За бабата и дядото, които продаваха ябълки

Apples

Днес искам да Ви разкажа една история. Мислех да я запазя за себе си, но от няколко дни не мога да спра да се сещам за нея и реших да я пусна навън и да я споделя. Все пак това е блог за споделяне 🙂

Рядко публикувам нови истории в раздела „Срещи по Пътя“ (вижте и другите истории – гарантирам, че ще са ви много интересни), защото рядко някой ме впечатлява и докосва толкова дълбоко, въпреки че ежедневно се срещам с много хора. Неминуемо всеки нов човек в живота ни се появява с причина и е своеобразен Учител, от който имаме точно какво да научим, но някои души и срещи остават по-дълбок отпечатък….

Преди няколко дни се връщахме от Банско и пътувахме към София с кола.
Винаги много съм обичала да спирам покрай пътя и да си купувам мед, сладко от диви ягоди, плодове, картофи – каквото сезонно предлагат местните хора.
Винаги ми е харесвала много повече идеята да си взема български домашно отгледани плодове и зеленчуци и да си ги закупя директно от производителя, отколкото да отида в някой супермаркет и да наливам пари неизвестно в кой джоб. Пък и тези хора седят край пътя, дишат газове, духа ги вятър, пече ги слънце и толкова малко коли спират да си вземат нещо, толкова малко хора се замислят какво ли е да седиш край пътя цял ден… Ако всяка втора кола спираше и си купуваше по 1 кило ябълки, за 0 време продукцията щеше да е разпродадена и всички щяха да са доволни и щастливи.

И този път исках да спрем и да си купим ябълки, защото изглеждаха толкова примамливо вкусни и свежи в щайгите. Пропуснахме няколко удобни места за спиране, приятелят ми се беше съсредоточил в пътя и не ги видя, и аз се размрънках и разпуфтях 😀 Покарахме известно време без да видим никой да продава ябълки и аз станах кисела като зелена кисела ябълка, защото реших че вече сме изпуснали всички възможности.

Но ето че точно след Дупница видяхме наредени щайги край пътя и веднага отбихме. От колата определено не се разбираше колко е студено и колко пронизва вятърът навън. Посрещнаха ни много усмихнати един дядо и една баба, увити в дебели якета, шалове и шапки. Наистина беше много студено!
Дядото веднага ни наряза по една ябълка да пробваме – ябълката беше толкова вкусна и истинска, а цените бяха просто смешно ниски!

Стана ми толкова тъжно и в същото време мило за тези хора. Цял живот си гледат домашно произведена продукция – това, за което ние толкова мечтаем в големия град! – хранят се със свежа храна, пълна с енергия, отгледана от техните собствени ръце, а през другото време седят в полето край пътя, брули ги вятърът и чакат някоя лъскава кола да спре и някой да благоволи да си купи от тях някое и друго кило. Повечето хора дори не ги забелязват, а профучават със 120 км/ч. и паркират в подземния паркинг на Пикадили, откъдето си пазаруват с препълнени колички. Ябълки на двойно по-високи цени, които дори не са български….

Взехме си 7-8 кила, поговорихме си с тях и се качихме измръзнали в колата. Сложих торбите на задната седалка и видях бутилката, пълна с пресен сок от портокали и лимони, който си бяхме изстискали преди да тръгнем. Взех бутилката, слязох от колата и се върнах при бабата и дядото. Попитах ги дали имат пластмасови чашки, те се зачудиха и ми дадоха 2. Налях им сок и им го подадох, обясних им, че е пресен и изстискан от нас преди 1 час.

Е, няма да повярвате на радостта в очите на тези хора!! На благите усмивки, на милите думи! На топлината и благодарността, която усетих от тях. За една чаша сок…
Колко малко е нужно, за да зарадваш някой от сърце и колко рядко се сещаме за това и колко още по-рядко го правим…

Тръгнах да се прибирам в колата, а дядото ме спря. Извади една торбичка и ми сложи 2 големи марули и 1 голяма глава лук. Стана ми супер неудобно, поисках да му платя, ако бяхме видяли, че продават и марули, щяхме да си купим. А той категорично отказа. Каза ми:

„Детенце, някой неща не могат да се купят! Те трябва да се подарят от сърце! Само така са вкусни и сладки! В това се състои човешкото – да подариш.
Хайде заповядайте и да сте живи и здрави, вие младите!“

Очите ми се напълниха със сълзи. Стана ми неудобно, че поисках да платя. Почувствах се глупаво – това, че имаш пари не означава, че можеш да си купиш всичко. Всъщност толкова много НЕ можеш и никога няма да можеш да си купиш. Сърцето не работи с разменна монета пари, то работи с разменна единица Любов!

Автор на снимката е Венцеслав Гълъбов.

Автор на снимката е Венцеслав Гълъбов.

На връщане се заговорихме за благостта на тези баба и дядо. Гледах през прозореца и мислех за живота им, за работата им със земята, с Природата. Почти всички стари хора, които съм срещала из България са благи и с добри очи. Не такова е положението с тези, които са живяли и остаряли в градовете.  Много от тях са кисели и сърдити и те хокат в трамвая.
Защото работата със Земята наистина облагородява човешкия дух, променя те. Прави ръцете ти по-корави, а сърцето ти по-меко. 

Не знам дали един ден ще напусна големия град и ще отида на село, там където имаме ниви и земи, които пустеят и няма кой да ги гледа, но наистина се надявам това да стане. Знам, че няма да е скоро, защото сега чувствам, че имам работа тук, но когато му дойде времето ще го почувствам. 🙂

А дотогава нека помагаме с каквото можем да малките български производители на чиста храна! Нека пазаруваме от тях! Нека подкрепяме труда им!!! 

Свързана статия: „Да се махнем от града?! И да заживеем на село?! Наистина ли…“

И едно любимо стихотворение на Евтим Евтимов:

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее:
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее. 

Ако тази статия Ви е харесала и докоснала, моля споделете я, за да достигне до повече хора! Благодаря! 🙂

Apples on the tree

 

Cultivating-love-in-the-heart

15 мнения по „За бабата и дядото, които продаваха ябълки

    • Чела съм ги, това ми е една от най-любимите и безценни поредици! Има ги качени всичките безплатно в Spiralata.net – препоръчвам ги на всички!

  1. Поклон пред живите души на България!
    Имам едно стихотворение, което отговаря и за този случай. Благо-даря ти, че споделяш, Стефи!
    За България

    „Мъка, много мъка, брат“,
    каза странникът на мен.
    И потегли към гората
    със усмивка на устата.

    Погледът му засия,
    светна в моята душа.
    И усетих щастието аз,
    мъката превръща се в екстаз.

    Моята родина мила,
    много мъка преживя.
    Дълбоко във душата скрила
    искрена човешка доброта.

    Хора мили и добри
    срещам аз по пътя свой.
    А някой се опитваше да каже дори,
    Че българинът не е герой.

    Насълзиха ми се чак очите,
    народ красив опитват се да помрачат.
    Но виждам, носиме в душите
    светлина, за всеки благодат.

    Мойте братя, българи юнаци
    борят се за своя хляб.
    И не ще почакам много да ги видя на рояци
    светлината своя на света да подарят.

    Съдбо моя, наша орис,
    предизвиквам в тебе радостта,
    и не спирай да се смееш,
    светъл пак ще е света.

  2. Pingback: За бабата и дядото, които продаваха ябълки | Купувайте повече български стоки

  3. Pingback: За бабата и дядото, които продаваха ябълки | Купувайте повече български стоки

  4. Напълно позната ситуация. Наскоро си купих яйца от една баба на връщане от Велинград. Разговорихме се, валеше проливен дъжд, но незнайно защо на нас ни беше приятно да си общуваме. На тръгване тя ни подари шише доматен сок, който е правила за себе си. Ей така, усмихна се и каза: Чакайте, сега ще ви донеса нещо.
    Бяхме я докоснали с нещо, което дори не осъзнавахме. Малко внимание, топли думи, усмивка и желание за общуване. Наистина Стефи е така, нужно е много малко за да направиш един човек да се чувства добре. 🙂

  5. Отношението към някой или нещо прави живота жив…истински…иначе си остава само на думи-форма без съдържание.Отношението се усеща интуитивно от всяко същество. То е нашия личен код.

  6. Обикновените, истинските, натурални хора само те могат да дават толкова топлота,добрина,любов .
    Те са много близо до природата,те са чувствителни и крехки като цветя, те плачат истински от радост или от тъга….
    За съжаление такива хора се срещат все по рядко и затова остават дълбока следа при допира ни с тях…
    Стефи, благодаря за споделеното.

  7. За щастие това, че не можеш да кушиш всичко с пари е толкова вярно…
    Спрете и другия път… Да са живи и здрави тези хора, всички като тях и всички ние… Най-важно е да сме живи и здрави, за да можем да се радваме на малките неща.

  8. Ники, аз имам малко обратното на твоето наблюдение. Такива хора се срещат все по-често :). Поне от мен. Във всеки човек можем да го видим, стига е малкото загриженост и отношение, както мъдро отбелязва Албена Василева. Щастливи мигове и Любов във сърцата и мирогледа на всички пожелавам.

  9. Точно това се стремим да правим и ние, заповядайте в самоорганизирания кооператив, където купуваме колективно и директно от производителите, станете част от това, за да бъде една идея реализирана и разрастваща се, има нужда от активни хора – https://www.facebook.com/groups/248903555276180/

    • Благодаря от мен и от името на читателите на блога за поканата и за информацията! 🙂

  10. Много мили и истински са тези възрастни хора, които остаряват с достойнство. Преди доста време и аз имах подобно преживяване в Сливен. Възрастна женица беше насадила бели мушката в кофички за кисело мляко и ги продаваше на символични цени, за да си подпомогне – тя не протягаше ръка за милостиня, както правят повечето, а „подаряваше“ красота. Много време белите мушката красяха офиса ни и с усмивка се сещахме за милата женица!

  11. Благодаря за споделянето, радвам се че има хора като вас и тях!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *