За залитането в крайности, намирането на баланса и осъзнаването

Earth-Harmony-Wellness-banner

Днес съм се замислила по една тема, която ми е много близка – залитането в крайности. Аз съм го правила, вие сте го правили, кой ли не го е правил?
Е, има хора, на които това залитане е чуждо. Може би хора с преобладаващи планети в Дева или Везни, които премерват нещата, мислят преди да реагират, обмислят всяко свое действие и имат балансирано сдържано поведение. Но обикновено хипер емоционалните и воден тип хора като мен се втурват от едната крайност в другата и вечно търсят златната среда и бленувания баланс 😀

Хората просто имат склонност да залитат в крайности!Крайностите биват много и най-разнообразни, проявяват се във всеки аспект от живота ни, но в момента си мисля за точно едно конкретно проявление и затова ще дам пример с него.
Едната крайност:
–> „За всичко съм виновен само и единствено аз! Никой никой друг! Няма минало, няма минали влияния, няма родители, няма учители, няма приятели, няма бивши партньори, които да са ми повлияли по какъвто и да било начин. Само аз, аз, АЗ! съм си отговорен за всичко. Можел съм да контролирам всичко, но съм изпуснал контрола над ситуациите. И понеже не мога да се справя с всичко сам и да отработя всичко в емоционален аспект, значи съм пълен загубяняк и провал. За нищо не ставам“

Другата крайност:
–> „За всичко са ми виновни другите! Живеем с скапана държава с гадно правителство! На никой не му пука за нас! Родителите ми бяха адски зле и много неосъзнати хора! Бившите ми партньори нищо не струваха. Приятелите ми и средата ми само ме дърпа надолу. Ако не бяха всички тия хора, цялото това социално-икономическо положение, тази криза в световен мащаб, аз… ехеее какво щеше да стане от мен! Щях да полетя! Но все някой ми пречи и ми е виновен! Ами така е… роден съм под нещастна звезда явно.“

Всъщност тези две крайности в мисленето и нагласата на един човек са отдавна обяснени и категоризирани от психологията и се наричат вътрешна и външна локация на контрола – обикновено се формират в ранно детство и много трудно се променят с течение на времето и съзряването.
(Писала съм много подробно за това тук: http://stefibozhilova.com/?p=1982)

Много хубава картинка!!!

Много хубава картинка!!!

Обаче ОТНОВО ключът и решението е в златната среда – в ОСЪЗНАВАНЕТО на всичко. В наблюдението. В самоанализата. В ясното, дистанцирано от емоции, разбиране – кое откъде идва, кога се е породило, кой го е отключил, как се е подсилило, че да се стигне до днес, до тук и сега, до тази ситуация, в която се намираме и която е проблемна по някакъв начин за нас.

Да осъзнаем, че родителите ни (примерно) са ни повредили до определена степен и по определени начини чрез собственото си поведение и реакции не е обвинително, нито е прехвърляне на отговорността. Те са го направили от Любов и толкова са можели. Да, ние знаем това.
Но именно в онези моменти, когато ние сме били наранени от тях, в нас са се зародили модели на поведение и реакция, модели на мислене, които в момента ни пречат. Малкото дете, което сме били тогава, е било наранено и недоразбрано.
И никой не се е погрижил за него – нито в онзи момент, нито ние на по-късен етап от живота си.

Да осъзнаем, че родителите ни имат общо с това, в което сме се превърнали (и в положителен и в негативен аспект!) не ни прави неблагодарни деца. НЕ! Просто ни прави осъзнаващи взаимовръзките в живота си. Едва когато осъзнаем всички взаимовръзки можем да започнем да ги лекуваме и моделираме. И ние само можем да учим от тези взаимовръзки и да се опитаме да бъдем още по-добри и осъзнати родители на нашите собствени деца и да не допускаме същите грешки. Е, ще допуснем и свои. Неизбежно е. Circle of life 🙂

Просто идеята ми, с която тръгнах да пиша тази публикация е, че никога никога не сме САМО ние виновни или ВСИЧКИ други виновни за положението в което се намираме СЕГА. Ние сме социални същества, живеем в общност, израстваме в семейство, имали сме болезнени и разочароващи връзки, неизбежно е просто всичко това да ни влияе! Да отхвърляме нещо само защото не ни е удобно или го смятаме за неблагодарно отношение спрямо някой, не е решение на нито една ситуация в живота ни. 

Родителите ни не са били перфектни, нито най-добрите на света – те просто са били най-добрите за нас, за да научим уроците, от които сме имали нужда и да се развием по начин, който сами сме избрали доста отдавна, просто не помним. 🙂
Нито хиперболизацията, нито отричането ни помагат. Само опита за обективност и разглеждане на ситуацията от най-различни ъгли, без емоционална ангажираност (и драматизиране) са работещият подход. 🙂

Ако статията ви е харесала и я смятате за полезна, моля споделете я, за да достигне информацията до повече хора! Ако имате коментари и споделяния – чувствайте се свободни и поканени да коментирате отдолу! Благодаря! 🙂

Тематични и много интересни статии:

optimal-stress-balance

2 мнения по „За залитането в крайности, намирането на баланса и осъзнаването

  1. Вървейки по пътя или по-скоро мислейки по пътя на себеосъзнаването се натъкнах на „проблема“ с родителите. Прекарах период в, който се взирах и взирах в себе си, търсех умишлено всяка една черта, която съм взел от майка ми и баща ми. После си миселх как тези неща ме дърпат назад и, как живота ми би бил по-лесен и приятен без тези черти. Винаги съм се стремял да бъда индивидуалист а се оказа че до голяма степен съм „продукт“ на родителите ми, чувствах се ограбен от своята уникалност, която беше така важна за мене! Лъжлива идентичност изградена върху това да бъда различен, готова да рухне във всеки един момент, понеже нямаше много покритие.
    Един ден седях и размишлявах над това, че всяко действие има равно по сила противодействие и нещата започнаха да се избистрят! Спомних си когато бях малък и ритах срещу неще и си виках как ще направя всичко възможно, само и само да не стана като тях! И ми просветна, че всичко срещу което съм ритал, съм го натрупвал обратно в характера си. Всеки един скандал с майка ми в, които съм опитвал да и докажа колко съм прав е затвърждавал моето его и се пренасяше в комуникацията с моите приятели, а на майка ми трудно можеш да докажеш, че си прав ако си е наумила нещо! И понеже не разговаряхме много с баща ми и аз не исках да споделям с него, заглушавах нещата които ме тормозят и ги подтисках. В един момент бях съвкупност от персона готова да избухне в съвсем нормален разговор само и само да докаже колко различно мнение има и персона, която не споделя нищо и преживява всичко вътрешно. Две доста блъскащи се противоположности.
    Изведнъж промених фокуса на цялото ми вътрешно разследване, вече не беше важно защо съм това което съм, а какво е направило родителите ми това което са, какво е изградило техния начин на мислене и характер за да повлияе на мене в последствие.
    Мина малко време докато имам шанса да поговоря с тях понеже не живеем в една и съща държава. Исках да говорим по отделно, но нито знаех как да започна разговора, нито знаех какво да питам, както и да е няма да навлизам в подробности. С баща ми всичко тръгна от нормален разговор, с майка ми нещата бяха малко по-разпалени но ние така сме комуникирали много често. Първото нещо което осъзнах беше, че аз никога не съм имал с тях комуникация на толкова дълбоко ниво, за мене те винаги са били РОДИТЕЛИТЕ, хората които винаги ги е имало около мене, авторитета с който много често не съм бил съгласен, хората с които никога не съм сядал да споделя нещо за да не получа критика. Цял живот съм се затварял в черупка щом се отнася до тях. Този път обаче нещата бях различни, разказаха ми за пътя който са извървяли, за трудностите които са ги очукали, за грешките които са осъзнали и за пръв път разбрах защо са се превърнали в хората които са! Разбрах какво е изградило трудния характер на майка ми и какво е повлиало за затворения и тих характер на баща ми. Изведнъж тези същите черти в мене не ми тежаха, за пръв път от доста време аз успях да си отдъхна, успях да осъзная че тези неща мога да ги вложа в нещо позитивно вместо да ритам срещу тях. Винаги съм знаел, че
    искат най-доброто за мене, но го чувствах за пръв път. Трябваше да ги обикна такива каквито са, за да заобичам себе си, защото нося толкова много от двамата! Разбрах, че вмсто да се опитвам да бъда различен, ако прегърна себе си за това което съм, само по себе си е уникалност!
    Отне ми време да почувствам тези неща и вероятно ще ми отнеме време докато ги интегрирам напълно, но за пръв път усещам баланс в себе си.
    Интересното е, че ние знаем много работи, но докато не ги почувстваме са само теория, която много лесно може да наклони взната и да изгубим баланс, защото имаме лъжливо усещане за компетентсност.

    • Много благодаря за всичко споделено тук от Вас! То е много лично, дълбоко преживяно и много ценно. 🙏

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *