Случай от регресия – животът на един светъл духовен човек в хармонична общност в гората в Англия през 11-12 век

White celestial brotherhood

Сега ще ви разкажа още една много силна и истинска регресия, която отдавна се каня да кача в сайта, но поради липсата на време все отлагам. Това е регресията на Г., която дойде при мен през пролетта. Тя е човек на изкуството, много прекрасен, нежен и трудноприспособим към този материален свят, в който живеем.

Някои от нещата, които ми сподели в предварителния разговор са, че е имала много тежки проблеми в детството, че иска да намери отново себе си и вътрешния си водач, че преди време е осъзнала, че е зависима от марихуаната и след това е спряла да я употребява, но поради тази прекомерна употреба е развила ужасни страхове, паранои, лутане в живота си. Сподели ми, че почти всичко в света я плаши и отблъсква, че иска да избяга, да се скрие, защото светът ѝ изглежда прекалено сложен. Също така ми сподели, че няма цел и посока, няма постоянна работа, нито средства. (регресията ѝ при мен беше безплатна)
Това, което Г. най-много се надяваше да получи от нашата среща беше посока, цел, и както тя се изрази „задачата, която имам да свърша тук и яснота“.

Насладете се на този прекрасен разказ-припомняне 🙂

ПРОСТРАНСТВО МЕЖДУ ЖИВОТИТЕ:

Рея се свободно… сякаш летя.
Сякаш това пространство е в тъмното и се появяват всякакви неща и изчезват наоколо. Всякакви!
Виждам хора, като мимолетни картини… Чувствам се сякаш съм сред звездите и отвреме на време докосвам някоя от тях. Танцувам…
(извикваме представата за врата)
Направена е от светлина. Виждам как от ръба на рамката струи светлина.

(Врата,  преминаване оттатък)

Г.: Виждам ръцете си. Облечена съм в нещо като роба на отшелник. Тъмно червено-кафява. Възрастен мъж съм. Намирам се в град, на нещо като пазар. Има много хора. Всички са в средновековно облекло. Топло приятно време е.
Просто наблюдавам и се радвам! Чувствам се много жизнено – като жизненост на млада жена. А съм около 80 годишен. Не, не живея там в този град.

Стефи: Добре, потопи се още по-надълбоко в тези спомени. Спомни си какъв човек си бил, какво е било важно за теб?

Г.: Птиците са били важни за мен. Говоря с тях, те кацат по ръцете ми и ми носят неща. Идвам от гората…
Слънцето, дърветата и вятърът са били важни за мен. Просто ги наблюдавам и им се радвам.

Стефи: Опитай се да си спомниш за твоето семейство? Имаш ли такова? Имаш ли деца? Близки?

Г.: Виждам как до мен сяда жена. Аз съм седнал на тревата и галя тревата. Жената ми подава ръка. Тя е млада, цялата в бяло, с дълъг бял шал на главата. Дъщеря ми е тогава. Това е сестра ми от сегашния живот!
Наоколо виждам как тичат деца и се смеят. Ние им се радваме и ги гледаме. Те са в нишка – ръка за ръка – пет са. Не знам на кого точно са, но ги чувстваме като общи.

Оглеждам се и виждам малки къщи, хора, всеки се занимава с нещо. Много е спокойно и тихо. Аз съм се занимавал с децата. Жена ми е починала.  Но за мен няма значение, защото е с мен. Забравил съм кога се е случило…
Жена ми оттогава е приятелят ми сега, с когото сме се разделили в момента.

Спомням си звездите. С група от хора гледаме звездите през деня и ги виждаме и обсъждаме нещо за тях. Нещо свързано между звездите и децата… Пишем и чертаем. Децата ни помагат. Питаме ги. Това е нещо като астрология.

Аз съм роден там, в тази общност. Аз съм бил от децата, с които са се отнасяли по същия начин. Детството ми е преминало в игри и много тичане по поляните. Всички сме близки.

Виждам майка ми! Тя е в бяло, люлее ме и ми разказва докъде са стигнали, какво са разгадали и ме пита, чертае нещо в пясъка.
Виждам и баща ми – той е много силен и с брада. Много силен и много ведър мъж! Имам чувството, че майка ми я познавам в сегашния си живот, но баща ми не го познавам. Сам съм, едно дете, нямам братя и сестри.
Това е Англия – през 11ти, 12ти век.

kartina_zolan[1]

Всички се занимават с едно, и малки и големи. Големите въвеждат информацията. Опитват се да помагат на хората в града, предоставяйки им информацията за взаимовръзките между всички неща. Хората в града ни обичат.

Върнах се на празния пазар. Обичам да ходя и да наблюдавам. Радвам се на пъстротата, цветовете, формите, звуците. Питам се как да помогна на тамошните хора. Целият ми живот протича в гората и в града.

Виждам каляска. Някъде ме отвеждат… нещо като кралска каляска е това. Викат ме при висока особа, нещо да ме питат. При мъж в червено, прилича ми на абат. Той иска да знае как живеем и защо не се страхуваме. Иска да се страхуваме. Не разбирам защо. Разказвам му за птиците и децата. Че ходим боси. И че гледаме звездите.
Трудно му е да разбере. Разбирам, че се опитва.

Разделяме се с прегръдка. Връщам се в селото. Първото, което ми се явява в съзнанието е думата „пожар“. Някой е дошъл и е започнал да руши селото. Събираме децата, събираме вързопи, тръгваме, не знаем накъде. Прегръщаме се. Установяваме селището на ново място. На близък хълм е.
Построяваме го отново, правим домове, продължаваме със същите неща – да пишем, да наблюдаваме звездите.
Вече разбирам страха… Но го наблюдавам отстрани.

Вярваме в Любовта. В звездите. Има нещо много дълбоко в звездите…

Постоянно виждам мандали – в селището, по тетрадките, навсякъде. Предават се от поколение на поколение. Майка ми казва, че не помнят откога датира това общество… Oт много отдавна.

Стефи: Превърти напред до следващ важен ключов момент от живота си. Какво виждаш?

Г.: (смее се ) Аз съм много малко бебе. Мама ме държи в шепи. Смея се. Гъделичка ми корема с нос. Аз ѝ пипам лицето, много приятно да го докосвам.
Братя и сестри…. другите деца така ги усещам, всички тях.

Стефи: Добре, опитай се сега да си спомниш как си се запознал с жена си?

Г.: Виждам я на една поляна. Аз съм около 20 годишен. Гледаме цветята. Подавам ѝ едно цвете. Радваме се. Но не си говорим. Няма думи. Говорим си без думи. Радост е!
Прибираме се ръка за ръка.
Тя шие. Учи ме и мен да шия. Тя ми казва да помагам на всички деца и че съм техен баща.

Стефи: Добре, превърти сега малко напред до последните ти дни от този физически живот. Какво виждаш?

Г.: Дъха ми излиза през устата. Душата ми отива към нещо като училище, има много хора като мен. Всички сме продължили в мисията си да се учим как да помагаме на децата. Как да общуваме с тях, как да ги питаме, учим се да внимаваме много с думите. Оставам там в това училище един век.

Стефи: Добре.. След това накъде отиваш? Можеш ли да си спомниш?

Г.: Виждам се все едно съм 20-30 годишен човек с тъмна кожа и гола глава. Седнал съм и медитирам. Чувам името „Буда“, говори се за Буда…
Това е Индия – 800 год. пр. Хр.

Аз съм от учениците на някой, който наричаме Буда. Учим как да се смеем, как да се радваме на живота, как да виждаме цветовете. Набюдаваме децата, уча се от тях, от Природата. Спомням си вятъра, обичам да го усещам и да танцувам с него. Освен мен има 20 други ученици. Спомням си нежността и спокойствието.

Този път напускам живота медитирайки. Млад съм – на около 40 години. Напускам съвсем съзнателно и безболезнено, по своя воля. Научил съм каквото съм могъл и продължавам нататък.

ПРОСТРАНСТВО МЕЖДУ ЖИВОТИТЕ:

Има някаква съпротива в мен. Съпротива от следващото прераждане. Следващата ми задача е била да преживея неприятен живот, за да извлека нужното оттам и да се науча как да помагам по-добре на децата. Не го искам този живот. Не искам да си го спомня… Много е черен…

Стефи: Добре, няма да навлизаме в този живот сега. Остани си в пространството, в което се намираш. Отпусни се.
Сега вече имаш достъп до цялата информация в теб. Кажи ми кои са най-важните уроци, които научи през тези животи? Защо видя точно тях сега?

Г.:

  • ПЪТЯТ КЪМ ДЕЦАТА – да го намеря, към големите деца…
  • ДА ПОМОГНА НА ГОЛЕМИТЕ ДЕЦА ДА СТАНАТ МАЛКИ ОТНОВО
  • ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ МАЛКИТЕ ДЕЦА, КОИТО СМЕ!

Те се радват, пеят, танцуват, играят…

Посланието ми за сегашния живот е:

РИСУВАЙ. ТАНЦУВАЙ. Трябва да помогна на децата да рисуват, да танцуват и да пеят.

– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –

green grass

След няколко дни от регресията получих следното писмо от Г. :

“ Благодаря ти отново и отново прекрасна!!!!! Вчера отново се чувствах потисната и обезкуражена, дори пак усещаща се безнадеждно. Но отново и отново си напомням…. и търся как и какво точно…. децата, всички човешки деца има начин да бъдат спасени и всичко на земята да се промени коренно! Това усещам отново и отново, много силно през последните месеци.
Спомних си, че тогава, когато преживях живота на мъжа, когото първоначално идентифицирах като „отшелник“ и се случи пожара, а поради него- разбирането на страха, го разбрах заради уплашените реакции на малките деца. Не защото аз изпитах страх или който и да е от възрастните. Бяхме способни да наблюдаваме всичко сякаш отстрани и просто да разбираме, продължавайки да отреагираме с любов и спокойствие. До този момент всички бяхме живели в спокойствие, радост, вътрешна стабилност и хармония едни с други и всичко съществуващо. Не познавахме страха. Наблюдавахме страха като явление в хората, които живееха в града и се чудехме как да им помогнем да се излекуват. Виждахме пустощта, в която бяха превърнали мястото, където живееха. Бяха ограбили природата и всичките й дарове, за да си я продават едни на други. Виждахме как търгуват с всякакви неща взети от природата, животни, растения, всякакви изобретени дрънкулки, но не бяха щастливи и здрави. Не бяха заедно. Нямаха истинска любов и истинско щастие, освен много малките деца, които бързо го забравяха.
Имаше много фини неща, които усещах през цялата регресия, но неможех да ги опиша с думи. Благодаря ти за това преживяване! Това е, което винаги съм търсила в този си живот- онова човешко общество, онова спокойствие, радост, взаиморазбиране без думи……
Мила, ползвай каквото и както решиш от материалите от регресията, което би могло да помогне на сегашните човешки деца.“

Вярвам, че регресията е помогнала на Г. да се почувства по-сигурна и уверена в себе си, в мъдростта на душата си, в това, че има специална мисия тук на земята и то в България – да помогне на малките големи човешки деца… Знам, че в момента Г. мисли начини да направи еко общност някъде в България, където да се използва всякакво изкуство – рисуване, пеене, танцуване, споделяне, съпреживяване, пермакултура – и хората да живеят в хармония и разбирателство един с друг и с природата. Вярвам, че Г. ще успее да сътвори тази общност, защото това е мисията ѝ и с този дар е дошла в това прераждане и в този живот! Пожелавам ѝ успех по нейния път напред в Светлината и добруването! 🙂

Случаят е споделен с изричното съгласие на Г. 

Ако тoзи случай Ви е харесал и го смятате за полезен, моля споделете го, за да достигне информацията до повече хора! Благодаря! 🙂

Regression Tunnel of Light

Едно мнение по „Случай от регресия – животът на един светъл духовен човек в хармонична общност в гората в Англия през 11-12 век

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *