастрок? Оставих любимата си работа, защото беше далеко от дома. Започнах като лелка в детската градина, да са ми пред очите, да ги наглеждам, да са чисти и нахранени. Всичко за децата. За мен – нищо.
– О, разбирам ви. Аз искам да си пожертвам връзката. Разбирате ли ме, вече нищо няма между мен и мъжа ми. Той си има друга жена. И в моя живот се появи друг мъж, но… Само ако мъжът ми си беше тръгнал пръв! Обаче той не се мести при нея. Плаче… Казва, че е свикнал с мен. Мен ми е мъчно за него. Плаче! Так и живеем…
Вратата се отваря и се чува глас: «№ 852, заповядайте!».
– Е, хайде, аз влизам. Така се вълнувам. Ами ако не ми приемат саможертвата?
№ 853 се свил на кравайче и си чака реда.
Времето тече бавно, но ето – най-сетне № 852 излиза от кабинета.
– Какво стана? Приеха ли ви саможертвата?
– Не… Има изпитателен срок. Върнаха ме да помисля още.
– А защо? Защо не веднага?
– Ами питаха ме: „Хубаво ли си помислихте преди да поискате това? Все пак завинаги е!“. Казах: „Нищо! Децата ще пораснат, ще оценят какво е пожертвала майка им заради тях“. Пуснаха ми един филм в кабинета. Доста странен. Май за мен беше. Децата вече бяга големи в този филм. Дъщерята се беше омъжила през девет земи в десета. Синът звънеше един път в месеца под строгия поглед на снахата, която говореше през зъби…Питам го: „Защо така с мен се отнасяш, сине, какво съм ти сторила?“. А той: „За Бога, не се меси в живота ни, мамо. Нямаш какво да правиш ли?». А какво да правя, аз цял живот освен с децата с друго не съм се занимавала? Децата ми май не са оценили жертвата ми. Напразно ли съм се старала толкова?…

От вратата на кабинета се чува глас: „Следващият № 853!“.
– О, сега съм аз… Доста ме наплашихте вие. Хайде, влизам!
– Заповядайте, седнете. Какво принасяте в жертва?
– Връзката си…
– Ясно… Я да видим.
– Ето… Вижте, тя не е много голяма, но е симпатична. И е сравнително нова, неизносена, ние се запознахме преди половин година.
– В името на какво искате да пожертвате връзката си?
– За да запазя семейството…
– Чие семейство, вашето ли? Налага ли се?
– Ами да! Мъжът ми има любовница, дълго време вече ходи при нея, лъже, нямам сили вече.
– А вие?
– Какво аз? Появи се в живота ми друг човек, имаме връзка.
– Връзката с него ли искате да пожертвате?
– Да… За да запазя семейството.
– Нали казвате, че мъжът ви има любовница, а вие – друг мъж. За кое семейство говорите?
– Ами още сме женени по документи, значи сме семейство.
– Значи това ви устройва?
– Не! Как може? Все плача и преживявам.
– Но да промените нещата и да започнете официално нова връзка не желаете, така ли?
– Ми не е толкова дълбока новата връзка, ей така – за прекарване на времето е. Няма да ми е жал за нея.
– Щом е така, направете вашата саможертва.
– Казаха ми, че давате някакъв филм тук. За бъдещето. Защо не ми го пуснете и на мен?
– Филмите са различни. На някого пускаме филм за бъдещето, на друг – за миналото… На вас ще пуснем филм за настоящето. Гледайте.
– О, Боже! Та това съм аз. Ужасно изглеждам. Не, не е истина, аз се грижа за себе си.
– Ето как душата ви се проектира върху външността ви.
– Прегърбени рамене, устните увиснали надолу, очите мътни, провиснали коси…
– Така изглеждат хората, когато душата плаче…
– А това момче кое е? Добре изглежда… Притиска се в мен!
– Не го ли познахте? Това е мъжът ви, в проекцията на душата.
– Що за глупост? Мъжът ми е възрастен човек.
– В душата си е дете. И се притиска към майка си…
– Той и в живота е такъв. Все да се присламчи, да се докопа.
– Значи, не вие към него, а той към вас?
– Аз от малка знам – жената трябва да е по-силна, по-мъдра, по-решителна. Тя трябва да ръководи семейството и да насочва мъжа си.
– Силната, решителна и мъдра мамичка трябва да ръководи своето момче-мъж. Така излиза. И да му се поскара, и да го приласкае, и да прости. А вие какво искахте?
– Но аз не съм му майка, а жена! А във филма той е толкова виновен. И отново ще хукне при онази повлекана, а аз въпреки всичко го обичам!
– Разбира се, нали момчето ще си поиграе в пясъчника и ще се върне у дома. При любимата мама. Ще поплаче в престилката й, ще се извини… И ето го краят на филма. Да приключваме срещата. Ще жертвате ли любовта си? Не размислихте ли?
– А защо не ми показахте бъдещето?
– Защото го нямате. При такова настояще вашият „малчуган“ ще избяга, ако не при друга жена – към болест някоя. Или изобщо в нищото. Ще намери начин да изпълзи из под майчината пола. Той също иска да порасне.
– Но аз какво да правя? Заради какво да се саможертвам тогава?
– Вие решавате. Може би ви харесва да сте майка. Повече, отколкото да сте жена.
– Не! Искам да съм любимата жена!
– Мамичките също понякога са любими жени. Е, какво? Готови ли сте да се саможертвате? За да запазите това, което имате и мъжът ви да си остане момченце?
– Не… Не съм готова. Трябва да помисля.
– Разбира се, ние даваме време за размисъл.
– А съвети давате ли?
– Охотно и с удоволствие.
– Кажете ми, моля. Какво трябва да направя, за да порасне мъжът ми?
Вероятно да престанете да бъдете мамичка. Да се обърнете с лице към себе си и да се научите да бъдете жена. Жена. Съблазнителна, вълнуваща, загадъчна, желана. Такава, на която се пеят серенади и се подаряват цветя, а не такава, на която ѝ плачат в пазвата.
– Мислите ли, че ще помогне?
– Обикновено да. Но само в този случай, ако изберете да сте Жена. Ако ли не, заповядайте отново. Връзката ви с мъжа извън семейството е забележителна, ще я вземем с удоволствие. Знаете ли колко хора по света мечтаят за такава връзка? Така че, ако решите да пожертвате тази връзка в полза на нуждаещите се – заповядайте.
– Ще помисля…
№ 853 разтреперана излиза от кабинета здраво притискайки към гърдите си връзката, която е искала да пожертва.
№ 854, треперейки от вълнение, влиза в кабинета.

Източник (на руски): http://fit4brain.com/1711

Ако тази приказка ви е харесала и замислила, ако я смятате за полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора! 🙂 Благодаря!

Victim_role

9 мнения по „Приказка за ненужната саможертва

  1. Мама беше абсолютния номер 852 🙁 и както гледам сестра ми е тръгнала по нейните стъпки.Аз от както се помня съм се бунтувала срещу това и съм й го казвала много пъти.Някак си вътрешното ми усещане беше такова,сякаш някой вече ми беше казвал това което сега чета тук.Опитвах се да го обясня на мама още от най-ранните ми години,но тя не ме взимаше на сериозно(та аз съм била дете за да знам за тези толкова сложни житейски процеси).Мама почина тази година от рак.Смъртта й беше много мъчителна,както за нея,така и за всички нас.Края й беше същият както и живота.Почивай в мир,мамо!
    Благодаря ти отново,Стефи!Вече повече от година следя твоите публикации и макар да не те познавам лично, аз съм ти огромен фен и се надявам(не сигурна съм),че един ден ще се запозная с теб.:)

    • Здравей, Яна,
      Благодаря ти за споделеното и съжалявам за загубата ти. Тъжно е за околните когато виждат как техен близък обичан човек се мъчи излишно и си усложнява живота, но рядко можем да помогнем. Всеки учи своите уроци сам и сам си ги е избрал. Уви. 🙁
      Надявам се един ден да се запознаем! 🙂

  2. Когато преди много години изказах гласно идеята, че за да са добре децата ми, трябва аз да съм добре, бях изгледан странно и с неразбиращ поглед от околните. За съжаление все още близките ми (надявам се) вървят към осмисляне с цел разбиране на тази проста причино-следствена връзка. Не съм очаквал такъв дълъг период за размисъл, но явно ежедневието замъглява разума и рутината размива смисъла, за да остане автоматизма на навика. И така чуваме нелепото „ще дам и калта под ноктите си“, вместо да дадем свобода на избора и разумни съвети как да не се настъпва греблото всеки път. Сякаш калта под ноктите е най-ценното (освен за типът „жертва“). Следва по правило (след n години) разочарованието от неоценяване на саможертвата, която от никого не е поискана. Благодаря на Стефи Божилова за прекрасните публикации. Наистина everyone MUST have to do what is right for himself (if understand this).

  3. Pingback: Какво трябва да помним в тежки за нас моменти? | Стефи Божилова

  4. Страхотна статия! Да имах възможност да я прочета преди време … Браво, Стефи!

  5. Страхотна статия и много поучителна и доколкото познавам себе си всичко правя заради децата си исках да я споделя на моите приятели ,но понеже явно още не сте ми приятел и затова.От една година може би се интересувам от духовното развитие на човека и прераждането и всичко ,което публикувате случайно днес попаднах на вашата страница и съм очарована .Всичко е много интересно и впечатляващо и учудващо за толкова млад човек като вас да има толкова много познания относно пътя към духовното развитие на човека.Направо ви се възхищавам изпратила съм ви покана за приятелство на Facebook страницата ще се радвам да контактуваме и може и някой ден да се запознаем лично.

    • Здравейте, Стефка,
      Намерих поканата ви във ФБ и ви добавих, въпреки че имам принцип от няколко години да не добавям хора, с които не се познавам лично. Но ще се радвам да комуникираме, да обменяме идеи и опит 🙂 Някой ден може и да се запознаем.
      Поздрави!

  6. Точно това се опитвам да обясня на родителите си, вече в златното 50-летие, от поне десет години насам: ако искат да направят нещо наистина хубаво за мен, нека се погрижат най-напред за себе си. За да съм спокойна, че са наистина добре. За да не ги мисля. За да не се налага след някоя и друга година да доглеждам остарелите им развалини. Този род безсмислени жертви раждат или нагли разглезени егоистчета, или виновни истерици. Няма друго решение на уравнението „аз се жертвам, следователно ти си ми длъжен“. Решението е в смяната на уравнението с по-ползотворни уравнения като „аз ти помагам, защото имаш нужда и защото мога“, „аз правя каквото искам, и се старая да съчетая максимално хармонично доброто за мен с доброто за околните“, „аз те обичам какъвто си, дори и понякога да не съм съгласна с теб и постъпките ти. Обичай ме и ти. Остави ме да бъда.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *