Един обикновен селски живот – случай от регресия

Douard Manet - The-monet-family-in-their-garden-at-Argenteuil-1874Продължавам да ви разказвам случаи от практиката на регресия в минал живот, поради големия интерес от ваша страна. 🙂
Смятам че разказът на С. за най-обикновен селски живот ще ви бъде интересен, а и е хубав контраст след случая на излекуване на симптоми, който ви разказах преди време. Приятно четене 🙂

Пространство между животите:

Усещане, че се опитвам да стигна, но още не съм там.
Усещам дърпане. Само усещане е, нищо не виждам. В главата е.
Усещам вибрация. В цялото тяло. Некомфортно ми е.
(правим дишане и постепенно издишване на това усещане)

Вече имам усещане за по-светло. Просто е бяло и няма нищо. Все едно нямаш никакви усещания.
(извикваме представата за врата)
Ами бяла врата, има орнаменти, малко блести. Аз още съм далече от нея.
Още мисля за вратата. По-близо съм вече. Тя е открехната отдавна. Минавам…

С.: По-скоро е тъмно. Мисля още за вратата, че съм я минала, но е тъмно.
Сякаш вече не е толкова тъмно, но още не виждам.
Имам усещане за земя. Няма път и асфалт, просто е земя, пръст.
Аз съм там и срещу мене има къща. Но не ми е ясно, само очертания са.
Не мога да я видя ясно, но е къща и съм срещу нея. Жена съм на 30 год.
Облечена съм с дълга пола и престилка отпред.
Виждам силует. Не съм сигурна дали е моята къща това, просто съм там пред нея. Вече съм съвсем близо.
Имам усещането, че къщата е голяма. Обикновена е, не е богата.
Но е огромна! Знам, че съм от някакво село – селянка. Но не в лошия смисъл на тази дума, както я употребяваме днес, просто съм жена от село.
И тази селска къща ми се струва огромна.
И имам силно усещане за земя, почва, пръст.
Не виждам други хора и къщи наоколо…

Стефи: Опитай се да си спомниш за твоето семейство? Имаш ли такова? Имаш ли деца?

С.: Имам усещане за детски смях вътре в къщата. Има дете. Мое е и е малко – на 2-3 годинки. Носи панталони под колената. Лицето не мога да го видя. Усещам, че носи кафяви панталони и има нещо като тиранти. Обичам го! И му се радвам. Аз имам и шапчица – малко къдрава. Сега не се носят такива шапчици. Виждам числото 18 – не знам дали е година или век. Това е Франция.

Нямам усещане за мъж в момента. В къщата съм и държа това дете за ръка.
Не съм сигурна дали го познавам в сегашния си живот. Детето много ми се радва и ме държи силно за ръка. То сякаш е много по-привързано към мен, отколкото аз към него. Само едно дете имам. О, това е брат ми! По-малкият ми брат от сегашния живот!
И е много силен този образ, че ме държи за ръка. Че иска да ме хване за ръка.
Усещам, че това е малко градче или село, не е изолирано, в голяма държава е. Хората тук се занимават със земеделие. Обработва се земя. Не знам точно какво се отглежда.
Чувството ми е, че съм най-обикновена жена.

Имам и мъж, спомних си го сега. По-едър е от мене. Виждам сламена шапка, кафяв панталон от груба материя, нагоре е облечен с бяло – пак груба блуза. По-възрастен е от мен. Много обикновено семейство сме. Занимаваме се със земеделие. Усещането, което мъжът ми ми носи е това за баща ми от сегашния ми живот.

Стефи: Опитай се да превъртиш назад и да си спомниш откъде го познаваш. Как сте се запознали?

С.: Там от това село го познавам. Избрала съм го заради сигурност. Има привързаност, която се е развила впоследствие. Там всъщност е много хубаво и уютно…

Стефи: Превърти сега назад до спомен с твоето първо семейство, в родния си дом?

С.: Знам, че съм по-млада сега – на 15-16 години. По-слаба и стройна съм. С тъмна коса. Пак нося шапка – този път е капела. Роклята ми е дълга, синя, на цветенца.
Другаде съм. Не знам къде.
Родителите ми са възрастни. И двамата са живи. И са много сплотени. Не съм единствено дете, не чувствам да съм сама. Да, имам по-голям брат. И ме закриля. И е строг. Всичко е свързано с това, че иска да ме закриля. Той закриля цялото семейство. Това е вуйчо ми от сегашния живот!

Живеем в дървена къща, по-ниска от другата, по-тъмна, но по-дълга от другата. С веранда. Виждам я много ясно. Майка ми и баща ми са много възрастни.
Безгрижна съм там. Брат ми се е грижил за всичко. Ами какви мечти може да има момиче на 15-16 години? Обичала съм да се разхождам из полето. Виждам цветя, птички, природа. Усещам, че все едно те всички са били доста по-възрастни от мен, а аз съм дошла по-късно и всички са се опитвали да ме обгрижват.

Мисля, че съм била на около 20 когато съм срещнала мъжа си. Мисля, че двете къщи са съвсем близо, в същото село. Мъжът ми и брат ми се познават, те са се договорили той да ме вземе. Не са приятели, но се виждат често, съседи са. Не съм ядосана или сърдита на това решение, значи просто съм го приемала, не съм имала нищо против.
Усещането ми е, че от едната къща просто съм преминала в другата, все едно съм прескочила една ограда.
Преди да се омъжа съм била много безгрижна и щастлива, а после… просто живот…

Стефи: Превърти напред до следващ важен ключов момент от живота си. Какво виждаш?

С.: Сякаш съм по-възрастна вече. Към 60 годишна. Променена съм – прегърбена, със забрадка, с бастун. Изглеждам по-възрастна. Усещам се стара. Външно изглеждам по-възрастна, отколкото реално съм.
И мъжът ми е там. И той е възрастен вече, но аз съм по-остаряла. Детето го няма, пораснало е вече – на около 25-30 години е. Не е в къщата.
Имам усещането, че нямам внуци, но сякаш живее с жена. Не, по-скоро ухажва някакво момиче. Още не живеят заедно, но има сериозно намерение към нея.

Водила съм обикновен живот. Не съм била щастлива или нещастна, просто така е трябвало. Но съм доволна. По-скоро за сина си – че съм го отгледала и възпитала добре. Да, брат ми е това сега.

Стефи: Добре, превърти сега малко напред до последните ти дни от този физически живот. Какво виждаш?

С.: Лежа в легло, дървено. Закрепено към стената. Покрита съм с бяло. Чувствам присъствието на мъжа ми. Не съм много по-възрастна отпреди това – на 60 и няколко години съм.
Мисля, че кашлям. Гледам го отстрани, сякаш не съм аз.
Тя е болна – тази жена – в това легло. Мъжа ѝ е до нея. Има дървен бастун. Да, аз съм била това, но гледам отстрани.
Това се случва 1874 година във Франция, но не знам кое е това село.

Още съм в къщата. Не съм вече жената. Излязла съм от това тяло. Нося се около тази сцена и картина. Няма емоции и безпокойство. Като замръзнала е картината, като нарисувана, статична.

Стефи: Добре, сега вече имаш достъп до цялата информация в теб. Кажи ми кой е най-важният урок, който научи през този живот? Защо видя точно него сега?

С.: Нещо около обикновеното ми се върти…
ЧЕ ТРЯБВА ДА ПРИЕМАМЕ НЕЩАТА ТАКИВА КАКВИТО СА.
Че просто понякога трябва да са така и може да си напълно щастлив с това, което имаш.
В сегашния си живот постоянно искам нещо и го искам на всяка цена. Нямам никакво търпение и понякога побърквам хората около себе си. Когато си навия нещо на пръста – то трябва да стане непременно и възможно най-бързо!
Тогава не е било така, просто съм приемала нещата такива каквито са и съм била спокойна. Това много ми липсва сега и имам нужда отново да развия в себе си това приемане. “

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

След няколко дни С. ми изпрати картината, с която започва тази статия и ми написа следното:

„Беше много приятно да се запозная с теб и да се върна към този обикновен селски живот, който видях. Сега като търсих из 1874 година останах доста учудена да установя, че начинът на обличане на хората е много подобен на това, което виждах аз, а ако по рпинцип ме питаш за 1874 не мога да я ситуирам лесно в историята, да не говорим да описвам дрехи…. в същото време нямах никакво усещане за войни, бедствия и т.н. и наистина тези години са били доста спокойни. Изумително е!

Споделям една картина, която намерих от тези години, много прилича на семейството, което аз видях, макар че аз лично бях с по-прости дрехи, но шапчицата много прилича, а мъжа е с много много сходни дрехи на моя мъж :)“

Понякога животите, в които хората се връщат са съвсем обикновени наглед, отстрани сякаш няма нищо специално там, а всъщност посланието, което носят е дълбоко и истинско. И посланието винаги е точно на място за човека, който се връща назад чрез регресия. Нищо не се дава по случайност.
Посланието в този случай е за ПРИЕМАНЕТО – не примиряването, а приемането. И какво голямо спокойствие носи то.
Мисля, че всички можем да се замислим върху това… 🙂

Може да се свържете с мен на:
0876 805 895 или mail@stefibozhilova.com
Цената на една регресия, без значение колко време продължи, е 50 лв.

Ако тази статия Ви е харесала и я смятате за полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора! Благодаря! 🙂

– Стефи Божилова – 

Картина на Владимир Маковский - "Селски деца 1890 г."

Картина на Владимир Маковский – „Селски деца 1890 г.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *