Впечатления от един ден в Урфа…

Sanliurfa

Сядам да пиша. Защо? Защото имам толкова много неща, насъбрани в себе си след днешния меко казано брутален ден, че ако не ги излея ще се пръсна. Или ще сънувам кошмари….

Какво правят хората на младежки обмен?
Обикновено играят игри, наречени енерджайзъри, за повишаване на настроението и бодростта, правят отворени дискусии, разрешават групово различни казуси, свързани с темата на обмена, споделят, опознават се, ходят на разходки и обиколки из местността, за да опознаят региона. Oбикновено снимат видео с интервюта с участниците. Обикновено е забавно и леко.
Какво правихме ние днес?
Първо, заведоха ни в терапевтичен център за увредени и изостанали деца и след това ни заведоха в дома на едно семейство, за да се сблъскаме с реалността очи в очи. Челен удар, както се казва…

В терапевтичния център работят с деца с умствени и физически увреждания, работят с 240 деца от града. За майките е безплатно да водят децата си там 2 пъти на седмица, центърът е частен, но се спонсорира от държавата.
Хора, които работят там, обикалят града и когато видят семейства с увредени деца, отиват при тях и им разказват, че могат да ги доведат в центъра, че е безплатно, че ще им помогнат да се справят доколкото е възможно с проблема и ще ги научат как по-добре да се грижат и да комуникират с децата си. Хората като цяло са необразовани и не са наясно, че такъв център съществува.
Разказаха ни, че голяма част от хората отказват тази помощ, защото ги е срам, че имат такива деца. Крият ги вкъщи, крият ги от съседите, а ако дойде автобусчето от центъра да ги вземе, съседите ще разберат и ще започнат да ги сочат и да говорят за тях. И заради това – заради това, че ги е срам от децата им! – те не ги водят, за да получат безплатна помощ…..

Беше тъжно и много много тегаво там….
Сдържах едвам сълзите си, само защото вече имам богат опит със стажове и с ходене по такива центрове в София  и успявам да се прикривам. Представяха ни всяко детенце по отделно, казваха ни от колко време го водят в центъра, ние – белите странно облечени чужденци – се усмихвахме и пляскахме на децата. После се снимахме с тях и с майките (?!), поговорихме с екипа на центъра и със стажантите и си тръгнахме…. Дали майките и децата разбраха кои сме ние, какво правим там и каква е била целта ни, не знам…. Аз самата не разбрах….
Присъствието ни не помогна по никакъв начин…

Но преживяването след това беше много по-стресиращо, поне за мен…. Заведоха ни в един частен дом, на едно обикновено семейство. Беше супер странно защо 25 човека се изсипват в някаква къща… Посрещна ни една много мила жена, усмихната, със забрадка, разбира се, и с много деца около нея… Красиви деца с прекрасни сиво-зелени искрени очи.
Насядахме всички по земята. В една лъскава стая с хубави нови мебели, а на полицата стоеше снимка в рамка на един мъж с една друга млада и хубава жена… Обясниха ни, че хубавата млада жена е „кума“ – втора неофициална жена на съпруга на тази жена, която ни посрещна. От нея той има 6 деца, а от втората – 1. Всички живеят заедно. Да имаш втора жена тук е незаконно по принцип… Мъжът прекарва основно времето си с новата си жена в тази лъскава и хубава стая, с мебели, масичка и други красиви предмети, в която бяхме влезли ние. Защо? Защото е по-млада, по-красива и по-нова в живота му.
Първата му официална жена спи с 6-те им деца в другата стая, която беше празна и имаше само един килим на пода и няколко възглавнички. Те спят на земята… Той първоначално ѝ е казал, че строи тази къща за тях двамата, а после, докато тя е била бременна с някое от децата им, и е работила тежък физически труд на полето, той се е залюбил с другата и я е довел в общия им семеен дом. Тя е била поставена пред свършен факт.
Той в момента е безработен, намира си някаква работа от ден на ден, живеят в мизерия като цяло, не обръща никакво внимание на децата и жена си. Втората жена също не помага с нищо….

Жената, която ни посрещна, беше много позитивна и усмихната. Изумително.
Каза, че вече се е примирила със ситуацията. Смееше се… Имало е моменти, в които е мислила да си тръгне, но няма къде да отиде, няма как да преживява, няма как да издържа сама децата си…
Бих ви качила снимка с нея, с децата ѝ и с нас двете с Вивиан – за да видите очите им, но тя изрично ни помоли да не качваме снимка с нея в интернет, защото щяло да стане лошо, ако някой я види…..

Не знам какъв коментар да направя. Сърцето ми е тъжно и боли.
Реалността не винаги е розова. Не винаги всеки има личен избор.
Не винаги можеш да  промениш съдбата си и да поемеш по нов път.
В такива моменти единственото, с което можем да се успокоим, е да си кажем: „Карма.“ Че душата си е избрала тази опитност, преди да дойде тук. Че няма нищо драматично, защото и ние сме имали такива животи или ще имаме. Можем да си кажем много неща, за да се успокоим преди да заспим. И сигурно всичко това е вярно. Но все пак… реалността си остава такава за тази бедна жена с 6-те ѝ деца и мъжът ѝ, които я е заменил за по-млада и по-красива и я е довел в общия им дом. Тя постоянно се усмихваше и казваше: „Дискриминация…“

Хубаво е да сме благодарни. За това къде сме се родили, в какви семейства, в какво общество. За това, че имаме свобода. Да, относителна, ако се замислиш и ако задълбаеш в темата, но все пак до голяма степен – СВОБОДА. Мога да избера как да се обличам, какво да казвам, как да изглеждам, дали да уча или не, какво да пиша в сайта си, с какво да се занимавам. Мога да си водя приятели вкъщи от 15 годишна, мога да викам по улиците на София, а тук като се смеем по улицата и мъжете ни шъткат злобно да млъкнем. Просто НЕ е прието жените да се усмихват и да са щастливи….
Да, чувствам се БЛАГОДАРНА!
Благодарна съм за това преживяване на това място, за новите приятелства и впечатления, но още по-благодарна съм, че след седмица ще се прибера вкъщи, ще се смея на висок глас с приятелите си, ще си разказваме мръсни вицове, ще се разхождаме без страх по нощите, ще имам правото да се държа за ръка с човека до мен и да изразяваме Любовта си на публично място.

Безценно е човек да пътува по света! Защото излиза от зоната си на комфорт и се сблъсква с други реалности, с други обичаи и с други разбирания.
Вече има база за сравнение. Разбира какво реално има и с какво е благословен вкъщи.
Спира да мрънка и да се оплаква и благодарността идва естествено в сърцето му. Пътуването и потапянето в чужди далечни култури разширява кръгозора безкрайно. И аз смятам, че нищо друго не може да ни даде тази опитност, нищо друго не може по този начин да ни формира и развие…

– Стефи – 

Stefi in Urfa

Едно мнение по „Впечатления от един ден в Урфа…

  1. Pingback: Ако можех да изживея живота си отново…. | Стефи Божилова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *