Човек привлича тази енергия, която излъчва!!!

We dance celebrating the New Dawn of Humanity

 

Едно мое впечатление или по-точно – едно мое отдавнашно вярване – се затвърди през последните месеци. А именно човек привлича точно това, което изпраща! Говорим за поведение, мисли, чувства, отношение…. Човек привлича точно такива хора, които са сходни до него като излъчване! 

Всички вече знаем, че мозъкът работи на ниво вълни. Човешкият мозък вибрира непрестанно и генерира мозъчни вълни с различни честоти. И тези вълни имат определена честота на трептене. От нас, нашите действия, нашето хранене, музиката, която слушаме и разбира се, от мислите, които допускаме в ума си зависи каква честота на трептене ще имат тези вълни – дали по-хармонична или по-хаотична.

Само ще спомена, че ние често вярваме, че не можем да влияем на дишането си, на мислите си, на настроението си. Че всичко е зададено и каквото е такова. И край. Обаче съществуват безбройни методи за навлизане в транс и в медитативни (трансови) състояния като подлагане на хипноза, медитация, релаксация, йога-ниндра, дълбоко дишане, метод Силва и други, а компютърно-модифицираните аудио програми (brainwave entrainment продукции) помагат за този процес и затова са обект на дългогодишни изследвания. Именно когато навлезем в едно такова променено състояние на съзнанието с Алфа честота, ние се свързваме с подсъзнанието си, със силата в нас и можем да се „само-програмираме“, да си казваме утвържения (в Йога се нарича Санкалпа), да изтриваме стари модели на поведение. Изисква се практика и постоянство и не след дълго резултатите идват.

brain-764096

Аз лично, като човек и емоционалност, винаги съм била много чувствителна, ранима и неуверена. Знам, че изобщо, ама изобщо, това не изглежда така отстрани, защото всички ние изграждаме механизми на поведение, за да се предпазим от околния свят. Тези механизми ги градим несъзнателно, още в много ранна детска възраст и това съвсем не е съзнателно решение „Ще се държим така или ще се държим така“. Този процес се случва и е начина на малкото дете да се справи със заобикалящия го свят и предизвикателствата в него. Някои хора изграждат механизми на свитост, затвореност, мълчаливост, плахост, а други, като мен, точно на обратното – на увереност, дръзкост, дори агресия и предизвикателност.
Но хората, които истински ме познават, знаят, че и до ден днешен се боря със стари вградени ми още в детството модели на несигурност, неувереност, ниско самочувствие. Това е дълъг път на работа със себе си.

Трябва да се разбере, че превъзмогването на старите модели е един много дълъг процес и той не свършва с осъзнаването им и разбирането на причината и корена на създаването им. Това е само началото. След това следва един дълъг път на работа със себе си, пре-програмиране, нагласяне, осъзнаване, медитации, само-внушения…. За да изградиш характера, който искаш да имаш и поведението, което желаеш да проявяваш.
Или както се казва: Да се превърнеш в точно такъв човек, с който би искал да общуваш и който би харесал ако го срещнеш случайно на улицата.
И тук идва въпросът: Ако срещнем човек като себе си, ще го харесаме ли?
Защото в това е ключът! Ако не се харесваме и приемаме на подсъзнателно ниво, ние никога не можем истински да преодолеем всички блокажи, които ни спират по пътя на развитие.

Meditation in white

 

Последните месеци на по-активно преподаване на Йога потвърдиха точно това, което съм наблюдавала като процеси в себе си – „учителят“ привлича „ученици“ със сходна енергия.
Едно време, след като Венцеслав Евтимов прекъсна да води занимания в НСА за няколко години, аз бях заблудена, че някъде там има Учител точно толкова добър като него. И започнах да посещавам различни Йога студия и различни преподаватели в търсене на нещо сходно до енергията в залата по Йога при него. Разбира се, няма нужда дори да ви казвам, че опитите ми претърпяха пълен провал и аз попадах на меко казано абсурдни (в моите очи тогава) „учители“, които се караха, викаха, критикуваха, обиждаха и всяваха фалшиво чувство на авторитет и страхопочитание в горките си ученици. Моята бунтарска природа едвам се сдържаше да не избухне и тръгвайки си, аз изпитвах хем облекчение, хем леко разочарование. Попадах и на много приятни хора, които просто… не бяха за мен. Разбрах, че аз отдавна съм намерила своя Учител и няма какво да търся на други места, а вече е време да се обърна към себе си и да се отдам на практика вкъщи, всеки ден, да изследвам нови дълбини и хоризонти. Но не разбирах как има хора, които стоят в онези зали и позволяват да бъдат унижавани и „бити с пръчка“ по главата по няколко пъти в седмицата.

Сега вече разбирам. Всеки привлича сходното. Има хора, които имат нужда от един тип отношение и хора, които имат нужда от съвсем друг тип отношение.
Вече като преподавател виждам как това се реализира на практика всеки ден. Всички хора, които идват в момента при мен на Йога са прекрасни, мили, усмихнати и много слънчеви. Не казвам изобщо, че аз съм на 100% такава и на 100% от времето си, но наистина към това се стремя и често ми казват, че това излъчвам. И хората, с които се харесваме от пръв поглед са точно такива. Когато идват хора, които са сърдити, начумерени, критични, аз пак съм си мила, но някакси нашите енергии не съвпадат, ние работим на различни честоти и гледаме по различен начин на света. Не се получава съвпад между нас.  И тези хора не се връщат. Нарича се естествен подбор на отношенията. 

И е нещо много прекрасно според мен! Така и двете страни се чувстват удоволетворени и щастливи от това, което са дали / получили.

Разбира се, има и един друг тип отношения – кармичните отношения, които тук изобщо нямам намерение да подхващам. Едгар Кейси прекрасно обяснява за тях. Там е възмножно да бъдем привлечени от човек, който дори не харесваме или който няма нищо общо с нас самите, само защото имаме някаква стара рана да лекуваме или някакъв важен урок да научим, или припознаваме едно чувство, което сме изпитвали отдавна преди, в някой минал живот. Тези отношения са изключение и не са свързани с това, за което писах – а именно: ПОДОБНОТО ПРИВЛИЧА ПОДОБНО! 

Спирам вече, тъй като планувах това да е едно кратко писание, а пак се отнесох, но искам само кажа: дръжте се точно така, както искате и с вас да се държат. 🙂 И ако отсреща получавате съвсем различно поведение, се запитайте какво във вас провокира тези реакции срещу вас. Далеч не винаги хората са ни огледало, далеч не винаги само ние сме отговорни, често и другият човек има много какво да променя, чисти, трансформира, но често сме си огледала един на друг и променяйки излъчването си, променяме и обкръжението си. 

Автор: Стефи Божилова

Let's go together in the New Golden Era!!

29 thoughts on “Човек привлича тази енергия, която излъчва!!!

  1. Ами не е съвсем вярно това. Аз винаги съм се държала добре с хората, а в последните три години от живота си срещам само некоректни хора, чието поведение към мен с нищо не съм го заслужила, след като винаги се старая да правя нещата както трябва. И държа да подчертая, че когато става дума за чисто неформални отношения, основани на добро приятелство и познанство, аз продължавам да срещам позитивни хора, с които се чувствам чудесно, НО… Когато стане въпрос за професионални отношения и някаква съвместна работа никога не мога да се сработя правилно с хората, или по-точно, няма синхрон в разбиранията ни и винаги има стрес и напрежение и често съм подлагана на незаслужени обиди от хора, с които работя, несериозност от тяхна страна, фалшиви обещания, завличане с пари и въобще всички форми на некоректност ми се изсипаха откакто завърших университета и започнах да търся своето място. А аз не съм се променила. Тогава защо в университета срещах само сродни души, а в работата попадам само на лоши хора? Нали аз продължавам да съм добър човек, защо не получавам адекватно отношение тогава?

    • Съжалявам да чуя това, Яница :-/ Наистина не знам защо се случва, но вярвам, че ако се вгледаш и потърсиш причината ще я разбереш. А причината може изобщо да не е в теб, може да е знак, че не търсиш бизнес партньори на правилното място, или пък че не правиш точно това, което си дошла на Земята да правиш или просто да е вярна старата максима, че когато се намесят парите, отношенията отиват на кино…
      Въпреки това смятам, че ако вървим точно по пътя, който душата ни е отредила, ще ни бъде лесно и леко и щастливо. А дори и да има по-трудни моменти, то това са важни уроци, които трябва да научим. 🙂 Успех!

  2. Да, наистина мина доста време преди да осъзная за какво съм дошла на Земята, макар че е било пред очите ми, а аз сякаш съм била сляпа за истинското си призвание, като позволих други хора да ме отклонят със съветите си (не нарочно разбира се). Сега съм на 28 години, но още от 16-годишна ме влече сцената. Исках да стана актриса, но по-късно разбрах че музиката е истинското ми призвание. Пробвах се като модел, но там не ми провървя и майка ми започна да ме убеждава, че в тези среди не е хубаво и че трябва да си търся сериозна професия в живота (която ще ми гарантира, че ще имам сигурна работа!). Същото каза и нейната най-добра приятелка, която е оперна певица- тя, вместо да ме подкрепи, започна да говори колко е лошо в артистичните среди и на не я нямаше как да не и повярвам, като е там, тя знае по-добре от мен. И се отказах. Ще си разкажа историята на части, че е много дълга, да не стане дълъг поста…

  3. Завърших техникум по индустриална химия в Русе и започнах да се чудя какво висше да избера и дали въобще трябва да имам висше образование. Майка ми, която е учителка по биология и химия (вече е пенсионерка), ми каза, че не може да ми помогне по друг предмет да се подготвя и затова започнах да се готвя по биология и химия, за да кандидатствам фармация. Всъщност за мен нямаше значение какво точно ще уча, исках само да съм в София и да стана модел. Учих цяло лято, но не ми стигна времето да се подготвя по химия и се отказах от фармацията, кандидатствах на две места- за лаборант и за ветеринарен лекар. Изкарах висока оценка на изпита, но не ме приеха заради ниската оценка в дипломата (не бях особено добра ученичка). И така, аз много се отчаях, но животът ми пое друг курс благодарение на най-добрата ми приятелка от детството(която не съм виждала от 6 години). Тя учеше в Търново две специалности- Английска филология и Връзки с обществеността. Тя ме попита защо не кандидатствам (не знаеше за неуспешния ми опит, никой от познатите ми не знаеше, аз съм от малко градче), а аз и казах: Защото дипломата ми е ниска. Тогава тя започна да ме разпитва: Колко имаш по български език?Аз:6/ А по английски?/6 По руски?/6 По история?/6…По история?/5. Ами ти с тия оценки можеш да кандидатстсваш бе. И тогава и аз се запитах, ама аз всъщност защо изобщо трябва да се занимавам с биология и химия, като винаги са ме влечали езиците? Но се появи друг проблем- вярно, че по английски имах 6, но аз харесвах повече испанския. Този език не се учеше в моето училище, но на мен ми харесваше и от 16-годишна ходех на уроци при един добър човек, който ми вземаше само по 2 лева, но ме подготви много добре. Учех го защото мечтаех да замина за някоя латиноамериканска държава и да стана актриса. Та, по-късно разбрах, че няма значение това, че при кандидатстването ще се гледа оценката от английския, която е в дипломата и спокойно мога да си кандидатствам с испански, щом се чувствам по-подготвена по този език. Исках да карам 13-ти клас за да не си губя годината, но не се сформира група и не карах. Но пък годината ми беше доста ползотворна- готвех се по испански и по български и литература, а междувременно се записах и на два курса- по актьорско май

  4. А колкото до испанския,тези, които знаеха, не ми предричаха успех, че ще ме приемат с този език, защото ще се състезавам с хора, завършили езикови гимназии. И наистина не ме приеха точно това, което бях писала на първо желание- Връзки с обществеността, там се гледаше оценката от двата изпита- по български и по испански, а за другите желания се гледаше само по български език. Аз така ги бях писала: Връзки с обществеността, книгоиздаване, български и руски и останалите не ги помня, бях писала около 18 специалности. На първо класиране ме приеха по третото ми желание, но аз изчаках до последно и така на трето класиране ме приеха книгоиздаване и аз се записах. Така започна най-хубавият етап от живота ми, който аз никога няма да забравя. Вече не съжалявах, че не са ме приели в София, защото се намирах в един град, който ми изглеждаше направо приказен и вълшебен- Велико Търново. Там срещнах прекрасни хора и изживях невероятни приключения. Не станах актриса в сапунка, обаче пък моят собствен живот се превърна в същински сериал. Сега няма да описвам любовните си трепети, защото темата е друга, но всичко беше незабравимо. И така, докато бях в Търново, започнах да преоткривам красотата на музиката, започнах да слушам музика малко повече от преди. Първата ми любов беше латиномузиката, но от тогава се появи и новата ми страст- румънската музика. Бях полудяла на тема румънци, всичко ми харесваше- музиката, езикът, мъжете им, смешките им във филмите, хем нищо не разбирах, но физиономиите бяха достатъчни. Даже се влюбих в единия от триото O-Zone. И си казах: Защо пък да не науча и румънски език? И го подхванах да го уча съвсем сама, даже на уроци не съм ходила. Просто чувствах непреодолимо привличане към тази нация и сега много си ми харесват и много добре се разбирам с румънци. И така, мина една година и майка ми почна пак да ме убеждава, че трябва отново да се пробвам да кандидатствам за първата специалност, която исках- Връзки с обществеността, с нея имало повече работа, какво съм щяла да правя с това книгоиздаване. И аз пак кандидатствах и този път ме приеха защото изкарах по-висока оценка по испански. Обаче аз си харесвах и книгоиздаването и така реших да последвам примера на приятелката си и аз да завърша две висши паралелно. И за да не ми бъде много трудно с двете, реших едната да е задочна. Втората обаче нямаше задочна форма, затова прехвърлих книгоиздаването да е задочно. Тогава семестрите бяха евтини, държавна поръчка, а и баща ми пътуваше и не беше проблем. Общо за двете давах двеста лева, а сега като ги гледам някои по хиляда лева станали:/ Е, то зависи и от специалностите, може моите да са били по-евтини. И хич не ми беше трудно, вземах си изпитите лесно и с високи оценки. Като ученичка бях слаба, а в университета бях станала отличничка. Там се запознах с едно момиче, което мислех, че ми е най-добрата приятелка, четири години бяхме неразделни, а сега преди около месец тя ме предаде, но не сме стигнали още до там…

  5. И така, минаха 4 години неусетно. Приятелката ми завърши и пое по своя път, а аз останах в Търново да си завърша последната година от втората ми специалност, а междувременно пак по настояване на майка ми записах и магистратура- Медии и реклама. Но през тази последна година, на 24-годишна възраст осъзнах, че аз просто не искам и не си се представям да работя нещо, свързано с тези специалности, макар че ми бяха интересни докато ги учех и не се замислях. Само ще вмъкна нещо- като студентка не съм работила, по-скоро работих две интересни неща за кратък период. На 22 години през лятото стажувах в една русенска кабелна телевизия като репортер и водещ на новините и това беше единственото място, където имах свестни колеги, които се отнасяха много добре с мен, само шефът беше гаден, но с мен не беше защото бях само стажантка, а и не го виждах често. Там се запознах с бившия ми приятел, чиято майка беше оперна певица. Веднъж и попях малко и тя каза, че много хубаво пея и ме попита не искам ли да ме заведе при музикален педагог да ми дава уроци, а аз и казах, че за съжаление съдбата ми е друга и щом Господ ме е пратил да уча друго, значи Той не иска да се занимавам с музика, кино, или каквото и да е, свързано със сцена. А в онзи период от живота си аз не вярвах, че ние имаме свободна воля и че само да поискам мога да се захвана с това, което наистина желае сърцето ми. Възприемах като Божия воля това, че съм отишла да уча други специалности и мислех, че нямам право, а и че е твърде късно вече. После си дадох сметка, че специално при мен не е късно, тъй като моят глас мутира до много късна възраст и едва на 24 години се оформи в окончателния си вид. А междувременно, през онова лято разбрах, че репортерската работа е много напрегната и не е за мен. Другото интересно, с което се занимавах малко през студентския период беше да позирам като модел за студенти по рисуване. И така, на 24 години, когато нормалните хора завършват с ясното съзнание, че ще си работят по специалността, аз разбрах, че просто не искам това. Не смеех открито да го призная на майка ми, аз и на себе си не исках да го призная, даже бях изплашена, ужасена и не знаех какво да правя, не знаех кое е истината, не знаех дали имам право… Започнах да се моля на Бог да ми разреши да се занимавам с музика, а после с насмешка си казах, че Той няма как да ми отговори и да разбера дали ми разрешава или не. В интерес на истината, аз очаквах да имам някакви трудности по пътя към тази мечта, но не очаквах, че ще имам такива затруднения въобще с намирането на някаква работа, при условие, че имам две висши образования, но за беда точно това се случи. В продължение на много време аз не можех да си намеря никаква работа. Най-напред реших, че искам да си остана в Търново защото ми е любимият град, но в продължение на около три месеца не намерих никаква работа там и се отказах. Възприех го като Божи знак, че не трябва да оставам там, а и почти всичките ми приятели се разпръснаха. После започнах да търся работа в София. Даже си наех квартира и живях малко там със съквартирантка, която си имаше работа. Намерих си работа като детски аниматор в един детски кът към една сладкарница. Тогава за пръв път се сблъсках с едно отвартително лицемерие, което до този момент не ми беше познато и не го допусках дори- в Търново всичките ми отношения с хората около мен бяха ясни, чисти, открити. Шефката ми беше много мила с мен, казваше, че гледа на мен като на дъщеря и аз, глупачката и споделих всичките си мъки и тревоги, понеже бях далеч от дома, липсваше ми майка ми, нямаше с кого да споделям и си мислех, че това е нещо нормално. Всъщност, акцентът не е върху това какво съм и споделяла, а в това, че тя бе толкова добра с мен, че не допусках, че ще ме изгони за някаква глупост (не беше права, защото аз действах в интерес на децата,нали това е най-важното). Не стига, че ме използваше и за други неща, които не влизаха в задълженията ми, ами накрая ми плати по-малко, отколкото беше обещала първоначално. Аз отидох там още преди да отворят детския кът, участвах в ремонта, в чистенето, дори боядисвах-нещо, което никога не бях правила. И правех всичко с огромно желание и любов. Потърсих друга работа, но не успях да намеря. А междувременно бях регистрирана в русенското бюро по труда и от там ми се обадиха, че е излязъл някакъв учебен курс за намиране на работа, в който съм задължена да участвам, иначе ще ме изключат. И аз, естествено, възприех това като Божи знак, че явно и София не е моето място. Напуснах квартирата, а съквартирантката много ми се разсърди, а аз се върнах в Русе…

  6. И така, изкарах го тоя курс, а той се оказа някаква пълна глупост, която с нищо не ми помогна да си намеря работа. А моят план беше следният- исках да си намеря някаква работа, за да бъда напълно независима от родителите си, а през свободното си време да ходя на уроци по пеене. Чувствах се ужасно притеснена, че времето минава, а аз не си намирам работа, затова реших направо да започна да ходя на уроци и майка ми ме подкрепи, а баща ми още пътуваше и не знаеше. Ние на него почти нищо не му казваме, защото много бавно загрява и докато ги осмисли нещата, че са добри, ги обсипва с негативизъм, после му минава, но е твърде късно, защото винаги всичко урочасва. През август 2010 тръгнах на уроци по пеене- на 25-годишна възраст, а през октомври навърших 26. А през ноември най-сетне си намерих и работа, но не можех напълно да се зарадвам в онзи ден, защото точно тогава дядо ми почина от рак. Сега се сетих и друго- около две седмици преди да почине, дядо ми започна да пее, както беше на легло, а после ми даде една малка песнопойка и каза, че трябва да пея… Започнах работа по една стажантска програма към бюрото по труда- пратиха ме в общината на едно съседно на моето градче и всеки ден пътувах с влак, пътят беше около 15 минути. Събота и неделя почивах. Но тази програма беше само за 9 месеца- от 15.11.10 до 15.08.11г. А междувременно всеки вторник и четвъртък ходех до Русе на уроци по пеене и преспивах там (имаме апартамент там). Беше голямо изтощение в тези дни- ставах сутрин и пътувах с влака до работа, после пак с влак до Русе, а на другия ден ставах много рано, защото ходех пеша до гарата (на 20 мин) и хващах обратния влак пак до работа, а после вкъщи вечер учех песни на компютъра. На тази работа пък се сблъсках с най-големите лицемерки и клюкарки. Чувствах се като в гнездо на оси. Първото нещо, което ми направи много лошо впечатление- нали уж бях там на стаж, което предполага, че работещите там (водеха се настойници) колежки трябва да ни въвеждат нас, стажантите (бяхме 9 човека), в естеството на работата, а те се правеха на ударени и нищо не ни обясняваха. Само една млада жена, която дойде по-късно там, на мястото на първата, която напусна, само тя имаше някакви планове да ме въведе в нещата, но тогава на кмета му хрумна, че трябва да ни върти по отделите и да минем през всички. Накрая ме прати в отдела на най-големите гаднярки (бяха 3), които не само не ми обясняваха нищо, ами се държаха отвратително с мен, особено едната- най-младата и най-злобната. Без никаква причина ежедневно ме унижаваше и мачкаше самочувствието ми, а аз все се питах Защо? Какво лошо и бях сторила? Три месеца стоях в този отдел и ми остана голяма травма, която дълго ме разяждаше, мина една година докато и простя. В същото време, през юли 2011 преживях и друго сътресение, което за малко ме беше накарало да спра да пея. Явих се на един музикален формат, но се изложих много грозно- никога в живота си не бях пяла толкова зле, а точно тогава- пред цяла България. По-късно разбрах, от човек, който се появи в живота ми и ми разясни толкова истини, че това до някъде е било нагласено да стане така- аз се бях подготвила добре, мислейки че ще пея една песен, а там, в последния момент промениха правилата и ми дадоха друга, че ме накараха и да танцувам- лошото пеене дойде от задъхване и липсата на въздух. А аз бях подготвила друга песен, която ми позволяваше да пея и да танцувам без да се изморявам, така беше структурирана. После, година по-късно разбрах, че всичко е било нагласено, трябвали им смешни бройки и решили една от жертвите да съм аз… Утре ще продължа, че стана късно. Лека нощ.

  7. Добро утро и честита Баба Марта, а аз отново съм на линия да си продължа историята:) След този неуспех аз се сринах психически, а и майка ми допълнително ми бъркаше в раната и всеки ден ми мърмореше, че в това няма хляб и трябва да се откажа. На всичко отгоре предаването се излъчи около месец по-късно след заснемането му и през този един месец аз бях под страхотно напрежение какво ще стане когато го излъчат и всичките ми познати ме видят. Този ден настъпи и аз не смеех да се покажа на улицата. Често се случваше да вървя по улицата и като мина покрай малки деца, които си играят, да започнат да си тананикат подигравателно песента, която пях. А коментарите в интернет и до днес не смея да ги прочета- прочетох 2-3, те ми стигат. Но за моя голяма изненада се появиха и хора, които ме подкрепиха- писаха ми лични съобщения и ми пратиха приятелство във фейсбук. Някои от тях се занимаваха професионално с музика и ми казаха, че имам бъдеще в това и да не се отказвам, че това е била просто моментна грешка. А по улиците в Русе също ме спираха хора, които са ме разпознали и ме окуражаваха да продължавам напред, като някои направо си ми казваха къде съм сбъркала, а на други наистина им било харесало- все пак всеки има различен вкус (гласът ми беше станал тогава много дебел,защото падна ниско заради задъхването, което не се харесва на повечето хора, но явно на някои им е допаднало). Малко след като се явих на конкурса, ми приключи и стажът в общината и заминах за една седмица на почивка в Обзор с една приятелка. Тогава още не бяха излъчили записа и тя не ме беше гледала, но предварително започна да ми мърмори, че аз не трябва да се занимавам с музика, че това е несериозно и че ми е минало времето и въобще не получих подкрепа от нея и от още няколко приятели. А после като гледаха записа тези приятели не пропускаха да ми се подиграват всеки път, когато отидех до Търново да се съберем и да се видим. И аз започнах да ходя все по-рядко там, а в родния си град нямам приятели. След приключването на стажа вземах борса 4 месеца от бюрото по труда, а междувременно си намерих друга работа без трудов договор и така си вземах и борсата и получавах и заплата. И това пак се получи малко като на филм, не знам съдба ли е, или някаква случайност. Ходих до Русе да свърша нещо, а на връщане си помислих:“Ей сега във влака ще се запозная с човек, който ще ми намери работа“. И наистина се запознах с такъв човек, а дори не подозирах, че е от моя град. Беше костюмиран господин, около 50-годишен, преподавател по рисуване в Русенския университет, но това не му била единствената работа. Оказа се, че той държи фабриката за чорапогащи в моя град. Тогава аз директно го попитах дали не иска да ме вземе там, а той беше супер изненадан, че момиче с две висши образования иска да опакова чорапи. А аз за себе си вече бях решила, че работата в офис е нещо много стресиращо и че ще си търся нещо, което не изисква умствен багаж и напрежение, за да мога да съм по-свежа и да имам енергия да се съсредоточа изцяло в пеенето. Той се съгласи, но каза, че ще е временно и ще е без договор, което за мен беше добре защото вземах борса. Попита ме каква заплата искам и аз му казах, че 300 лева ми стигат, а освен тях вземах и 120 лева борса, а и нямах почти никакви разходи докато живеех при родителите си. Започнах работа там и последва едно голямо мърморене от страна на майка ми, която смяташе, че така падам твърде ниско и хората ще ми се подиграват. Но на мен не ми пукаше вече, защото чувствах, че няма какво да губя- толкова време бях загубила вече заради нейните глупости и разбрах, че двете висши по „сериозни“ специалности изобщо не ми помогнаха да си намеря стабилна и сигурна работа, както казваше тя. Сега трябва да кажа, че шефът ми беше много добър човек и много интелигентен, с него можехме да си говорим на всякакви теми, даже и паранормални, а ние често пътувахме заедно във влака. А по време на работа винаги беше търпелив, научи ме на почти всичко там, дори след работа ми показа как да работя на компютъра с програмата Corel Draw, с която той сам си правел дизайна на опаковките за чорапогащи. И ми плащаше точно заплатата, както се бяхме разбрали, само веднъж закъсня и дойде до вкъщи с колата си и ми донесе парите, майка ми и баща ми се шашнаха. Та, него ще го запомня с добро, но колежките ми бяха ужасни- за всяка нова манипулация ми крещяха, сякаш трябва да съм се родила научена и да ги знам нещата. Ето сега най-после да си дойдем на думата, ето кое винаги се повтаря при мен и не знам защо: Винаги, на която и работа да отида, аз все пак отивам нова и ненаучена, защо колегите ми не проявяват състрадание и разбиране, че те, като по-старши там и по-разбиращи, трябва търпеливо да ми обяснят нещата за да се науча и аз? А вместо това с поведението си направо ме отвращават от работата и аз търся все нова и различна, като мисля, че там ще ми е по-добре. Само в телевизията се отнасяха добре с мен, но, както казах вече, просто разбрах, че репортерството не е за мен. Шефът ми беше добър, но той се появяваше от време на време и те дори и на него си позволяваха да мърморят, че ги занимавал да учат новаци, а той на всичко им отговаряше с чувство за хумор. А междувременно пък ходех до Русе на курс по Corel Draw и Photoshop и само си дадох парите на вятъра, защото тоя пишман преподавател нищо не ми обясняваше. Впрочем той на никого не обясняваше, а само на едно момиче, което стоеше до него на бюрото и с нея се държеше особено мило. За да разбереш нещо трябва да му вадиш думите с ченгели от устата. И всеки път, когато го попитах нещо, тя започваше лигаво да се хили. Е как да не си мисли човек, че повечето хора на тоя свят наистина нещо не са в ред? Както и да е, взех изпита с 5тица и получих сертификат, но истината е, че едната програма я усвоих благодарение на шефа, а другата си я разучавах сама вкъщи, а на този само му дадох пари ей така. А иначе на тази работа се задържах 2 месеца, после шефът каза, че вече няма толкова много работа и трябваше да си тръгна аз и останалите 5-6 жени без договори, които бяха пенсионерки. А няколко месеца по-късно разбрах, че е фалирал и е затворил предприятието. После преживях и други перипетии…

  8. И така, през октомври 2011 навърших 27 години. През ноември напуснах фабриката за чорапогащи. В средата на декември се явих на един кастинг за певици, на новооткриваща се фирма. После разбрах, че всъщност не е само за певци, ами им трябват хора с всякакви артистични умения направо за аниматори, но вероятно са написали така, за да могат да се явят само хора, които могат и да пеят. Шефката се казваше Симона Първанова, после разбрах, че била водеща на някакво предаване по Планета, пък аз не я бях чувала. Опа, трябва да ставам…

  9. Въпросната Симона Първанова обаче не дойде веднага, а журито беше съставено от 2 момчета и 2 момичета. Аз изпях „El talisman“. Казаха ни, че ще има и втори кръг и ще повикат по име само одобрените. След малко казаха кои са допуснали до втори кръг, но мен не ме извикаха. Аз тъкмо започнах да се приготвям за тръгване, но първо исках да си разменим координатите с един възрастен музикант. И докато говорех с него стана така, че все пак ме извикаха. Тогава ми казаха, че мненията им са 2 на 2 и затова ми дадоха втори шанс и казаха за втория кръг да се представя още по-добре. Единият от журито беше много готин и много ме грабна на външен вид- казваше се Иван, беше на моите години и имаше латино вид, даже го оприличаваха на Антонио Бандерас. Той седна при мен на масата (кастингът беше в един бар) и ме заговори. Каза ми, че имам талант, но още трябвало да се усъвършенствам, а той щял да ми помогне с каквото може. Завършил музикално училище с танцова паралелка (танцуваше латино), бил барабанист в една рок група, но тя се разпаднала. Каза ми, че се радвал, че съм избрала такава песен защото и той харесвал латино. Аз тогава бях с майка ми и братовчедка ми, която е 7 години по-голяма от мен и живее в София. Те двете бяха излезли да се разхождат из града, но вечерта дойдоха да ме гледат за втория кръг. Тогава дойде и Симона Първанова- една изрусена и превзета мадама, с много силикон в устните и изкуствени вежди и много лигаво говореше. Тогава пък изпях песента на Елена Папаризу- My number one и сега пък се оказа, че съм улучила и нейния вкус, защото тя пък харесвала гръцко. Обаче тая песен е на английски и жената изведнъж реши, че иска да ме чуе да пея на гръцки. Аз и обясних, че все още не знам гръцки песни, но по-нататък мога да се науча, обаче тя сякаш не чуваше какво и говоря и пак си настояваше на нейното да и изпея още сега, на мига нещо гръцко. Има една песен „Епимено“, която съм я чувала няколко пъти, но никога не съм и учила текста. И взех да я пея и така убедително да си измислям все едно, че наистина пея на гръцки и всички взеха да пляскат и да се радват. После имаше кратка пауза докато Симона Първанова реши кои хора ще вземе на работа. Накрая извика всички участници от втори кръг близо до нея, на едни фотьойли. Започна да ни разпитва дали бихме дошли на работа на Нова година и само аз и още двама души казахме, че сме съгласни, а всички други отказаха, защото имали други ангажименти тогава. И ето това беше принципът, на който си избра хората- каза ни, че ни взема нас, които сме съгласни с предложението и, а всички останали освободи по живо, по здраво. И ето тук е следващата бездънна загадка, на която не мога да си отговоря какво точно се случи. Аз говорих с нея, лично тя ми каза, че ме взема на работа, а повече не ми се обади. Даже ми беше дала в какво да се упражнявам през следващите две седмици вкъщи- трябваше да имитирам Шакира и Анджелина Джоли- оказа се, че освен певци, трябва някой път да играем ролята на имитатори на известни звезди. После седнах на масата при майка ми и братовчедка ми и хапнах палачинка, че цял ден не бях яла нищо. Тогава Иван дойде при мен и ми поиска телефона и ме пита дали ще остана тази вечер в София и утре да се видим и да ми разясни всичко относно работата. Братовчедка ми каза, че няма нищо против да и погостуваме още малко, а после двете с майка ми ми казаха, че Иван им направил много хубаво впечатление и че е много мило момче…

  10. Така аз и майка ми останахме у братовчедка ми още една нощ, а на другия ден се срещнах с Иван в едно кафене. Той си носеше лаптопа и започна да ми показва снимки от предишните им участия- бях запленена от пъстротата на карнавалните им костюми. Той каза, че много пъти е работил като шеф-аниматор в Испания и ако пак се уреди, щял да ме вземе, а аз му казах, че трябва първо да си припомня испанския, че сега съм на румънска вълна. Той каза да зарязвам румънския и че ще ми намери много хубава работа в Испания и ще участвам в такива шоупрограми, ще пея и танцувам и ще нося такива хубави костюми. По някое време дойдоха още двама души- единият бил негов приятел, който дойде за компания, а другият бил психологът на фирмата, който ми задава някакви въпроси, вече не помня какви. Казах на Иван, че пиша текстове за песни и той ми даде за задача като се прибера вкъщи да измисля български текст на гръцката песен, която им пях и аз направих това с много голямо удоволствие е желание. Измислих български текст на „Епимено“, даже се записах като г

  11. Ееее, защо така става не знам, с тия коментари:( Записах се като го пея и така му го пратих по имейла. Освен това слушах песни на Шакира и гледах филми с Анджелина Джоли, както ми бяха казали, за да копирам техния стил. Но в този период нещо се случи с мен- започнах непрекъснато да мисля за Иван и това ме измъчваше, защото мислех, че е лудост. И точно в навечерието на Нова година се случи нещо, което дори не си представях. Бяхме се събрали цяла компания у един приятел в Търново за малко, а после щяхме да ходим да празнуваме в едно заведение. Преди да тръгнем обаче аз реших да си проверя пощата и видях, че съм получила имейл от Иван. Прочетох го и бях шокирана- той съвсем директно ми беше написал, че много ме харесва и иска да се видим. Премалях от щастие. Цяла вечер почти нищо не хапнах и не пих, а бях като опиянена, почти не се спрях да танцувам и имах толкова много енергия- точно аз, която често страдам от липса на сила и през повечето време ми е все уморено, пък тогава не знам от къде я извадих тази енергия:) И така, двамата решихме да се видим точно на Ивановден, когато има имен ден. Дълго се чудих какво да му подаря и му взех една хубава тетрадка с твърди корици и стилен химикал… И не след дълго започнаха и големите разочарования. Направи ми впечатление, че той изобщо не се държи кавалерски с мен. Първо, вечерта преди пътуването ми до София, той само ми презвъняваше да не се набутва. Второ, като стигнах там той би трябвало да ме посрещне на гарата защото бях с багаж, а не го направи. Аз вече не исках да досаждам на братовчедка ми и дори не и се обадих, а предната вечер си наех квартира по телефона. А моят хазяин направо ме взе от гарата и ме закара до квартирата, дадох му 10 лева и той си тръгна, защото живеел на друго място. Само ме упъти как да стигна до халите, а там ме чакаше Иван. Двамата отидохме в едно кафене и там поведението му продължи да ме разочарова- пред очите ми сваляше сервитьорката. После някой му се обади по телефона и той взе да говори на английски, но аз разбрах какво казва и страшно се обидих, но не му казах, че съм разбрала. Той каза нещо цинично за мен, обаче не знам дали имам право да го пиша тук. После като вървяхме по улицата той вместо да ме хване за ръка, или поне да върви редом с мен, той вървеше няколко крачки пред мен, а като срещаше свои познати си говореше с тях, а мен не ме представяше, а можеше да ме представи поне като своя колежка. После отидохме в моята квартира и аз му подарих подаръка, а той го взе сухо и хвърли опаковката някъде настрани. Иван купи бира от близкия магазин, а майка ми беше пратила баница и така пихме бира и ядохме баница. Той каза, че Симона Първанова му казала, че трябва да замине за 6 месеца в чужбина и трябвало да избира между Кипър и Испания. Попита ме дали искам да замина с него в Испания и аз се съгласих. Вярно, вече усещах, че между нас няма да се получи нищо сериозно като връзка, но пък това не би трябвало да пречи на професионалните ни отношения. И все пак Иван много силно ме привличаше физически, имаше тръпка. И така двамата само се поцелувахме и понатискахме малко, но не стигнахме до край защото нямахме предпазни средства. Него това не му пречело, но аз не исках така. После той седна на компютъра и започна да пуска хубави песни от там. Обаче щом запя в гласа му имаше нещо, което ме накара да изтръпна- беше ужасен цигански глас. А и той си беше доста мургавичък, а аз го оприличавах на латино мачо, леле, какъв ужас, с циганин ли съм се целувала? Добре, че не си легнах с него. А във фейсбука му като прочетох, че е от Видин, брат ми от тогава ме бъзика и ми вика:“ Да знаеш, че във Видин е пълно предимно с латинота:)“. След малко обаче му звънна някакво момче, той каза, че е братовчед му. И така Иван каза, че трябвало да тръгва защото братовчед му го викал да се събирали заедно. Тръгна си в 18 часа и ме остави сама да си бия шамари. Е, това нормално ли е? А аз бях дошла заради него. Нормално ли е да разкарваш някого, който идва от друг град, на хиляди километри, ако поне малко нямаш сериозни намерения към него? Всъщност не бях там само заради него, на другия ден щях да ходя на едно интервю за работа, но и то се провали, защото човекът зазминал за Чепеларе. И така, Иван си тръгна, а аз стоях сама в мизерната квартира и се чудех какво да правя. Тогава някой почука на вратата и аз отворих. Беше съквартиранта от съседната стая. Той каза, че неговият съквартирант спял и му било скучно и ме попита имам ли нещо против малко да ми прави компания и да пийнем бира. И аз, най-наивно го пуснах при мен защото това си ми беше навик от Търново- тогава се движех с всякакви хора, често общувах и с непознати (лесно завързвам контакти), но не влагах нищо в това, за мен всички бяха приятели- независимо дали са мъже, жени,млади, стари, познати или непознати. И нищо лошо не ми се беше случвало с тях. Бях много тъжна и просто исках да си поговоря с някого, имах нужда от приятелско рамо и подкрепа, а ме беше срам да се обадя на братовчедка ми. А той се опита да ме изнасили. Но се случи чудо и ми се размина. Попитах го дали има презервативи, а той каза, че са в неговата стая. Аз го помолих да ги вземе и казах, че ще го придружа. Но щом излязохме в коридора аз се разкрещях, той взе да гледа тъпо и се прибра в стаята си, а аз се заключих в моята. На другия ден се обадих на Иван и го питах какво да правя, да си ходя ли, или да остана още, а той звучеше сънено и ми каза:“Ами прави каквото искаш, но аз на твое място не бих стоял в София без работа и дом“. Показваше тотално безразличие към мен, от което изпитах болка и обида. Тогава го попитах за пътуването до Испания, а той каза, че щяло да стане към средата на февруари. Попитах го дали е сигурно, а той отговори:“Дааа, сигурно е, слънчице“. Каза го сънено и ми затвори. А от Симона Първанова нямаше и следа. Тази жена изобщо не ми се обади повече и не разбирам защо тогава ме излъга, че ще ме вземе на работа. Отидох на гарата и щях да хващам обратния влак, но тогава се обади майка ми и ми каза да остана още един ден докато си дойде онзи от Чепеларе. Аз и разказах какво е станало, а тя се притесни и каза да си сменя квартирата. И така, на гарата видях друга обява за нощувки. Обади се възрастна жена, а после дойде да ме вземе от там. Заведе ме у тях, а там беше голям бардак, но това не е толкова важно. Тя беше добра жена, но малко изкукуригала. Казваше се Нина и преди няколко години изгубила сина си, който се разболял от левкемия. Имала и дъщеря и внук на 5 годинки. Казах и, че майка ми е учителка, а тя каза, че също е била учителка на времето. Мъжът и бил починал преди няколко години. Беше доста приказлива и малко нервна жена. Из апартамента и се разхождаха две оромни пухени котки. Разказах и неволите си, а тя каза, че съм била много наивна и ми се скара…

  12. Там пък се запознах с друг интересен мъж, който често и идвал на гости, но и тя не го познаваше много добре, той изглеждаше много тайнствен. Беше висок, около 40-годишен,запазен, с германска хубост, каквато на мен хич не ми харесва и даже ми действат дразнещо такива хора. Нямам нищо против германците, но не ми харесват просто, както и хора, които приличат на тях. Той се казваше Христо, бил разведен защото жена му заминала в Гърция и го оставила. Имал три деца, но едната му дъщеричка починала- на 12 години я блъснала кола преди няколко години. В началото изглеждаше малко депресиран, но после му дойде настроението и започна да ни разказва интересни истории от живота си. Попях малко, а той каза, че хубаво пея и някога дъщеричката му също пеела. Той каза, че работел в някаква фирма за мебели, но когато хазайката излезе за малко и останахме сами, ми каза, че работел и на още едно място- в звукозаписната компания „Вирджиния рекърдс“, но ме помоли да не казвам на хазайката защото не искал много хора да го знаят. Неговата работа била организационна, той се занимавал с провеждането на кастингите и каза, че можел да ми помогне. Разменихме си телефоните и той обеща да ми се обади когато има кастинг. На другия ден разбрах, че онзи от Чепеларе щял да се върне чак след един месец. Хванах си влака и се върнах вкъщи…

  13. Скоро след това започнах работа в Русе в един офис, където търсеха човек с румънски език, а аз, макар и самоука, се бях усъвършенствала вече. Забравих да спомена, че още докато стажувах в общината понякога ми възлагаха да превеждам документи, а веднъж дойде голяма румънска група от учители и ученици по някакви международни културни проекти. Бяха си взели преводачка за официалните речи, но тя си тръгна после, а всичко останало го свърших аз- говорех си с децата и с учителите по време на разходката, а после бях с тях като ги настаняваха в един хотел в съседния град. И тогава понеже ме занимаваха повече от необходимото, заместник-кметът беше много доволен и ми плати, а колежките умряха от яд и започнаха още повече да ме тормозят. Та така, да се върнем на офиса в Русе. Ами и там постъпиха некоректно и не се задържах дълго, стоях само две седмици и с 300 зора ми платиха. Това беше фирма за регистриране на коли и се намираше на Дунав мост. Оказа се, че румънците масово идвали да си регистрират колите в България, защото им излизало по-евтино. Аз първоначално си мислех, че моята работа ще е само да превеждам, а се оказа, че фирмата им е съвсем нова и едва ли не аз трябва да им набирам клиенти румънци и да ги издирвам по фейсбук. Направих каквото зависеше от мен- питах всичките си румънски приятели, а те казаха, че ще питат техни приятели. Освен това пусках рекламата на фирмата в над 20 румънски сайта, а шефът все беше недоволен. Жена му беше свястна, но много пушеше, направо се разболях всеки ден да и дишам цигарите (а аз никога не съм пушила). А беше и студено и тя само за малко отваряше прозореца, но това не помагаше, димът си стоеше, а и умирах от студ. И нямаше точно работно време. Тръгвах си когато дойдеше шефът и ни вземеше с колата- как да си тръгна иначе, то това е Дунав мост, не е центъра. Същото беше и сутрин, когато той дойде да ме вземе с колата, тогава отивахме и почвахме работа. И аз все бях под стрес защото не го знаех точно кога ще дойде. Та, мисълта ми е, че то фирма не става за 5 дена. Казах им, че трябва да си направят хубав рекламен сайт за да ги забележат хората, а те казаха, че не им се давали пари на специалист да им прави сайта. И ме изкараха мен виновна, че не съм събирала клиенти. А аз почнах работа там 3 дена след като я бяха открили фирмата. Реших, че е пълна глупост и напуснах, поне ми платиха. А още на другия ден след като напуснах, ми се обади един човек, който преди време беше пуснал обява за певици. Казваше се Светомир Георгиев, многостранно развит, фирмата му работела с певици, манекенки, статисти, а освен това давал нощувки. Пратих му свой запис, той ме одобри и каза, че иска да се срещнем и да ме чуе как пея на живо. Фирмата се казваше „Елит фешън груп“ и се занимавала с манекенки, но вече решил, че му трябват и певци. Срещнахме се в салона на едно училище. Оказа се, че си имаме общ познат- шефът на русенския клон на модна агенция „Визаж“ Божил Николов. Навремето той ми каза, че съм много хубава, но не ставам за манекенка защото съм била твърде срамежлива. Обаче именно той ми намери работата в телевизията- сякаш се чувстваше виновен, че не ме е взел на работа като манекенка и реши да ми помогне по друг начин. Тогава бях на 19 години и ме достраша да започна като репортер, това се случи три години по-късно и шефът на телевизията още ме помнеше. Но когато ме чу да пея, каза, че такъв глас нямало в цяло Русе. Но за съжаление той вече си имаше певица и си я продуцираше, а тя пееше попфолк, а той каза, че моят глас не е за попфолк и ме остави в ръцете на Светльо, който се оказа голям несериозник, мошеник и измамник. А, забравих да кажа и друго интересно нещо- запознах се с Милко Калайджиев на един банкет докато работех в общината и той ми каза същото- че много хубаво пея, но трябва да се ориентирам към попмузиката. То и аз това искам, но какво да направя, като навсякъде търсят чалгаджии? Всъщност мечтата ми е да работя в Румъния, с румънски диджеи и да пея денс музика. Та, да се върнем на Светльо. Заведе ме да пея в паузите на два конкурса за красота и ми плати по 20 лева за всяко участие, тъй като съм начинаеща. Дразнещото в случая беше, че мина един месец докато ми даде парите за първото участие. После, съвсем случайно в неговия фейсбук видях обява за един кастинг, а той дори не ми спомена, а се бяхме видяли предния ден. Кастингът беше за статисти за холивудска филмова продукция, която щяла да се снима в Германия и се тръгвало от 3ти април с автобус от Русе. Попитах го и той каза, че няма проблем и че не ми е казал защото мислел, че аз само с пеене искам да се занимавам и другото не ме вълнува. А аз имах нужда от някаква работа, а това изглеждаше интересно. Светльо каза, че ако искам мога да замина с придружител да не съм сама. Помолих брат ми и той неочаквано се съгласи. По принцип не го влекат тези неща, но си промени мнението като чу за каква сума пари става дума. Снимките щели да траят 10 дни и се заплащало по 80 евро на ден. Храната и хотелът били осигурени, но ние трябвало да си платим пътните, които щяха да ни струват по 240 лева на човек. Аз му дадох 240 лева, защото имах спестени от борсата и ми останаха още 100, а майка ми даде парите за брат ми. Подписахме договор, даде ми и касова бележка. Малко след това се обади и онзи Христо от „Вирджиния рекърдс“ и ми каза, че на 13ти март щяло да има кастинг, който обаче бил платен. Кастингът бил в две категории- за професионалисти и за аматьори. За професионалисти бил 150 лева, а за аматьори- 100 лева. И така аз му преведох по пощата последните си 100 лева. След няколко дни Христо се обади и каза, че кастингът се отлагал за 23ти март. А аз мислех да ходя до Търново на 22 март, когaто е празникът на града. Всъщност отидох още на 19 март защото разбрах, че тогава ще гостува любимият ми певец Веселин Маринов и ще чете лекция в аулата на университета, а присъстващите могат да му задават въпроси. За мен това беше шанс да се запозная с него и най-сетне да му дам един текст за песен, който бях написала още преди няколко години. Но първо се обадих на Христо и той каза, че кастингът се отлагал за неопределено време и той щял да ми се обади допълнително да ми каже кога е. И така аз заминах спокойна за Търново. Веселин Маринов си прочете лекцията и чак когато всички си тръгнаха аз отидох при него и го помолих да прочете текста ми. Беше по песен на един латиноамерикански певец Пабло Монтеро, който има същия глас като него, а песента е от сериала „Дивата котка“. Той ми взе телефона и текста и каза, че ще чуе песента и ще ми се обади, но така и не ми се обади. А времето за заминаването ми в Германия наближаваше, а Светльо никакъв не се обаждаше, а аз като му звънях все зает, все бил или в Гърция, или в Сърбия, или в Шумен. Или пък се срещахме и той ми давше симбеци с песни, карал ме е до моя град, говорехме си, но като отворех темата за Германия той все казваше, че е рано още. Обадих му се на 2ри април,а той каза, че тръгването се отлагало за май месец, тъй като имало някаква нередност в документите на брат ми. Нередност, за която не аз бях виновна, а Светльо- накара ме да напиша, че съм настойничка на брат ми, а той е пълнолетен, беше на 24 години…

  14. После брат ми се отказа защото му започна сесията, а аз не исках да ходя сама и Светльо каза, че ще ни върне парите, но трябвало да имаме търпение защото не зависело само от него. После заминах в Албена на работа като аниматор, но бях само на пробен период и не беше сигурно дали ще ме вземат. Там също не постъпиха честно с мен. Първо имаше обучение. Извикаха ме една седмица по-късно от колегите ми и съответно те вече бяха усвоили материала, а аз сега се учех. Трябваше да знам 25 детски танца и 12 различни игри за всеки ден. И освен това, когато те са се обучавали, все още не е имало много туристи и още не е имало деца. А когато аз бях там на практика нямах време да си уча танците защото трябваше да се занимавам с деца, които бяха основно румънчета, а само аз знаех румънски. Работехме денонощно, почти не спяхме. А и ние не спяхме в същия хотел, в който работехме и това също отнемаше от времето ни защото си ходехме пеша. И имахме само един почивен ден. Денем работехме с децата, а вечер се изявявахме на сцената и забавлявахме възрастните. Това ми бяха най-хубавите мигове. За двете седмици, които бях там, два пъти излизах на сцената да пея, а веднъж играх бременна в един скеч за няколко секунди. Чувствах се като латинодива. Дадоха ми една дълга лилава рокля с гол гръб и цепка,а колежката ми направи много красива плитка и ми даде огромните си обеци, а за грима си се погрижих сама- знаех как да се гримирам сценично още от манекенския си период. Пях една бавна испанска песен- „Hoy tengo ganas de ti“ (Днес те желая). Тя има и български кавър- известното парче на Веселин Маринов „Да се събудиш до мен“. А на испански я пеят много певци, не знам кой е оригиналът. Когато стигах до припева получавах бурни аплодисменти от публиката. А в нея почти нямаше българи- повечето бяха, румънци, германци, руснаци. След шоупрограмата имахме т.нар. гестконтакт- трябваше да си избираме по някой от гостите и да стоим при него на масата и да си говорим. Румънците ми се радваха особено много чувството беше взаимно. Аз им се радвах съвсем искрено, а не само защото работата го изисква. Едно 16-годишно румънско момиче, което учеше актьорско майсторство, каза, че пея много хубаво и ме попита дали наистина съм била аз, или това е някакъв плейбек за да стане шоуто. Същото ме попитаха и две възрастни германки. И този въпрос сложи край на травмата ми от злополучното ми представяне в музикалния формат. Отново си върнах увереността в пеенето. А една вечер, по време на гестконтакта пак бях на масата при едни румънци и им изпях една бавна и трудна румънска балада, на голяма тяхна певица- Андра, която за тях е нещо като Лили Иванова за нас. И всичките наизвадиха бакшиши, а аз се разплаках от изненада защото ми се случваше за пръв път, а те взеха да се смеят и казаха, че ще има още много такива пъти. А някои от румънците ме мислеха за молдовка- сигурно защото приличам на рускиня, а говоря като румънка. На всички казвах, че това е само пробен период, а те ми пожелаваха да остана. Но за добро или лошо, не се задържах и там. Тъкмо вече бях научила всички детски танци и шефът ме изпита, намери пак за какво да се заяде- не съм знаела още всички игри. А аз наистина нямах физическата възможност да ги науча толкова бързо защото напрактика това моето не беше обучение, както при другите, ами направо си влязох в експлоатация. Мислено им пожелах да успеят да си намерят друга дето хем да пее, хем да знае румънски, хем да обича децата колкото мен. Понякога се ужасявах от колежката си, която открито ми признаваше, че едни деца я кефели, а други и били отвратителни. Сред тези, които не можеше да понася имаше едно българче- Камен. Той беше най-интересното дете, което съм виждала, мисля, че беше индигов. Беше на 8 години, а говореше на моменти като възрастен, никоя игра не му беше интересна и през цялото време само рисуваше галактики, извънземни, ин и ян. Веднъж рисуваше някакви мухи и написа нещо на листа и ме помоли само аз да си го прочета наум и да не го казвам на другата какичка. Нищо не му разбирах и той ми го прошепна на ухото: Мухите произвеждат продукти и живеят в паралелната вселена…

    • Яница, извинявай, че прекъсвам излиянието ти, но каква е целта на всичко, което си написала и което дори нямам време да изчета днес?

  15. Върнах се вкъщи, но скоро ми се обадиха от друга фирма за аниматори, където бях кандидатствала. Там обаче за съжаление техните шоупрограми не включваха пеене и не можех да се изявя на сцена, а скечовете ги правеха спортните аниматори, а не детските. Сезонът беше 4 месеца, но аз се задържах там 2- юни и юли и трябваше да напусна защото се разболях, няколко дни бях с температура и шефът ми каза, че щом моят организъм не може да устоява на болестите както другите колеги (и други бяха болни, но се опарвиха по-бързо), значи тази работа не е за мен. Прибрах се вкъщи, а майка ми ме обсипа с обиди. След няколко дни в интернет попаднах на обява, в която музикант от Бургас си търси певица за съвместна работа. Писах му, а после се чухме и по телефона, а той се оказа голям шемет, тоест много странен тип- депресиран, неуверен и предварително се страхуваше, че ще се откажа от него, още преди да сме започнали работа. Казва се Любо и е на около 50 години, много меланхоличен човек. Пратих му мои снимки и запис, той ме одобри и започна да ми праща по имейла инструменталите на английски парчета и българска естрада, които задължително трябвало да знам. И така, няколко седмици само това правих- затворих се вкъщи и учих песни. Историята на Любо беше много тъжна- преди няколко години се развел с жена си, която също била певица, имали и дъщеря. Той оставил на жена си всичко и единствено си взел кучето Роко. Но когато то починало, Любо изпаднал в депресия и за дълго спрял да пее, само от време на време го викали като диджей. Всъщност те двамата се били развели именно заради кучето- жена му го ревнувала заради кучето, защото му отделял повече време, отколкото на нея. Междувременно разбрах, че Светльо и Христо са измамници и няма да ми върнат парите. Измамите на Светльо не могат да ги докажат, а Христо са го хванали, но той просто нямал от къде да извади пари, че да ми ги върне- моите 100 лева били само капка в морето от измами- дължал общо 6000 лева на различни хора. Това го знам от мой приятел полицай. И така, в един хубав ден Любо ми се обади, че ще започваме работа в един ресторант в Бургас от 12 октомври и ме помоли да дойда няколко дни по-рано, за да репетираме малко. А аз на 8ми октомври имах рожден ден и навърших 28 години. Бях поканила всичките си приятели в дома си в родния си град и плановете ми малко се объркаха. Искаше ми се да ми гостуват поне 2-3 дни и да се разходим и до Русе, но реших, че е добре още на другия ден да замина за Бургас и трябваше да ги излъжа нещо, те и до сега не знаят с какво се занимавам и къде съм точно. Затова им казах, че отивам в София на едно интервю за работа на другия ден и ще ставам рано и ако искат да си поспят малко повече у нас, а аз няма да мога да ги изпратя. И така, те дойдоха и си отпразнувах рождения ден подобаващо…

  16. О, ами целта е да се разбере, че винаги попадам на некоректни хора и да ми се отговори на въпроса защо? С какво ги привличам, като аз самата съм добър човек и не бих казала, че приличам на тях, понеже заглавието беше, че подобното привличало подобно искам ясно да се разбере, че аз не съм подобна на тези хора и не знам с какво ги привличам и има ли начин това да спре?

    • Ами аз не съм прочела и няма и да прочета какво си написала, защото ще ми отнеме около 1 час а времето ми е много кът напоследък. Само ще кажа – че оправдания винаги има, за който си търси. Друг е въпросът дали вместо да циклим върху старите си житейски истории, не вземем живота си в ръце и не направим нещо с него 🙂

  17. Яница, това, че пак ще трябва да се оправяш сама е ясно – за всички ни е така, никой не може да изживее живота на друг, но ти успя да ме направиш съпричастна на твоя. Имаш перфектен правопис – рядкост в днешно време, имаш и един особено повествователен стил, който реди случки, събития и обстоятелства гладко , гладко…замисляла ли си се да пишеш? Аз изчетох всичко написано като роман 🙂 , в постоянно очакване на развръзката. За малко разнообразие в ежедневието можеш да прочетеш романа на Ивинела Самуилова „Животът може да е чудо“.
    Успех, мило момиче!

  18. Яница!!!Това не е сайт за лични изповеди …Чете те цяла България…Тук сме да прочетем..осмислим информацията,трансформираме според нашите нужди…и действаме.Правилото на свободният личен избор!Когато се захващат с неща,който са сбъркани …няма как да си успешна или доволна от тях…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.