Защо споделям със света – малко размисли

Waking up this morning! - myself at the beach

Напоследък често си мисля за споделянето. Всички знаете, че аз споделям наистина много – размисли, рецепти, статии, мотивиращи снимки, дори споделям когато съм разстроена от нещо. Винаги споделям себе си и това е. Обичам да споделям. Не се чувствам виновна за това. Не споделям, защото „Егото ми е голямо“. Нито споделям, за да „рекламирам себе си“. Не споделям поради някакви користни тайни цели.
Споделям, защото по този начин се чувствам свързана с хората, със света, с вселената. Споделям, защото така чувствам, че помагам. Това е моят начин да давам Любов. Споделям, защото знам, получавам потвърждения всеки божи ден, че това, което споделям е полезно и ценно за хората, че ги мотивира и променя живота им към по-добро. А това е важно и в това се крие целият смисъл на споделянето – правейки го, да правиш нещо добро. За хората, за света, за душата си.

Choose Love

Далеч съм от мисълта, че имам всички отговори. Или че някога ще ги имам. Никога не съм го твърдяла, нито пък някога съм си го помисляла. Колкото повече знаеш, толкова повече разбираш колко много не знаеш!!!
Събирам парченцата от пъзела бавно, с търпение и последователност…
Аз съм малка, не знам много, уча се и съм в началото на Пътя. А това е един наистина дълъг път, но поне съм тръгнала по него отрано.
Опитът ми е много много беден в сравнение с този на други хора и големи светила за мен в области като здравословното хранене, Йога, прочистванията, духовността. Хора, пред които се прекланям и чието ниво само мога да си мечтая и аз да постигна един ден, в някой следващ живот.
Но някакси с времето се убедих, че и малкото, което знам, защото съм го приложила и изпитала през себе си, е ценно и е полезно. Все за някой.
Защото всеки един от нас, всеки един без изключение, спомага за общото нареждане на пъзела, допринася своето парченце, своята гледна точка. 

Collective works

Много години мълчах. Практикувах си, четях си, занимавах си се всеки ден с това, с което се занимавам и мълчах. В главата ми постоянно кънтеше следното:
„Коя съм аз изобщо, че да споделям, да пиша, да говоря за тези неща?! Аз съм едно голямо нищо!“
Може би за много от вас това е странно и абсурдно, че точно аз си мисля такива неща (да, все още си ги мисля!), но ще ви дам малко светлина по въпроса, пък вие си правете изводите. Израснала съм със свръх критичен и изискващ баща, за който никога нищо не беше достатъчно. Израснала съм, чувайки буквално всеки ден, че съм отвеяна, отнесена, странна, че от мен нищо няма да стане, че ще се проваля в живота, защото се рея в облаците, а не мога да стъпя на земята. Че съм непрактична, разпиляна, хаотична. Постоянно съм го чувала да казва: „От това дете нищо няма да стане! Провалихме се…“
Не знам колко от вас разбират и са чели за психология, модели на поведение, вградени ни програми на мислене и прочие, но за тези, които са, е ясно колко силна и мощна програма на ниско самочувствие е това.
Да, ето казах го. Никога не съм споделяла това публично. Сигурно, защото не съм го била преодоляла. Но смятам, че вече съм на път да го преодолея, последните години работих много с медитация, психологически групи, самопрограмиране, супервизия, пътувах по света, живях в будистки храмове и ашрами, минах през какви ли не личностни трансформации и вече нямам проблеми да говоря за това без болка или тъга.

Group-Therapy1600x1600

Цял живот съм учела, спортувала, практикувала, чела десетки книги, занимавала съм се с десетки неща и пак в главата ми нон стоп стой мисълта:
„За нищо не ставаш. Нищо не знаеш. Нямаш какво да дадеш на света“.
Въпреки че в мен от малка има силно усещане, че АЗ ИМАМ КАКВО ДА ДАМ, че искам да променя света, че искам да вдъхновявам хората.
Голямо противоречие. 🙂 В някакъв момент обаче направих избор и си казах:
„Сега или никога. Не можеш цял живот да се криеш и да седиш в сянка. Ако имаш нещо, дори мъничко да дадеш на света, ами… ДАЙ ГО!“

Смятам, че във всеки един от нас има съкровище. Харесват ми книгите на Пауло Коелю и на много други автори, където много често се казва: „В нас има безценен диамант. При някои е скрит много надълбоко, при някои е покрит с плътен слой кал, някои са го забравили, но във всеки един от нас го има!“.
Смятам, че всеки от нас има какво да даде, има какво да сподели, има какво да допринесе за общото благо.

Inner diamond!

Човек трябва да споделя това, което знае. Независимо в коя област и независимо, че си мисли, че знанието му е малко и че не си заслужава да го споделя.

Винаги някой чака да чуе точно това, което ти имаш да споделиш! 
Винаги това, което казваш, намира своето предназначение!
Винаги някой намира своя отговор чрез теб, точно чрез теб!
Винаги когато получиш вътрешен подтик да кажеш нещо, значи Вселената ти го праща, защото някой там някъде е объркан и слуша, за да чуе!…

41347_1170479717406_1690408799_318256_5455553_n

Може би просто аз не разбирам онези християнски добродетели тип:
„По-добре е да си замълчиш, по-добре е да дадеш и другата буза, по-добре да се скриеш в миша дупка, по-добре е да се мъчиш“…. Не, признавам си, не ги разбирам. Осъдете ме ако искате. Явно не съм дорасла за тях. Или съм израснала над тях…

По-скоро предпочитам твърдението „Скромността е за онези, които нямат други качества“, въпреки че и то е крайно и не изразява напълно моето мнение.
Смятам просто, че има различни хора – различни типове характер, които са се формирали вследствие на различни обстоятелства.
Някои имат нужда да мълчат, някои имат нужда да говорят, някои имат нужда да вървят духовния си път в уединение и самота, а други – докато го споделят с останалите. Също така тези неща не са статични, те се менят през различните етапи от живота ни, в зависимост от различните нужди на душата ни.
Това, което си остава статично е израстването и е хубаво да вървим в синхрон с него, а не срещу него. Да правим това, което ни идва отвътре, без да се спираме, без да се притесняваме, без мъчение или само-насилие. 

Мисля, че нямам какво повече да кажа по темата за споделянето.
Благодарна съм на всички светли души, които са споделяли с мен през годините, вдъхновявали са ме и са ме научили на невероятни и ценни неща! 
Ако не бяха те, ако не бяха толкова смели, ако си бяха замълчали от благоприличие или фалшива скромност, аз нямаше да съм това, което съм, нямаше да съм тук и също нямаше да споделям с вас.

Прекланям се пред смелостта на всеки човек да бъде себе си, да изразява Светлината си, да свети като Слънце и да твори един Нов свят! 

И ще завърша с един много много любим мой цитат на Мариан Уилямсън :

„Нашият най-голям страх не е в това, че сме неспособни.
Нашият най-голям страх е, че сме неизмеримо силни.
Светлината в нас, а не тъмнината в нас е това, което ни плаши.
Ние се питаме: Кой съм аз, че да съм брилянтен, великолепен, талантлив, легендарен?
Всъщност, кой си ти, че да не си това? Ти си дете на Бога.
Това, да се правиш на незначителен, не дава нищо на света.
Няма нищо просветлено в това да се свиваш, така че другите около теб да се чувстват по-сигурни.
Ние сме предопределени да сияем, както сияят децата.
Ние сме родени, за да проявим славата на Бог, който е в нас.
То не е само в някои от нас, то е във всеки.
И като позволяваме на вътрешната си светлина да засияе, ние несъзнателно позволяваме на другите да направят същото.
И когато сме се освободили от собствения си страх, само нашето присъствие автоматично освобождава другите.”

– Стефи –

Да светнем като слънчогледи!...

Да светнем като слънчогледи!…

colorful-yoga-pose-2

 

25 thoughts on “Защо споделям със света – малко размисли

  1. Благодаря,Стефи.Благодаря за това,че споделяш.По този начин ми помагаш.говоря персонално.Помагаш ми да променя начина си на мислене,начина си на хранене,начина си на живот.Благодаря ти.

  2. Благодарност към всеки…. поклон пред Бога.

    Стефи изпълваш ме с сила, вяра и увереност, че и аз като теб съм стъпил на Пътя…..

    Припознавам себе си в всяка дума изписана по- горе.

    Благодаря

    • Благодаря ти, Илиане! 🙂 За теб със сигурност мога да кажа, че СИ стъпил на Пътя и то стабилно!
      Никога няма да забравя всичко, което съм научила от теб – за свещената геометрия, за шевиците, за руните, за Тай Чи (Пой ЧИ 🙂 ), разговорите ни пред палатката на какви ли не теми… Благодаря ти и продължавай да светиш!!!

  3. Колко добре те разбирам, Стефи!
    Благодаря ти за поредната прекрасна статия, която ни предоставяш!
    Прегръщам те!

  4. Мила Стефи,с огромен интерес чета всеки ден,всичко написано от теб. Искам просто да ти кажа сърдечно благодаря за всичко,което споделяш с нас. За мен то е безценно и винаги точно навреме:) Благодаря ти 🙂

  5. Здравей Стефи,
    Не се учудвай на себе си че споделяш.Във всеки човек съществува такава нагласа -за свързване и споделяне с другите.На последък тази нагласа като че ли става все по-силна , сякаш някакъв фактор я засилва.
    Човечеството се променя много бързо.Всеки един човек в рамките на обществото е като един неврон в рамките на мозъка.Когато един неврон получи енергия (инфирмация) той се преминава в вузбудено състояние и се стреми да предаде енергията си на други неврони чрез синаптичните връзки.Така е и при хората. Когато имаме прозрание в нас възниква желание да го споделиме.
    Така понятието ,,колективно несъзнавано ,, на човечеството започва да се преобразува в ,,колективно съзнание,,

    • Благодаря ти, Кирил! 🙂 Колко добре го описа! Аз много често се вдъхновявам и се чувствам като възбуден неврон, който иска да предаде заряда си на останалите. И май ми се получава 🙂 Поздрави и дано все повече превъзбудени неврони да има по света!

  6. Отново чудесна, зареждаща статия Стефи! И аз ти благодаря! Не защото нямам свое мнение, не защото ми трябва нечий опит …просто защото се възхищавам на позитивни, силни, млади хора. Като казвам „млади“ имам в предвид с млада душа. А и в карайна сметка всеки има нужда от допълнителна мотивация в един момент.На всеки би му било приятно да прчете и да разбере ,че има и други мислещи като него … а в твоя случай са много 🙂 . За тези,които се дразнят от „балалайкането“ в блоговете и фейсбук и толкова се страхуват случайно да не се подведът по нечй друг акъл – да не четът! Прегръдки!

  7. О, Стефи…Чудесно е, че вече знаеш, че си уникална, прекрасна, обичана, харесвана и можеща! Тъжно е , когато човек го разбере едва в края на живота си и осъзнае, какво е пропилял, робувайки на невежеството, клишетата, , псевдоавторитетите и на собствените си комплекси и страхове.

    • Може би в последния си живот съм била така и съм го разбрала накрая, а пък в този затова го разбирам в началото. На нас не ни е дадено да погледнем цялата картина и да видим всички взаимовръзки и последствия. Ако можехме, сигурно щяхме да сме много по-спокойни, че всичко винаги се развива по най-правилния за нас начин 🙂

  8. Много ми допадна това което споделяте Стефи. Аз също много споделям опитностите си с хората и не всеки приема това за добро. Но и аз като вас зная, че това е моят начин да обичам. Статията припокрива изцяло и моят собствен свят и мироглед.

  9. “Как ще повярват невярващите какви чудеса може да стори вярата?

    Те забравят, че душата на човека става всемогъща, когато бъде овладяна от една велика идея. Обхваща те страх, когато след горчив опит разбереш, че вътре в нас съществува една сила, която може да надвиши силите на човека; обхваща те страх, защото от онзи миг, в който разбереш, че тази сила съществува, вече не можеш да намериш оправдание за дребнавите си или малодушни постъпки, за пропиления си живот, за който хвърляш вината на другите; знаеш вече, че ти, не съдбата, не орисията, нито хората около теб, ти единствен носиш, каквото и да правиш, какъвто и да станеш, цялата отговорност.
    И тогава се срамуваш да се смееш, срамуваш се да се присмиваш, ако някоя пламенна душа се стреми към невъзможното.

    И ти съзнаваш вече съвсем ясно, че ценността на човека се състои в това: да търси и да знае, че търси невъзможното; и да бъде убеден, че ще го постигне, защото знае, че ако не прояви малодушие, ако не послуша това, което му нашепва разумът, а стиска зъби и продължава да преследва невъзможното убедено, упорито, тогава става чудото, което безкрилият ум никога не би могъл да проумее: невъзможното става възможно.”

  10. Всички сме части от Цялото, а по-напредналите от нас го осъзнават по-ясно сега, когато имаме интернет връзка. Да, благодарение на интернет връзката помежду ни ние все повече се осъзнаваме като нервните клетки в мозулка на човека. Изразено по друг начин, когато споделяме най-доброто от себе си ние помагаме на всички за един по-бърз процес на напредък и обновление. А така в действителност помагаме за промяната на нашата реалност. Помагаме и за напредъка и обновлението на Цялото !
    Благодаря на Стефи и на всички, които мислят и действат като нея !

  11. Стефи, продължавай да пишеш, говориш и споделяш истини и опит. Щом се чувстваш добре така, това ти е мястото. Сега е важно всеки да си намери мястото, а не са много тези, които „им стиска“ да говорят истината и да споделят опит всякакъв – и успешен, и неуспешен. За това се иска смелост и отговорност. Това е все едно да си на предната фронтова линия, с ясното съзнание, че поемаш всичко върху себе си – и позитивите, и негативите, и дори да бъдеш „уцелен“, защото си разпознаваем. Има и друго – не на всеки се дава да говори истината, т.е. има хора, за които това е безопасно, защото това им е „работата“. Така, че действай, има кой да се грижи за тебе.

    • Отдавна.. Но се спирах да споделям и да говоря много много, защото мислех, че ще остана неразбрана и хората ще ме отхвърлят. Постепенно започнах да се престрашавам, да срещам много други като мен и във Фейсбук изградих огромна социална мрежа от хора. Виждах, че това, което споделям се приема добре и помага и продължих 🙂

  12. Pingback: Ретроспекция на 2013 и малко размисли… | Стефи Божилова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.